„Щастливи ли сме тук и сега? Живи ли се чувстваме в пълния смисъл на думата?“ Това е един на пръв поглед лесен въпрос, който често избягваме да зададем както на себе си, така и на човека до нас, страхувайки се да чуем отговора. Той разбунтува мигновено и неконтролируемо всяко кътче на съзнанието ни, предизвиквайки истинска вихрушка от всичко преживяно, пропуснато, осъзнато и простено по пътя - всичко това на приливи и отливи. Отвежда ни на дълго пътешествие през всяка последна глътка въздух, в която откриваме смисъла да се събудим сутрин и отново да се изправим пред реалността – ден след ден, въпреки всички рани, които сме позволили тя да остави по лицата и душите ни.
Снимка: Стефан Н. Щерев
Именно всичко онова, което ни кара да търсим, но и да се страхуваме от щастието, поставят във фокус Деян Донков и Анна Кошко с новото си представление „Любовъртеж“, чиято софийска премиера се състоя в Театър „Сълза и смях“. След като запознаха публиката с „Последният час на Мерилин Монро“, правейки задълбочена „аутопсия“ на хаоса в душата ѝ, те отново излизат заедно на театралната сцената, за да извършат такава и на съвременния човек – на онази смесица от любов и световъртеж, в която той се въвлича, опитвайки се да избяга от страха да бъде обичан. Те се заемат с предизвикателната задача да изследват 10 човешки съдби, разкривайки цялата им палитра от копнежи, грехове и неизказани желания, вдъхновени от вечните текстове на Артур Шницлер и Дейвид Хеър – „Хоровод на любовта“ и „Синята стая“.
Композицията на спектакъла е, меко казано, запомняща се. Тя се разгръща като домино – в последователни дуели между двамата актьори се редуват професии и социални маски – проститутка, актриса, политик, режисьор. Всяка сцена започва с кратко, генерирано с изкуствен интелект, представяне на веруюто на всеки един от персонажите и завършва с разобличаването на техните истински лица. Кошко и Донков следват тази линия с изключителна прецизност, влизайки от образ в образ с изключителна лекота, която ни дължи на тръни до последната минута от представлението. От доминиращ до доминиран партньор, в така популярния situationship или в брака, с чувства и без чувства, те ни разкриват любовта във всичките ѝ форми – в театъра, в бара, в луксозния дом, в хижата високо в планината – сякаш ни позволяват да надникнем през всеки светещ прозорец в нощния град.
Снимка: Стефан Н. Щерев
„Виж, светлините сякаш преминават през нас“ – подшушна една дама на друга, наблюдавайки как големият надуваем балон, в който бяха затворени двамата актьори, пречупва всеки сноп от тяхната енергия и талант. Сценографията на Милен Боричев обрисуваше чудесно цялата палитра от емоции на „Любовъртеж“. Заедно с костюмите на Жанета Иванова, музиката на Емилиян Гацов – Елби, звука на Янко Кашев и осветлението на Лука Лютов тя служи като чудесна метафора на красивата розова капсула, в която всички се страхуваме, но и тайничко се надяваме да попаднем, влюбвайки се. Онази, в която съществуваме само ние и най-любимият човек, идеализираме всеки изгрев и залез, видян през очите му, а реалността става все по-чужда. Кога обаче всъщност тя се пука? И не е ли наш избор дали да влезем, или да излезем от нея?
„Ние се отдалечаваме, сближаваме и така отново и отново пазим магията на брака ни“ – казва уверено героят на Донков, играейки ролята на политик, към съпругата си, чиято представа за истинската, честна и безусловна любов отдавна е изчезнала. Тази сцена отведе мислите ми към популярната сентенция: „Ако обичаш някого, пусни го на свобода. Ако той се върне, ще е твой. Ако не се върне, значи никога не е бил“. Това важи обаче, като се замисля, само ако никога не си опитал
да зашиеш розовата красива сфера около вас – да останеш и да се осмелиш да бъдеш уязвим, истински и обичан.
Снимка: Стефан Н. Щерев
„Любовъртеж“ отразява пандемията, която върлува през последните няколко години по света – тази на самодостатъчността и страха от обвързване. Тя първо атакува егото, а след това бавно и постепенно моделира начина, по който общуваме, както и увереността ни. Всяка форма на флирт е „токсична“, всяка сълза – „слабост“, всяка откровеност – „странна“, а понякога просто всичко е твърде хубаво, за да бъде истина. Но има ли противоотрова, която да ни напомни, че „в себе си имаме бутони, които, ако натиснем много леко, могат да запалят истински емоции и да ни подтикнат да изречем думите „обичам те“?“ Това ми подчерта преди седмици актьорът Стоян Радев, коментирайки темата за любовта, чиито проявления днес той категорично не определя като геройство, а по-скоро като естествена човешка потребност, която поколенията споделят.
С новия си театрален проект Анна Кошко и Деян Донков нагледно ни доказват, че антидотът е именно красивото, изпълнено със смисъл и живо изкуство. Онова, което разбърква спомените ни, илюзиите ни и надеждите ни, изостряйки сетивата ни, за да чуем по-добре за кого ни говори нощта – с кого чуваме морето под краката си и „не свършва празникът“, а си струва да свалим маската на „фалшив герой“ поне за миг.
