Вдъхновена от картините на Джими Хендрикс, стенописите и дори кутиите за бисквити, картината „Смеещият се кавалер“ от 1624 г. звучи актуално и днес, пише Дебора Никълс-Лий. В момента, в който в Националната галерия в Лондон се открива нова изложба, тя изследва причините за това. „Когато влязох и я видях, бях зашеметен“, казва роденият в Доминика британски художник Там Джоузеф за първата си среща със „Смеещият се кавалер“ (1624 г.) на холандския художник Франс Халс (1582-1666) в колекцията „Уолъс“ в Лондон. „Беше абсолютно невероятно“, разказва той пред BBC Culture.
Срещата с този портрет в естествена големина ще вдъхнови „Смеещата се легенда със стратокастер“ (2012-2019 г.) – една от най-обичаните творби на Джоузеф. Изобразена на
предната корица на наскоро публикуваното изследване на творчеството му
„Знам какво виждам“, картината обединява две от любимите му неща: Джими Хендрикс, когото вижда в театър „Савил“ през 1967 г., и „Смеещият се кавалер“ (1624 г.) на Франс Халс, която той определя като „един от най-великите портрети на всички времена“.
Харизматичният „Смеещият се кавалер“ на Халс е една от най-ценните картини в историята на изкуството. Тя е освободена от колекцията „Уолъс“ за първи път от 1888 г. насам, за да участва в изложбата на Credit Suisse: Франс Халс, която наскоро бе открита в Националната галерия в Лондон. Тя е първата голяма монографична изложба, посветена на Франс Халс от повече от 30 години.
Смеещият се кавалер се превръща в едно от най-разпознаваемите лица в изкуството. Неговата тънка усмивка и грациозни мустаци се появяват върху кутии за бисквити, брошки и реклами за бира. Те вдъхновяват роман от 1914 г. и мюзикъл от 1937 г. С наближаването на 400-годишнината от създаването на картината тя продължава да предизвиква нови творчески реакции.
През 2020 г., когато пандемията наложи затварянето на музеите, уличният художник Лайънъл Станхоуп пренесе „Смеещият се кавалер“ навън. Той изрисува портрета на стена в Люишам. Станхоуп разказва пред BBC Culture, че го е направил, „за да упражни уменията си за рисуване“ и защото му е харесал „хуморът да видиш нещо подобно на улицата, а не в галерия“.
Година по-късно, все още по време на пандемията, ирландският художник Брад Грей модернизира портрета, като заменя главата на кавалера със смеещ се емотикон и приписва творбата на измисления Франс Хахахахалс. „Изражението на кавалера в оригиналното произведение всъщност не се смее, а има по-скоро леко развеселен вид“, казва Грей. „Използвах емотикона „смея се истерично“, за да повдигна малко настроението“.
Тук имаме кокетни очи, розови бузи и – преди всичко – нюансирана усмивка, напомняща за онзи друг
забележителен портрет, нарисуван
100 години по-рано: Мона Лиза на Леонардо да Винчи. За д-р Лилия Пакър, куратор в колекцията „Уолъс“ и съавтор на книгата „Франс Халс: Мъжкият портрет“ (2021 г.), портретът е „изключителен“. „По онова време портретите обикновено са били малко по-сериозни“, обяснява тя, но тук имаме кокетни очи, розови бузи и най-вече – нюансирана усмивка, напомняща за друг изключителен портрет, нарисуван 100 години по-рано: Мона Лиза на Леонардо да Винчи.
„Франс Халс навлиза в една вече утвърдена сцена, но я променя изцяло чрез портретите, които прави“, казва Барт Корнелис, куратор на изложбата на Credit Suisse: в кратък филм за Националната галерия. „Красотата на Франс Халс е в това, че той описва хората толкова добре“, добавя той. „Всъщност можете да се свържете с тези хора… Това е нещо, което той прави по-добре от всеки друг.“
За съвременниците му реалистичният портрет „сякаш живее и диша“, съгласява се Пакър. „Независимо къде стоите, той продължава да ви гледа и това е невероятно завладяващо.“ Забележителна, казва тя, е и сложността на творбата. Иконографията върху
двойния му панталон, например,
която включва символи на „богатството, силата, добродетелта и любовта“, е изключително необичайна за холандските портрети по това време и може да насочва към личните му идеали, както и към високото му образование.
Това е картина, която означава различни неща за различните хора. Когато Йозеф видял пищното облекло със златни нишки и широкополата черна шапка, си помислил: „така се облича Хендрикс“. Китаристът му е направил огромно впечатление („Никога не бях виждал млад чернокож мъж, който изглежда да командва“) и е имало смисъл да го изобрази като този самоуверен кавалер с гордата си поза с ръка на хълбока.
Това е и начин да се повиши видимостта на чернокожите в изкуството. „В много картини винаги имаше чернокож човек с умален ръст“, обяснява Джоузеф. Пример за това е „Семейна група в пейзаж“ на Халс (1645-1648 г.), която е преработена от американския художник Титус Кафар в творбата му от 2017 г. „Shifting the Gaze“, в която са изрисувани белите хора, за да може да преобладава самотният черен слуга, скрит в сенките.
