- Сцените за независим театър в последните години не са много, но все пак съществуват.
- Артистите са свободомислещи, и ако срещат ограничения бързо гледат да ги неутрализират.
- Граница в изкуството – няма такова нещо.
- Хората не разбират, че задачата на актьора е отговорна и уморителна – не само физически, но и психически.
В „Ромео и Жулиета“; Снимка: Младежки театър
Ще са ви нужни над 1400 минути, за да изгледате всички постановки, в които в момента Боян Арсов играе. Той е от актьорите, които не работят в театъра – той живее театър.
Колкото и абстрактни да са понякога генерализациите, в неговия случай фактите са такива – Боян Арсов е един от най-талантливите млади актьори. По-важното е, че това е оценката на колегите му, докато за себе си той казва, че гордостта изобщо не му отива. Убеждавам се в това и сама, общувайки с него.
След като почти не заговори друго момиче пред Сатиричния театър, Боян ме развежда зад кулисите – там където се случва чудото, а по коридорите, костюми търпеливо изчакват своя ред да блеснат в светлината на прожекторите.
Когато учи в немската гимназия в София го молят да спре да се явява на конкурса към ежегодния „Фашинг“ – немски карнавал, защото всеки път го печели.
От малък е артистичен и никога не си е представял да се занимава с друго,
освен с актьорско майсторство. Така завършва НАТФИЗ със специалност „Актьорство за драматичен театър“ в класа на проф. Снежина Танковска. Още в Академията печели отличия, а макар да има няколко номинации през 2019 г. грабва и „Икар“ за водеща мъжка роля за превъплъщението си на Сехизмундо в „Животът е сън“.
С Дина Маркова; Снимка: Личен архив
Два пъти отказва снимачни проекти, които впоследствие разбира, че са със Салма Хайек, но пък с огромна посветеност играе на повечето театрални сцени в столицата и ръководи независимия театър „Зонг“ заедно с Дина Маркова.
Боян е артист с множество таланти. Освен актьор е и режисьор, играе в мюзикъли, а за кратко е и асистент в НАТФИЗ. Поставя двете дипломни представления на последния клас на проф. Танковска – „Бесове“ и „PETER GYNT“, които продължават да се играят на сцените в Театралната академия, две години след завършването на актьорите.
Лъчезарната му усмивка и начинът, по който се засмива се запечатват в съзнанието ти. А с проницателния си поглед е способен да изиграе всичко от магически дух на младостта, през влюбения Шекспир до самия Луцифер.
Крайно драматичен и тайнствен и искрено комедиен и забавен –
Боян неизбежно приковава вниманието с осанката и таланта си.
В приятен разговор за изкуството и идеалите, Боян ни разказва повече за последното си премиерно представление и предизвикателствата пред независимия театър, открехвайки завесите на театралния си свят.
В „Когато розите танцуват“; Снимка: Петър Петров
– Последната ти премиера беше в представлението „Когато розите танцуват“ по Валери Петров в Сатиричния театър – открихте ли отговор на въпроса „Какво си, любов?“
– Цялата пиеса задава този въпрос, да. Любовта във всичките ѝ форми, в различните ѝ възрасти. Пиесата е едно намигване, обяснение в любов към младостта, към самото чувство на любов и привързаност. Основният конфликт, ако можем да го наречем така, е между Младия и Стария. Младият, в чиято роля влизам аз, се опитва да убеди Стария, че любовта съществува, че младостта е състояние на духа, а не е свързано толкова с човешката възраст. Така че,
въпросът „Какво си, любов?“ откриваме във всяка страница, във всяка дума.
Текстът на Валери Петров е много поетичен, красив, образен. Беше голямо удоволствие да работим с такъв материал. Двамата с Косьо Икономов, който играе стареца, се срещаме вече за трети или четвърти път на сцената и е хубаво, когато познаваш добре партньора си и само с поглед се разбирате и създавате нещо заедно. Беше много приятно. Николай Урумов, режисьорът, още първия ден каза, че за него това е най-нежната българска пиеса и ние още на следващия прочит се убедихме в това. Репетирахме с много заряд и много усмивка. Отзвукът от публиката беше много добър и се надяваме сега да търсим заедно със зрителите отговор на този въпрос.
