- От Джон Малкович се научих да уважавам текста.
- Правя грешката да искам театъра да изглежда истински като живота.
- Да си добър актьор означава да не играеш.
- Надявам се критичността ми да не изчезне, защото иначе ще ми е все тая.
От „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“; Снимка: Стефан Здравески
Макар да твърди, че не се смята за известна личност, Пламен Димов е от актьорите, за чието съществуване и талант със сигурност трябва да знаете, особено, ако харесвате театъра. За него все още се говори като за „млад актьор“, въпреки че зад себе си вече има 10-годишен стаж в Народния театър и неедно превъплъщения в киното.
Последните му две роли са в изключително силните представления „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ и „Глембаеви“. Именно след премиерата на „Глембаеви“ си казах, че майсторството му със сигурност заслужава да бъде отличено от гилдията – пророчески думи, защото за образа си Пламен вече е номиниран за „Икар“.
Пътят му в професията започва с няколко неосъзнати решения и катарзис. Любопитното е, че Дарин и Деян Ангелови откриват таланта му. Те са поканени да направят актьорска школа в гимназията, където учи Пламен и, когато го забелязват, го канят да гледа представлението „Хъшове“ в Народния театър, където актьорите играят. 16-годишният Пламен е толкова впечатлен, че от вечерта след пиесата вече знае какво иска да прави с живота си.
Само на 17 г. е, когато получава роля в първия си сериал – „Забранена любов“.
През годините снима още в „Мен не ме мислете“, „Отдел издирване“, както и във филмите „Екшън“, „Каръци“ и „Записки по едно предателство“, където влиза в ролята на Бенковски. Показателно е, че режисьорът на филма – проф. Георги Дюлгеров го харесва още докато младият актьор е втори курс в НАТФИЗ, където завършва в класа на проф. Ивайло Христов.
Снимка: Народен театър
А, ако се чудите как започва кариерата му в Народния театър – с „фалстарт“, както самият той казва. Поглеждайки обаче къде се намира днес, това е само доказателство, че провалите по пътя са просто уроци.
Пламен е от хората, които гледат с ирония и доза лаконичност към живота. Има нещо магнетично в погледа му, а усмивката му е заразителна. Сякаш всички около него забелязват таланта му, освен самият той – за себе си казва, че е болезнено самокритичен. Обича да пътува и е сръчен – с приятел по време на пандемията започват да правят дървени мебели. Може би най-важната му житейска роля е тази на баща.
В началото на март предстои на малкия екран да излезе и нов сериал с негово участие – „Вяра, надежда, любов“.
Пламен е събеседник, какъвто рядко срещам. В един слънчев предиобед, Народният театър приюти разговора ни – за последните му роли, за актьора като инструмент, за изкуството да не играеш и за детските спомени с дъх на череши и крави.
От „Глембаеви“; Снимка: Петко Мавродиев
– Ти участваш в последните два изключително силни спектакъла в Народния театър – „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ и „Глембаеви“, където превъплъщението ти е оценено и с номинация „Икар“ – какво значат за теб подобен тип признания?
– На мен това ми е първата театрална номинация, досега съм имал само за кино. Винаги е приятно, когато хората оценяват труда ти. Хубаво е. Наскоро се замислих – като погледнеш назад във времето към хората, които са получавали награда за „Водеща мъжка роля“ и си казваш, че си номиниран в приятен кръг. По-приятно е да си номиниран, отколкото да не си (смее се). Беше доста интензивен процес и имаше бая работа, така че е приятно да получиш признание.
– Разкажи ми повече за тези две представления – какви за теб бяха предизвикателствата, кое ти беше най-интересно в процеса, в героите ти?
– Слава Богу и в двата процеса, първото предизвикателство е, че се изправяш пред сериозни автори. Основата на цялата история е в текста и, ако не знаем какво правим с него… има много примери какъв е резултатът. Попаднах и на свестен текст и на много яки режисьори, много различни – Боян (Крачолов) и Ивица (Булян). Боян работи много с опит и понякога изисква супер много енергия, докато Ивица – точно обратното – казва: „Навътре, навътре, навътре да работи. Нищо не играй, не говори, забрави театралните щампи“. Мисля, че по-сложната пиеса е „Розенкранц и Гилденстерн“, защото темата е по-далечна масово на хората.
