Какъв ден само! Филмовият фестивал в Кан започва само след няколко часа, а в София киногилдията ще раздаде наградите „Васил Гендов“.
Отбелязвайки тези две важни събития за европейското и българско кино, поглеждаме назад, за да наредим класацията от любими европейски филми на този, все още, много млад век.
За да състави Топ 30, Euronews Culture използва три прости правила, а именно:
- Европейските продукции да са излезли на екран между 2000 г. и днес.
- Късометражни и среднометражни филми не участват.
- Режисьор не може да присъства в класацията повече от веднъж.
И така, без повече приказки, ето 30-те най-добри европейски филма на 21 век, досега. Списъкът е дълъг, не се плашете и го прочете до край.
30. „Форсмажор“ (Turist, ForceMajeure) – филм от 2014 г. на режисьора Рубен Йостлунд.
Режисьорът на „Идиотският триъгълник“, който е сред малцината носители на 2 награди „Златна палма“, е тазгодишният председател на журито в Кан.
Изключителен фаворит на Международния филмов фестивал в Кан, където получава Наградата на журито в секция „Особен поглед“, това е мрачна комедия, която се вглежда в сложната динамика на човешките взаимоотношения.
29. „Тя“ (Elle) – психологическият трилър на Пол Верховен от 2016 година.
Лентата получи „Сезар“ за най-добър филм, а изпълнителката на главната роля Изабел Юпер спечели наградата за най-добра актриса.
„Тя“ е вълнуващо подривният и заплетен шедьовър на холандския провокатор от края на кариерата му и малко филми след излизането му през 2016 г. са имали същия дезориентиращ и брутално честен поглед към сексуалната травма. Създаден по романа на Филип Джиан от 2012 г., тази разпалваща психологическа драма е с Изабел Юпер в ролята на преуспяла продуцентка на видеоигри, която е изнасилена в дома си от маскиран нападател. Тя решава да не съобщава за престъплението поради предишния си опит с полицията и е решена да не играе ролята на жертва. Тя просто безгрижно споменава за инцидента пред буржоазните си приятели по време на вечеря няколко дни по-късно. Успоредно с това главната героиня отделя време, за да разбере как сексуалното посегателство се пресича с нейните сексуални желания, като същевременно води собствено разследване за това кой може да е нападателят. Малцина режисьори биха били достатъчно смели да се заемат с този провокативен проект, но Верховен е идеален. Филмът му – с блестящ сценарий на Дейвид Бирк – е дяволски непредсказуема драма срещу отмъщението, сатирична черна комедия и изследване на характера, което не оставя никого безразличен.
28. „Най-лошата личност на света“ (Verdens verste menneske (The Worst Person in the World) – режисьор Йоаким Трир, 2021 година.
Понякога животът може да изглежда като непрестанна буря, като безкраен лабиринт от объркване и несигурност. И все пак в прекрасния норвежки филм за съзряването, хаосът на съществуването е обгърнат с рядко срещано чувство на комфорт и разбиране.
В центъра на сюжета е Юлия (Ренате Рейнсве), млада жена в началото на 30-те, която изживява екзистенциална криза, лутайки се между кариерата си и романтичните си избори. Улавяйки вярно душевността на днешните 30-годишни, филмът е разделен на 12 своеобразни глави, които ни водят през живота на Юлия. Това е история, с която всеки може да се свърже – от тънките нюанси на взаимоотношенията или високите и ниските етажи на себепознанието.
27. „Разпятие“ (Calvary) – режисьор Джон Майкъл Макдона, 2014 година.
В тази пропита с черен хумор ирландска история свещеникът Джеймс Лавел (Брандън Глийсън) научава по време на изповед, че ще бъде убит и неговият убиец е склонен да му отпусне само една седмица, за да сложи в ред земните си дела.