Този плам за Франс Халс, който умира в относителна бедност, обаче е предимно посмъртен. Популярността на „Смеещият се кавалер“ се дължи на похвалите, които му отправя през 1868 г. прочутият критик Теофил Торе-Бюрже. Две години по-рано обаче драматично наддаване за „Смеещият се кавалер“ довежда до
надхвърляне на оценката повече от шест пъти,
което го поставя в ръцете на четвъртия маркиз на Хертфорд, един от основателите на колекцията „Уолъс“, където се намира и до днес.
Скоро, казва Марийе Рикен, ръководител на колекциите и изложбите в нидерландския музей „Франс Халс“ в Харлем, „всеки музей в Европа искаше да има картини на Франс Халс“. До 1888 г. усмихнатата творба, известна преди това просто като „портрет на мъж“. Смята се, че е на 26-годишен неженен търговец, става известна като „Смеещият се кавалер“. Тя е вдъхновена най-вероятно от шпагата и разголената стойка на седящия.
Запомнящото се заглавие прави творбата още по-запомняща се, а „Смеещият се кавалер“ се превръща в мотив за богатство и самоуверена мъжественост, който се запазва и през ХХ век, когато фигурата е възхвалявана като „най-големия мъж за дами“ от The Radio Times (1970 г.) и се използва за продажба на алкохол и пури.
Горд символ на патриархата, тази весела фигура може би
не е толкова симпатична,
когато се разглежда през феминистки поглед. Базираната в Австралия художничка Кейт Ревил (1985 г.) сякаш се опитва да се справи с този проблем през 2020 г. Тя заема заглавието „Смеещият се кавалер“ за женски портрет от серия, която според нея изобразява „ямичките и ролките, дъвкателните зъби и двойните брадички“ на „красиви, силни жени“.
През XIX в. обаче именно смелата, експресивна техника на Халс и способността му да улавя мимолетността на живота привличат ранните модернисти към портрети като „Смеещият се кавалер“, казва Риккен. „Във Франс Халс те намират сродна душа“, казва тя. „Той е бил много важен пример за тях.“
В работата на Халс има лекота. Тя кара немския импресионист Макс Либерман (1847-1935) да отбележи: „Когато видя Франс Халс, ми се иска да рисувам, а когато видя Рембранд, ми се иска да се откажа!“. Говори се, че американският художник Джеймс Макнийл Уистлър (1834-1903) бил
толкова очарован от техниките,
използвани при регентките на Халс от „Дома за милостиня на старците“ (1664 г.), че протегнал ръка, за да усети боята на едно от лицата.
Личността на седящия се излъчва от платното, а позицията му отпред създава интимност със зрителя.
Джон Сингър Сарджънт (1856-1925 г.), известен с уверената работа с мокра четка, въведена от Халс 300 години по-рано, е друг негов горещ почитател. Той заявява, че „трудно може да се намери някой, който да знае повече за маслената живопис от Франс Халс“. Той възражда в портретите си на мъже и жени вариант на класическата поза „ренесансов лакът“, която виждаме в „Смеещият се кавалер“.
Методът на Халс „alla prima“ без скици е предмет и на писмо на Ван Гог до брат му Тео от октомври 1885 г. В него той се възторгва от техниката на Халс „да рисува нещата с един замах“. Ван Гог прилага този
подход към собствените си платна,
като пише месец по-късно: „В днешно време – не ми харесва нищо повече от това да работя с четка – и да рисувам с нея – вместо да правя проект с въглен.“
В много отношения „Смеещият се кавалер“ съчетава всички тези елементи, на които критиците и художниците се възхищават у Халс. Личността на седящия се излъчва от платното, а позицията му отпред създава интимност със зрителя. В шапката виждаме „двайсет и седемте черни“, които Ван Гог прочуто възхваляваше, а шедьовърът демонстрира и различни подходи: от дребните детайли, като дантелената рубашка, до смелите бравурни мазки с четката, използвани върху копринения пояс.
„Франс Халс правеше нещата, които бяха изключително трудни, да изглеждат лесни“, казва Джоузеф. В сравнение с Рубенс или Микеланджело
„неговият почерк изглежда почти лекомислен“,
казва той. За разлика от него, „Смеещата се легенда със стратокастер“ на Джоузеф е „бавен и изследователски процес“, който отнема седем години – не на последно място, защото за разлика от Халс, който е имал модели, Джоузеф е трябвало да работи по снимка – процес, който той описва като „изключително труден“.
Много от най-великите ни художници не само създават творби, вдъхновени от Халс, но и се учат от него. Те се опитват да повторят някои от най-амбициозните му произведения. Едуард Мане, Антоан Волон, Мери Касат, Джон Сингър Сарджънт, Уилям Мерит Чейс и Макс Либерман – всички те правят поклонения в Харлем, за да направят старателни копия на картините на Халс.
Джоузеф обаче иска да подчертае, че „Смеещата се легенда със Stratocaster“ е различна. „Не съм се опитвал да копирам Франс Халс. Това е невъзможно!“, казва той. „Може би ще успеете да копирате някоя от картините на Пикасо, може би е възможно да копирате Караваджо или почти да заблудите хората с визуализация на Да Винчи – но това няма да се получи с Франс Халс. Тази техника не съм я виждал да се използва никъде другаде.“