Постмодернистична пиеса е, която хваща двама странични персонажи от „Хамлет“ и ги хвърля в съвсем друга пиеса, слага ги като главни лица и те пак не могат да се оправят. И ние през техния път намираме кореспонденция с нашия живот и как дори да иска да е голям, малкият човек в един момент се изправя пред големи решения и не може да ги вземе, защото не може да функционира така. Много интересен философски текст от една страна, от друга – вътре има такива игри, че ние с Ненчо (Костов) толкова дълго стояхме в тази гримьорна да го четем този текст. И с двата текста съм прекарал часове, за да ги науча, защото не ги ли знаеш няма как да вървиш напред с пиесата. Преди години,
преди да се срещна с Джон Малкович много пренебрегвах тези неща.
Но той каза да дойдем на първа репетиция с научен текст, което за мен беше супер странно. Като се случи това обаче, поставихме представлението за две седмици. Това са ми последните две неща и се чувствам голям късметлия. Надявам се следващото да е още по-предизвикателно.
От „Оръжията и човека“; Снимка: Стефан Здравески
– Ти участваш и във всички постановки, които напоследък се определят като „противоречиви“ – „Оръжията и човека“, „Хага“, където например играеш бивш шеф на КГБ. Знам, че за всяка роля актьорите се опитват да оправдаят героя си, за да могат максимално точно да влязат в обувките му. Успя ли да го направиш обаче с тази роля?
– Дали съм успял да направя ролята не знам, но категорично съм намерил логика в себе си да защитавам своя персонаж, защото, ако се поставиш в обувките на човек, от другата страна на бариерата – каквато и да е тя, нещата, които моят персонаж говори са абсолютно валидни. Имам един монолог, в който говоря за Щатите – ами те нещата стават все по-актуални, нищо че пиесата е писана преди 3-4 години. Страшничко е положението. И в монолога го казвам: „Извинявайте, обаче американските президенти са статисти, актьори, европейските депутати са подкупни, огромните корпорации…“ и виждаш, че светът точно така си върви и какво дават по телевизията няма абсолютно никакво значение. Така че въобще не съм имал трудности да го разбере. Не казвам, че защитавам едните или другите, но моята работа е да разбера той защо го казва и с абсолютно спокойствие излизам на сцената в тази роля.
От „Хага“; Снимка: Боряна Пандова
– Ако можем да оправдаем всеки герой, можем ли да оправдаем всеки човек?
– Не бих казал. Преди няколко години имаше случай на един, който удуши жена си и я пъхна в куфар и баща му я хвърли в езерото. Трудно ми е този човек да го оправдая. Определено не мога. Но това са сериозни неща извън тази професия.
Тя е като бонус към света.
В нея е лесно да оправдаеш всичко, защото в главата ти може да живееш във всякакви светове и да правиш всичко, но в реалността не можеш. Има някакъв морал, уважение и закони. Въпреки всичко, което ни се случва и ни се диктува как да живеем и колко да консумираме… Ние все пак трябва да запазим човечността.
– Обратно към ролите ти – в Народния театър дебютираш в ролята на Христос в „Последното изкушение“ – как изобщо се изиграва такъв образ?
– Нямам идея. Преди това аз работих с Веселка Кунчева в Пловдив – това ми беше първото професионално представление след Академията – „Дама Пика“, което играем все още на пълен салон, което е впечатляващо. Оттам се случи – Мариус Донкин дойде да гледа и са имали разговори с Веселка тя да поставя тук (в Народния театър). И понеже добре работихме, тя ми каза: „Ела да работиш с нас“ и аз приех.
От „Дама Пика“; Снимка: Държавен Куклен Театър - Пловдив
Започнахме да правим опити – един месец, беше супер. След това започна с разпределенията и каза: „Искам да те поканя да участваш“ и аз много се стреснах тогава. Тръгнахме да я качваме тази планина, но тя се оказа… Първо мисля, че аз не бях готов, дори до ден днешен не знам дали съм готов за такава роля. Откъм опит и занаятчийска гледна точка също не бях подготвен. Имаше трудни изпитания и аз се опитвах да ги приемам по философски начин, все едно героят минава през някакви трудни неща. И текстът е огромен – трудно е да се направи драматизация на роман. Трудно беше и за Веселка да накара всички да повярват в нейния начин на работа. А и така се случи, че за първи път изиграхме представлението на премиерата… ада! Мега стрес беше цялото нещо, но нито за секунда не съм съжалявал за този избор. Може би това още повече ме дисциплинира с годините да се отнасям към професията си с по-голямо уважение.
– Ти си от хората, които сякаш изцяло се потапят и посвещават на ролите ли си – например за образа на Бенковски, отиваш по-рано на терен в Копривщица, говориш с местните – как се подготвяш за ролите си?