Оставен без друг избор, отецът се изправя срещу анонимния си враг и прави всичко възможно, за да може справедливостта да възтържествува. Лошата новина е, че докато се бори със силите на злото, има сериозен риск да изгуби вярата си в своя бог и християнските морални принципи, които е отстоявал толкова ревностно досега.
26. „Щастлив като Лазаро“ (Lazzaro felice (Happy as Lazzaro) – режисьор Аличе Рорвахер, 2018 година.
Филмът е приказно изследване на човешките взаимоотношения – приятелството, милостта, прошката и жестокостта. Филмът разказва за срещата между две момчета: Лазаро – добродушен работник, когото често погрешно смятат за глупак, и Танкреди – благородник с въображение. Когато Танкреди моли Лазаро за помощ в организирането на собственото му отвличане, между двамата се създава здрава връзка.
„Лазаровците“ са тези, които вършат мръсната, неприятна работа, оставена от другата част на човечеството. Оправят нещата, които другите хора пренебрегват, и никой не забелязва това.“, споделя режисьорката Аличе Рорвахер.
25. „Четири лъва“ (Four Lions) – режисьор Крис Морис, 2010 година.
Група некомпетентни джихадисти от Шефийлд, Великобритания, решават да станат атентатори самоубийци в тази черна комедия. Макар на моменти да е забавен, а на други да е дълбоко обезпокоителен, „Четири лъва“ е неудобно остър поглед към британското общество, култура и човечност.
Това е една добра британска черна комедия, която не се страхува да изследва теми „табу“ и която се стреми да не обвива героите си в стереотипи.
24. „Аз, Даниел Блейк“ (I, Daniel Blake) – режисьор Кен Лоуч, 2016 година.
През по-голямата част от живота си 59-годишният Даниел Блейк е работил като дърводелец в Нюкасъл. Сега за пръв път има нужда от държавна помощ. Пътят му се пресича с този на самотната майка Кейти, която също е без работа и се грижи за двете си малки деца – Дейзи и Дилън. Единственият шанс за Кейти да избегне настаняване в хостел за бездомни в Лондон, е да заживее в апартамент в непознат за нея град, който е на близо 500 км разстояние.
Даниел и Кейти се озовават на „ничия земя“ и са принудени да се борят с държавната бюрокрация и бушуващия конфликт между работещи и безработни.
„Това е една универсална история. С Пол Лавърти (сценарист) имахме желание да разкажем повече за онези хора, които едва оцеляват. Ако всички ние се вгледаме достатъчно добре, със сигурност ще видим абсолютно съзнателната жестокост, която присъства в сърцето на онези, които би трябвало да се грижат за крайно нуждаещите се. Ще видим и как нарочната бюрократична некадърност се използва като политическо оръжие: „Ето какво се случва, когато не работиш; ако не си намериш работа, ще страдаш“. Именно тази агресия бе причината да създадем нашия филм.“, казва режисьорът Кен Лоуч.
23. „Покани ме да вляза“ (Låt den rätte komma in (Let The Right One In) – режисьор Томас Алфредсон, 2008 година.
Този филм, адаптация по романа на Джон Айвиде Лидквист, предлага хладнокръвно балансиран и напълно покоряващ разказ за самотата и любовта. „Покани ме да вляза“ проследява зараждащата се обич между бледия 12-годишен Оскар, тормозен от съучениците си и пренебрегван от възрастните, и новата му съседка Ели, която е „горе-долу” негова връстничка и въпреки че е по-малко бледа, е вампирка (но има нужда от баща си да ѝ доставя кръв). Ели приема приятелството им с нежелание, но е очевидно, че двамата могат да си предложат един на друг това, което им липсва. Оскар получава силата да се изправи срещу грубияните, които го тормозят, а тя – приемане, любов и може би нов донор на кръв.
Заснет през зимата в предградие на Стокхолм, филмът напомня на ренесансова картина. Към това можем да добавим смело звуково оформление – тишината на снега е нарушавана от немощните звуци от дишането на дете или пърхането на мигли, както и от дълбоките, ярко експресивни звуци от храненето на вампирите.
„Покани ме да вляза“ възвръща на първообраза на безсмъртието неговата поетична спойка и силата му като мит.
22. „120 удара в минута“ (120 BPM) – режисьор Робен Кампийо, 2017 година.
Пулсиращ от жизненост, този филм, отдава въодушевена и трогателна почит на политическия активизъм и моментално се превърна в модерна класика на гей киното. Разказвайки свои лични преживявания, Робен Кампийо представя случилото се през 90-те години с парижката група активисти ACT UP, чиято мисия е да привлече общественото внимание към болните от СПИН. На среща на групата, на която членовете й дискутират действията и стратегията си, са поканени и неколцина новоприети. Сред тях е интровертния, ХИВ-позитивен Натан, който моментално е привлечен от прямотата на Шон. С все по-активното въвличане на Натан в активностите на групата – предимно директни акции в медицински лаборатории, училищни дворове и политически митинги – се развива и романтичната му връзка с Шон.
Рядко явните екзалтации и фрустрации на активизма са представени така въздействащо на екрана, осезаемо улавяйки страстта и гнева на членовете на подобна радикална група. Но далеч повече от интелектуален поглед върху политическите акции, това е дълбоко емоционален и освежаващо чувствен филм, въздействащ на сърцето и тялото не по-малко, отколкото на съзнанието.
21. „Суспирия“ (Suspiria) – режисьор Лука Гуаданино, 2018 година.
Тъмни облаци надвисват над известна танцова трупа. Артистичният й директор Мадам Бланк (Тилда Суинтън) затъва в проблеми, заедно с амбициозната млада танцьорка Сузи (Дакота Джонсън) и психотерапевта д-р Йозеф Клемперер (Луц Еберсдорф).
Историята на млада американка, която се включва в престижна танцова трупа, един от членовете на която мистериозно е изчезнал. С течение на времето момичето започва да подозира останалите, че крият нещо по случая…
Римейк на едноименната хорър класика на Дарио Ардженто от 1977 г. Снимките са осъществени в Италия (Варезе), Унгария (Будапеща) и Германия (Берлин) през октомври 2016 – март 2017 г. на 35-мм лента.
20. „Песента на морето“ (Amhrán na Mara (Song of the Sea) – анимация, режисьор Том Муур, 2015 година.
Брилянтно красив анимационен филм, номиниран за Оскар и носител на множество престижни световни награди за кино. Филмът спечели голямата награда на Международния фестивал на анимационния филм във Варна, чието 11-о издание се състоя през 2015 година.
Главната героиня е малката Сирша, която живее на остров край Ирландия със своя по-голям брат Бен и баща им, пазача на фар.
Бен обвинява нея за смъртта на майка им, изчезнала след раждането на сестричката му, но не знае, че двете принадлежат към митичните морски създания селки, които в морето са тюлени, а на брега свалят кожата си, за да бъдат хора… и Сирша може би е последната от своя вид…
19. „Глад“ (Hunger) – режисьор Стив Маккуин, 2008 година.
Историята на Боби Сандс, ирландски републикански затворник, който води втората гладна стачка на ИРА през 1981 г., „Глад“ е брилянтен, но брутален филм, който показва суровата и ужасна реалност на размириците в Ирландия. Вниманието към детайла на моменти е почти непоносим, продължителните кадри на ужасни моменти, които ни карат да чувстваме, че вече не гледаме филм, а сме заклещени зрители на разтърсващите тънкости на човешкия опит. Това е гениалността на режисьора Стив Маккуин („Срам“, „12 години в робство“), чийто стремеж да представи истината за героите си и техните обстоятелства създава кинематографична яснота, подсилена от спираща дъха кинематография и определящи кариерата изпълнения на Майкъл Фасбендър, който играе Сандс, и Лиъм Кънингам като отец Доминик Моран.