Снимка: Валентин Алипиев
– Нямам определен калъп. В театъра разбрах, че трябва колкото се може по-сериозно да седнеш и колкото по-бързо „изядеш“ текста, толкова повече влиза в системата ти. Колкото повече се товариш с „багаж“ отстрани, който да ти помага в тази посока – филми, сериали, книги, изложби, музика… В киното все още не се чувствам достатъчно вещ, за да кажа, че съм постигнал нещо. Мисля, че вече започвам да се ориентирам за какво става въпрос – все пак за първи път снимах на 17 г., сега съм на 35. Надявам се да имам възможност и да попадна на свестен текст, който да е за мен – това също има голямо значение, и на човек, който ми има доверие.
– Кариерата ти те среща с много големи имена – завършваш при Ивайло Христов, партнираш си с имена като Марин Янев, с Мария Стефанова, на една сцена си с Цветана Манева, работиш с Джон Малкович – какво си взимаш от тези срещи?
– С Мавро (Стефан Мавродиев) също бяхме в едно представление. Но какво си взимам? Каквото мога, всичко взимам. Каквото ми е увряла главата да разбера тези хора какво ми говорят – всичко съм взел. Да видиш Мария Стефанова – не знам на колко години е – как излиза на сцената и час и половина не слиза – тя изнасяше представлението, играе като звяр. А аз съм на двайсет и няколко години и правя някаква грешка и тя стои, гледа ме и ме поправя – малко срамна история… Добре че беше тя. Много важна е средата, в която ще попаднеш и аз слава Богу имам този късмет да попадам на много яки и режисьори и колеги актьори. Защото е друго, когато загубиш почва – което се случва независимо в кой процес, винаги идва един момент, в който си казваш: „Аз какво правя? Защо го правя? Какво ще стане?“ и е много хубаво да попаднеш на точния човек, който да ти каже две думи, да слезеш на земята и да продължиш.
С Мария Стефанова в „Облог“; Снимка: Божидар Марков
А иначе от Джон Малкович научих нещо, което и до ден днешен не спирам да си повтарям и колкото повече време минава, толкова повече се убеждавам, че е вярно и това е уважението към текста – неслучайно с това започнахме разговора.
Начинът, по който този човек уважаваше текста – никога не бях виждал такова нещо.
В крайна сметка е важно да разбереш, че колкото и да сме творци, ние сме преводачи на текста. Ние не сме протагонистите – много сме важни като инструмент, понякога един инструмент е по-добър от друг и един е по-подходящ за тази гайка от друг, но в крайна сметка ти си инструмент и е важна цялата картинка. А тя има една основа, която е текстът и един художник, който е режисьорът. И колкото по-бързо го осъзнаем това, толкова по-лесно ще е.
– Иска ми се да те върна малко назад – какво дете беше? Имаш ли любим детски спомен?
– Нямам лош спомен от детството. Като цяло съм късметлия, който е имал доста истинско детство – от последните, в който си играхме с топка навън. Родителите ми и до ден днешен много ми помагат. Много често се сещам – дядо ми и баба ми имаха една черешова градина, където имаше само един фургон и лятото, докато те беряха черешите си спомням, че децата се събирахме. То е едно сливенско село и имаше много цигани, но те големите повече се разделяха, а ние децата си играехме заедно. Една вечер си спомням как звучеше някакъв мач от световно, имаше един плац, на който бяха сложили сено да съхне. И абсолютно всички – 10, 15, 20 деца, нещо такова, в 11 ч. вечерта, голи стоим в сеното и гледаме звездите. Това е една картинка, която ми се връща доста често. Това ми е любим спомен – безгрижието, първи, втори клас, лятото… Виж какво нещо – няма притеснение за часове, нито етнически притеснения, децата си играят. Още си спомням от това село как мирише и оттогава, звучи глупаво, но обичам да ми мирише на крави, защото ми напомня на това.
Снимка: Адриана Янкулова
– Историята, за това как Дарин и Деян Ангелови са открили таланта ти и как си се влюбил в театъра след като си гледал „Хъшове“ точно в Народния театър е страхотна. Какво би си казало онова момче, ако знаеше, че години по-късно то ще е една от звездите на този театър?
– Никога не съм се замислял за това. Ако някой ден с представление, в което участвам успея да причиня нещо като това, което аз преживях през онази вечер –
това би осмислило всичко.
Това е първият катарзис, който съм преживял. Света се обърна, не можех да повярвам. Представлението беше в първия му състав и беше тотална лавина.
– А тогава представяше ли си как ще се развият нещата?
– Не помня. За да съм го поискал, трябва нещо да съм си представял. Но не съм си казал, че искам да бъда като този, или като онзи, а някак си целият друг свят, който го имаше там много ме привлече. Примерно откакто започнах да се занимавам правя много голяма грешка, че искам театъра понякога да изглежда истински като живота. Но като се замисля – не съм се хвърлил в това, защото ми е изглеждало истинско, като в живота. Точно обратното – има нотка различност.