Една конкретна 25-минутна сцена, в която двамата седят и пушат в празна затворническа зала, е майсторски клас по диалог и актьорско майсторство. Безкомпромисен в представянето на мръсни протести, полицейско насилие, смърт и влошаване на здравето от глад, „Глад“ не е приятен за гледане филм, но е важен и превръща Маккуин в един от най-смелите гласове в съвременното кино.
18. „Еволюция“ (Évolution) – режисьор Люсил Хаджилилович, 2015 година.
В продължение на три филма – от дебюта си „Невинност“ през 2004 г. до „Earwig“ през 2021 г. – англоезичния ѝ дебют за момиче, чиито зъби са направени от лед – Люсил Хаджилилович се утвърди като един от разпознаваемите режисьори във френското кино. Но именно вторият ѝ филм, „Еволюция“, в момента е най-силната ѝ визитна картичка. Той е едновременно напрегнат артхаус филм и алегория за съзряването, изпълнена с ужас.
Лентата проследява живота на момчето Никола (Макс Бребан), което живее на остров с други момчета и техните майки. На острова няма мъже, а децата редовно биват хоспитализирани, за да бъдат подложени на експерименти от анемично изглеждащите си възпитатели. Николас започва да оспорва пасивното си съществуване и да поставя под въпрос живота си на острова, когато открива мъртво момче с червена морска звезда на корема в морето…
17. „Меланхолия“ (Melancholia) – режисьор Ларс фон Триер, 2011 година.
За повечето хора е достатъчно да гледат „Меланхолия“ на Триер веднъж. Апокалиптичната история за последните дни на две сестри (Шарлот Генсбур и Кирстен Дънст), преди планета-изменник да се разбие в Земята, едва ли подсказва, че е подходящ за гледане през уикенда. Но поетично мрачната режисура на Триер и хипнотизиращите визуални ефекти правят този филм много повече от просто тъжен филм. Осемминутната начална поредица от забавени, подобни на картини кадри към „Тристан и Изолда, прелюдия“ на Вагнер дава тон за преживяване, което не само те потапя, но и те поглъща целия. Но Триер, разбира се, не е от тези, които са милостиви към публиката си. Режисьорът никога не се е страхувал да се изправи срещу крайно неудобни табута в творбите си.
Като част от неговата „трилогия на депресията“, която включва „Антихрист“ (2009) и „Нимфоманка“ (2013), „Меланхолия“ се впуска в една изгубена, лунатична визия за света, която се къпе в анхедония. Тя е едновременно красиво въздействаща и разтърсваща душата.
Шедьовър на художественото изразяване, който показва силата на киното да ви пренесе на места, на които никога не сте били – и на които никога не искате да се върнете.
16. „Омарът“ (The Lobster) – режисьор Йоргос Лантимос, 2015 година.
Ако можехте да бъдете някое животно, какво щяхте да бъдете?
Първият англоезичен филм на Йоргос Лантимос представя абсурдния свят, в който току що самотни хора са преместени в хотел и трябва да си намерят романтичен партньор. Ако това не се случи в рамките на 45 дни, ще бъдат превърнати в животно по техен избор. За главния герой Дейвид (Колин Фарел), чиято съпруга го е напуснала, отговорът е прост: Защото омарите живеят повече от 100 години, имат синя кръв като аристократите и остават плодовити през целия си живот.
Докато Дейвид отчаяно се опитва да намери връзка в свят, в който единствената ти ценност е партньорството, получаваме безсрамно странен поглед върху сложността на любовта и начините, по които обществото оформя и потиска желанията ни. По подобие на филми като „Блясъкът на чистия ум“ на Мишел Гондри и „Мисля да приключа нещата“ на Чарли Кауфман, това е мрачно комично обръщане към взаимоотношенията, потопено в антиутопичен сюрреализъм. Тромавата природа на емоциите е превърната в роботизирана и чужда. Нищо повече от метафора за странността на човешкото състояние. Ще мислите за него седмици наред – и ще гледате на животните по съвсем различен начин.
15. „Великата красота“ (La grande bellezza (The Great Beauty) – режисьор Поло Сорентино, 2013 година.
Хедонисти, дегенерати и артисти. Това е чудесен списък за всеки филм. Предложете за място на действието хабитатите на висшата класа в Рим и ще имате целия материал за един от най-пищните филми, създавани някога.
Журналистът Джеп Гамбардела, автор на един-единствен роман, крал на модните соарета, язвителен и ироничен коментатор и неуморен Казанова, празнува 65-ия си рожден ден. Застаряващият плейбой, чийто дом е с изглед към Колизеума, изглежда, е един от малкото хора, които знаят тайните на Рим – Вечния град, потопен в сенките на грандиозното си минало.
Джеп се сблъсква с повърхностната реалност на своята крепост на консуматорството. Той не е истински велик писател, не харесва приятелите си – те са или глупаци, или нарциси, или глупави нарциси. А надеждата му за любов си отива. Тони Сервило е изумителен в главната роля, както винаги, и идеално пасва на грандиозната, амбициозна визия на Сорентино.
14. „Света Мод“ (Saint Maud) – режисьор Роуз Глас, 2019 година.
През последните няколко години някои от най-запомнящите се хорър дебюти са дело на жени режисьори, които разширяват обхвата на жанра.
„Света Мод“ с Морвид Кларк в главната роля, представлява изтънчена психодрама, граничеща между благочестието и религиозния фанатизъм. И много, много повече.
Филмът разказва за млада, наскоро приела християнството, жена. Тя е оставила настрана съвсем различен начин на живот, за да работи като медицинска сестра в палиативна клиника. Нейната пациентка е бивша танцьорка и Мод се опитва да я обърне към вярата, преди да умре от болестта си.
13. „Бягство“ (Flugt (Flee) – режисьор Йонас Похер Расмусен, 2021 година.
Завладяваща смесица от изкусна анимация и документален реализъм.
Филмът описва опитите на афганистански бежанец да намери убежище извън страната си по един далеч нелек път. Датският режисьор намира забележителни начини да разкрие спомените на своя главен герой Амин, оформяйки ги в нещо сходно с класическа съспенс история, но въпреки това здраво вкоренена в достоверността на документален филм.
Творбата привлича погледите на специалистите в Сънданс, където получава Голямата награда на журито, а след това в актива му се добавят 69 приза от цял свят, като филмът е номиниран и за Наградата на публиката LUX, връчвана от ЕП и ЕФА. Лентата вече влезе в историята и като първият филм, номиниран за Оскар едновременно в три категории – най-добър пълнометражен анимационен филм, най-добър документален и международен филм.
12. „Ловът“ (Jagten (The Hunt) – режисьор Томас Винтенберг, 2012 година.
Мирното и скромно съществуване на учителя в детска градина Лукас (Мадс Микелсен) е разтърсено от лъжливото обвинение в блудство с дъщеричката на най-добрия му приятел.
В хода на последвалото безкомпромисно разследване, филмът разсъждава до какво води дамгосването на една личност. Лентата показва демонизирането на Лукас и все по-намаляващите прояви на цивилизовано държание от членовете на общността заради обзелия ги страх и омраза.
11. „Синът на Саул“ (Saul fia (Son of Saul) – режисьор Ласло Немеш, 2015 година.
Да направиш нещо ново с филм за Холокоста е обезкуражаваща перспектива.
Като се има предвид сериозната тема, филмовите критици твърдят, че всеки драматичен опит за представяне на Холокоста може да доведе до мелодрама. Удивителният „Синът на Саул“ на Ласло Немеш успява да създаде нещо несравнимо. Филмът проследява събития през октомври 1944 г. в Аушвиц. Саул Аусландер е унгарски член на Специалния отряд – група от еврейски затворници, изолирани от лагера и заставени да помагат на нацистите в масовото изтребване. Докато работи в един от крематориумите, Саул открива тялото на момче, което прилича на сина му. Специалният отряд подготвя бунт, а Саул решава да направи нещо невъзможно – да спаси тялото на момчето, да намери равин, който да му прочете молитвата за мъртвите – Кадиш, и така да му осигури погребението, което заслужава.