Спомням си трети, четвърти курс в Академията си говорих с един човек, който беше много обезверен за професията и, още не бях завършил, но казах: „Виж какво, аз един ден ще играя и то в Народния театър“. Не знам дали тогава го казах от его, защото се карахме, не знам дали наистина някога съм си го мислил, но толкова уверено го изрекох. След това заминах да живея във Франция за две години, но виж как се извъртяха нещата.
От „Моби Дик“; Снимка: Александър Богдан Томпсън
– На едно място казваш, че си „нездравословно самокритичен“ – все още ли е така?
– Все още е така. Мисля, че това е въпрос на характер и с времето човек започва да го обработва по различен начин. Защото преди тази свръхкритичност ме потискаше, а сега ме мотивира.
Много трудно излизам от представление и си казвам, че днес е било супер –
в повечето случай някой, ако си го каже, то просто не е вярно. Колкото повече се занимавам разбирам, че нищо не знам, че за себе си съм лош актьор и въобще смисълъта на тази професия е да не си актьор. Да си добър актьор означава да не играеш, което е много парадоксално. Винаги съм убеден, че може по-добре. В репетиционния процес понякога съм много тегав към колеги, към режисьори, защото съм опърничав и отварям диалози, които не всеки път са удобни. Понякога имам колеги, които ми казват „свекървата“, защото все нещо казвам. Но истината е, че колкото критичен съм към тях, към себе си съм 10 пъти повече. Не мисля, че това ще се промени и вече не виждам и смисъл да се променя. Може би понякога трябва да си давам повече кредит. Но се надявам тази критичност да не изчезне, защото иначе все едно си казвам, че ми е все тая. Ако е все тая, по-добре да отида и да върша нещо, за което наистина ми е все тая. Мисля това да го работя докато не ми е все тая.
С Ненчо Костов в „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“; Снимка: Стефан Здравески
– Извън театъра, един интересен проект с твое участие е филмът „Под върха“ – какво представлява?
– Да, това е интересно. Един приятел искаше да направи филм за Родопите – това е най-бързо обезлюдяващият се регион, след Видин, това всички го знаят. Там има природа, предразполага към туризъм – защо това се случва? Искахме да отидем там, да си говорим с хората – какъв е проблемът, какво се случва? Защото ходихме при политиците и те казаха, че всичко е супер. Филмът е за малките населени места, за потенциала, който регионът има, как той би могъл да се реализира, какво е мнението на хората там. Въпросът е много сложен и комплексен. Даже още не сме го завършили, защото е дълъг проект и естествено в един момент опира и до пари. Надявам се да го завършим, да има смисъл и отзвук – гледам, че в интернет от трейлъра стана интересно на хората. Точно в село Мугла беше някаква призрачна картинка – преди 40 години там е имало 3 хиляди човека, сега има 40. И това е трагедията на цялата ни държава. Тя изчезва – по много фактори, демографският е един от най-сериозните.
– А оптимист ли си за бъдещето като цяло?
– Не. За кое да съм оптимист? За картинката в България, Европа, здравеопазване или култура – за кое?
От „Дама Пика“; Снимка: Държавен Куклен Театър - Пловдив
– Но има и позитивни примери.
– Има, има много интелигентни и свестни хора, но аз ти говоря за масата. Аз абсолютно го разбирам, защото ако образоваш един народ и го облагородиш, той ще започне да мисли.
А тук никой не иска хората да мислят.
Мислещ народ не се управлява, той създава само проблеми, защото задава въпроси, излиза на протести, не иска да е корумпиран, мисли за бъдещето. Аз очаквам 0.2% да ни е бюджетът за култура. В театъра не можем да си направим декорите, защото не ни се отпускат пари. И това е масово. Ние тук (в театър) си живеем в някакъв балон.
– Да, защото е много трудно да живееш с това осъзнаване всеки ден. Как намираш смисъл…
– Аз, ако не съм тук ще полудея. Защото, ако и това го нямаше ще съм само в онова. Добре, че е това, защото то и лекува по някакъв начин, освен, че ние жестоко се самозалъгваме с тази професия. То е терапевтично. И е абсолютен факт, че повечето от актьорите нямаме никаква представа от живота, защото си в балон.
Снимка: Адриана Янкулова
– А за какво мечтаеш?
– За най-баналните неща – да съм здрав, хората около мен да са здрави, да надживея родителите си, синът ми да ме надживее. Той да има щастлив живот, да успявам да го подкрепям и да съм до него, да съм смислен приятел и родител. Да работя смислени неща, да пътувам много.