10. „Бялата лента“ (Das weiße Band – Eine deutsche Kindergeschichte (The White Ribbon) – режисьор Михаел Ханеке, 2009 година.
В Топ 10 влиза австрийският режисьор Михаел Ханеке, който е създал осем пълнометражни филма от 2000 г. насам, и всички те са изключителни.
„Бялата лента“ е може би най-голямото постижение на Ханеке, както по обхват, така и по настроение.
Действието се развива в измисленото германско село Айхвалд през 1913 г., където пасторът, баронът и лекарят управляват йерархичното и патриархално шоу. Тази на пръв поглед спокойна селска протестантска общност всъщност е измъчвана от анонимни злонамерени действия и мистериозни случки, които потискат тлеещото чувство на тревога и репресия. Децата на селото са обвинени, че са подготвителите на необяснимите събития в селото. Посоченият към тях пръст отразява целта на Ханеке да разгледа корена на злото и как всички абсолюти, независимо дали са политически или религиозни, водят до най-лошото в човечеството.
Суровата монохромна кинематография допълва тревожното настроение и подсилва тази притча за основите на злото и климата на насилие, в който се ражда нацизмът. Крайният резултат е една завладяваща и предизвикателна история, която с право донесе на режисьора „Златната палма“ през 2009 г., а начинът, по който „Бялата лента“ продължава да не предлага лесни отговори на зловещата си загадка, не го прави нищо по-малко от съвременен шедьовър.
9. „Говори с нея“ (Hable con ella (Talk To Her) – режисьор Педро Алмодовар, 2002 година.
След безспорно най-великия си филм от 1999 г. „Всичко за майка ми“ (Todo Sobre Mi Madre) – майсторска ода за жените и филмите, които са го вдъхновявали, прочутият испански режисьор прави завой наляво с филм, посветен предимно на мъжете.
Алмодовар винаги е бил известен с женските си персонажи, както и с характерното за него тематично включване на сексуалността, майчинството и религията във филмите си. „Говори с нея“ предлага различна гледна точка, като се фокусира върху двама мъже – медицинската сестра Бениньо (Хавиер Камара) и журналиста Марко (Дарио Грандинети) – и любовта им към две жени в кома. Алмодовар със съчувствие се вглежда в тяхното приятелство и романтичните връзки, които имат към жените в живота си – танцьорката Алисия (Леонор Уотлинг) и матадорката Лидия (Росарио Флорес), както и в крехката граница между любовта и мрачна обсебеност. Един от акцентите в този визуално зашеметяващ филм е винетка от ням филм, в която мъж търси убежище в гигантската вагина на любовницата си. Да, прочетохте правилно. По-късно, през 2011 г., режисьорът прави още един запомнящ се завой с La Piel Que Habito („Кожата, в която живея“) – хорър по мотиви от брилянтния филм на Жорж Франжу Les yeux sans visage („Очи без лице“) от 1960 г.. „Говори с нея“ обаче е най-впечатляващото му произведение за последните 23 години. Кой друг би могъл да заснеме толкова емоционално сложен филм за суровата реалност на обладаването и насилието, толкова тревожен, перверзен и същевременно толкова дълбоко вълнуващ? Най-великият жив испански режисьор, това е той.
8. „Колектив“ (Colectiv (Collective) – режисьор Александър Нанау, 2019 година.
„Колектив“ е най-доброто документално кино, което не само се препоръчва, но и се гледа задължително. Филмът спечели наградата за най-добър документален филм на Европейските филмови награди през 2020 г. и беше първият румънски филм, номиниран за „Оскар“ на 93-ите награди „Оскар“.
Христо Грозев с „Оскар“: Още поне 20 млн. души ще разберат за плана на Русия
Няма да преувеличим, ако заявим, че „Колектив“ стои като едно от най-важните документални разследвания за последните 23 години, наравно с някои от най-добрите произведения на Лора Пойтрас („Citizenfour“ и „All The Beauty And The Bloodshed“). Режисиран, продуциран и монтиран от Нанау, филмът се занимава с пожара, избухнал по време на безплатен рок концерт в нощния клуб Colectiv през 2015 г. в Букурещ, при който загиват 27 души, а през следващите месеци – още 37.
Филмът проследява двойната сюжетна линия на разследващи журналисти, които хроникират последствията от трагедията, разкриват корупцията в общественото здравеопазване и разобличават тактиките за избягване на отговорност и откровените лъжи на румънското правителство. И тъкмо когато си мислите, че същността на проблема е разкрита, се появяват нови скандали в една гнила кутия на Пандора, която продължава да изригва.
Този филм показва, че докато има хора, решени да търсят истината, несправедливостта не трябва да възтържествува.
7. „Персеполис“ (Persepolis) – режисьор Маржан Сатрапи, 2007 година.
Създаден по едноименния автобиографичен графичен роман на иранската художничка и режисьорка Маржан Сатрапи, „Персеполис“ пресъздава преживяванията на една млада жена, израснала по време на иранската революция.
Черно-белите рисунки на Сатрапи плавно преминават от страницата към екрана. „Персеполис“ е пълен с деликатни, интимни моменти, като например когато Сатрапи разказва как гърдите на баба ѝ винаги са миришели на свеж жасмин. Личният характер на анимациите са в състояние да се свържат с публиката – и да я образоват. Като това се случва по един хумористичен, понякога суров и завладяващ начин, който натъжава и повдига духа в еднаква степен.
6. „Лабиринтът на Фавна“ (El laberinto del fauno (Pan’s Labyrinth) – режисьор Гийермо дел Торо, 2006 година.
Приказките не са само за деца и Гийермо дел Торо го доказва с пълна сила.
Филмът е чисто кинематографично чудо, омагьосваща симфония от разказване на истории, майсторски дизайн и чиста театралност. На фона на разкъсваната от войната Франкистка Испания, той майсторски изследва силата на въображението като лъч на надежда пред лицето на суровата реалност на живота. През невинните очи на главната героиня Офелия, изиграна блестящо от Ивана Бакеро, Дел Торо вплита ярка тематична игра на доброто срещу злото – мотив, който е повтарящ се акцент във филмографията му. Безпроблемното съчетаване на ужасите на военното безпокойство с омагьосващия свят на приказните сънища на Офелия не е нищо друго освен омагьосващо. И всеки старателно изработен детайл – от операторското майсторство и звуковия дизайн до емблематичното и смразяващо присъствие на бледия мъж – е доказателство за несравнимата артистична визия на Дел Торо.
Накратко, „Лабиринтът на Фавна“ трябва да се види. Единствената причина, поради която едва не попада в Топ 5, е, че е копродукция с неевропейска държава.
5. „Сурово“ (Grave (Raw) – режисьор Джулия Дюкурно, 2017 година.
Пет години преди да се превърне в първата жена, спечелила „Златна палма“ за разтапящото си постижение „Титан“ (Titane) от 2021 г., френската сценаристка и режисьорка представи дръзкия си и тематично многопластов дебютен филм. Между другото, Дюкурно е в журито на 76-ото издание на международния кинофестивал в Кан.
„Суров“ е филм за съзряването, модерна история за метаморфозата, която се занимава с женствеността, сестринството и наследените семейни травми, и то с премерена пресиленост.
4. „Лица, места“ (Visages Villages (Faces Places) – режисьор Анес Варда, 2017 година.
Предпоследният филм на легендарната френска режисьорка Анес Варда преди смъртта й през 2019 г., разказва за и за нея, и за енигматичния уличен артист JR.
Невероятният дует – загрижената за имиджа си 30-годишна жена и праволинейният, но приятен осемдесетгодишен мъж – са туптящото сърце на този сюжет, който се основава на тяхната несъвместимост. Предпоставката е ясна: странната двойка обикаля селските райони на Франция, слуша житейските истории на обикновените хора, снима ги и след това лепи снимките им по стените на сградите. Това на пръв поглед делнично начинание подтиква към размисъл и много интроспекции, докато Варда размишлява върху работата на живота си, влошеното си здраве и ключовите фигури от миналото си.
Изключително трогателно. И също така яростно, особено когато последният жив съвременник на Варда, криворазбраният Жан-Люк Годар, безсърдечно разстройва режисьорката и й нанася опустошителен емоционален удар.
Филмът работи блестящо на три нива: като закачливо свидетелство за документалната форма, дълбоко вълнуваща почит към живота на Варда и безценна ода за съпричастност чрез жизнеутвърждаващи социални срещи.
3. „Животът на другите“ (Das Leben der Anderen (The Lives of Others) – режисьор Флориан Хенкел фон Донерсмарк, 2006 година.
Завладяващият немски трилър проследява двойнствения живот на Герд Визлер, агент на източногерманската служба за сигурност, който се оказва запленен от субектите, които му е възложено да следи. Това поставя под въпрос държавната тирания, на която безрезервно е посветил целия си живот.
Този забележителен филм навлиза в царството на скритите мисли и тайните желания, като има сходство с „Разговорът“ на Франсис Форд Копола.
Неговият сложен шпионски разказ е бавен и изследва темите за самотата, потисничеството и крехкостта на човешката природа.
Заслужава да се отбележат изключителните изпълнения на актьорския състав, особено на Улрих Мюхе в образа на Визлер, който излъчва забележителен финес и емоции, като същевременно външно поддържа приглушено и сдържано поведение.
Филмът печели „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм през 2007 г. Още по-впечатляващо е, че това е режисьорският дебют на Флориан Хенкел фон Донерсмарк.
2. Quo Vadis, Aida? – режисьор Ясмила Жбанич, 2020 година
През 2020 г. босненската режисьорка Ясмила Жбанич представи един от най-опустошителните и състрадателни филми на този век.
Quo Vadis, Aida? може да се счита за връх на това, което могат да постигнат европейските копродукции.
Филмът разказва за клането в Сребреница през 1995 г. през погледа на преводач от ООН, който е разкъсван между дълга и семейството, докато геноцидът става все по-неизбежен.
Умело стеснявайки обхвата на разказа, без да омаловажава мащаба на истинското злодеяние или да се препъва в мелодрама, Жбанич създава лична ода за човешкия стоицизъм. Нещо повече, тя показва, че пасивността пред лицето на конфликта е активно престъпление, и разкривайки реалните грехове на организациите, които са призвани да защитават преследваните, напомня на зрителя, че зад цифрите и статистиките в новините или в учебниците по история стоят личности.
1.„Портрет на момиче в пламъци“ (Portrait de la jeune fille en feu (Portrait of a Lady on Fire) – режисьор Селин Сиама, 2019 година.
Изключително завладяваща френска романтична драма. Действието се развива на далечен остров в Бретан, а тази прецизно изработена и дълбоко чувствена историческа творба разказва историята на художничка (Ноеми Мерлан), която се влюбва в жената (Адел Хенел), на която е възложено да я нарисува.
Начинът, по който филмът пресъздава любовта, е наистина специален. Всеки щрих с четката, всеки поглед, предизвикват тръпката и напрежението на привличането.
Филмът преплита темите за страстта, властта и политиката, които го издигат отвъд обикновения романтичен сценарий. Трудно е да се опише с думи хипнотичната и дълбоко хипнотизираща природа на този филмов шедьовър. Това е истинско произведение на изкуството и най-доброто европейско произведение. Досега.