В „Когато розите танцуват“; Снимка: Петър Петров
– Споменавайки текста, ти и много твои колеги казвате, че помненето на текста в представленията е най-лесната част – по-лесно ли е обаче, когато той е в рими или точно обратното?
– Текстът е базисното ниво, което актьорът трябва да покрие, работейки по ролята. След научаването му започва развиването на персонажа, ситуацията, средствата и т.н. Аз обичам текст в рима – играл съм няколко пиеси на Шекспир. Стихът има мелодия и ритъм и аз лесно го научавам, някак той ме води. Случва се понякога да ти избяга една дума, понеже всичко е в рима и строга подредба, и е трудно да импровизираш веднага и да я замениш. Но аз нямам проблем с това –
усещам ритъма и мелодията и те ме водят напред.
– В представлението танцуваш, пееш, играеш, разбира се, не само на сцената, но и няколко метра над нея, срещна ли предизвикателства в изграждането на ролята?
– Аз обичам да бъда в такива роли, които предполагат по-различно живеене и движение по сцената, да експериментирам, да търся средствата, които отговарят на конкретния персонаж. В случая това е духът на младостта, един магьосник, илюзионист, факир, който може всичко и дава всичко да убеди старчето, че младостта и любовта съществуват, дори в него.
В „Когато розите танцуват“; Снимка: Петър Петров
За мен тялото винаги е много мощен инструмент на актьора. Когато имам възможност в ролите, които играя, експериментирам и с това. Как вътрешният импулс ражда импулс в тялото, особена походка или различни изразни средства, които тялото владее. Това ми е интересно.
– Аз бях на премиерата на „Когато розите танцуват“ и усетих еуфорията, вълнението, че в публиката има и специални гости…
– Да, присъстваха и наследниците на Валери Петров, които бяха много въодушевени, останаха да се видим за малко. Всъщност тази пиеса е написана специално за Сатирата, когато Валери Петров е бил драматург тук. Трябвало е да напише пиеса и първоначалният вариант е включвал повече герои, за да може всеки актьор от трупата да има роля. После я е преработил и са я играли, но оттогава сякаш стои затворена в чекмеджето. Сега обаче театърът я представя отново.
– Ти си на щат в Сатиричния театър, играеш в 199, Народния, Младежкия, в Операта, в Музикалния театър, а с театър „Зонг“ обикаляте различни пространства – има ли изобщо софийска театрална сцена, на която не си се качвал?
– Сигурно има, не съм обиколил всички сцени, но е въпрос на време (смее се). А театър „Зонг“ е един наш независим проект, който направихме, точно когато завършихме Академията с Дина Маркова и започнахме с едно представление – „Животът е сън“, което Слава Богу още играем, вече шеста година.
Независимият театър е друга територия,
по-различна от репертоарния. Там обстоятелствата са различни, рискът е по-голям, енергията е по-различна.
– А как изобщо решихте и направихте театъра?
– Напоследък много завършващи класове, или част от тях, правят свое сдружение или фондация и започват да търсят възможности за свои прояви. Има различни сесии към Министерство на културата, към Столична община, които предлагат финансиране на точно такива независими проекти. И, ако човек мечтае да работи върху някакъв текст с група актьори и колеги, може да създаде нещо по този начин. Затова напоследък се появиха доста такива малки театрални сдружения. Винаги е трудно, когато нямаш сцена. Сцените за независим театър в последните години не са много, но все пак съществуват. Има пространства, които макар да са по-камерни, предлагат възможности на независимите артисти. Но винаги може повече.
В „Светици и перверзници“; Снимка: Антон Даскалов
– С какви други предизвикателства се сблъсквате като ръководещи независим театър?
– Първоначално, описвайки целия проект и процес – това изисква енергия, време и точност. Когато, дай Боже, проектът е подкрепен финансово идва следващата част – къде и кога ще се състои. Обикновено голяма част от актьорите, поне с които ние сме работили, са по-заети, защото програмите им са планирани предварително.
На мен ми се е случвало да репетираме представления късно вечер, след 21:00 ч. например.
През деня целият екип е имал съвсем други задачи, репетиции на други места и след 21:00 ч. всички са на линия. С „Кралят Елен“, едно друго представление, което започна като независим проект, беше така. В това има особено вълнение. Рисковете винаги са повече. Планирането е по-трудно, търсенето на публика, рекламирането, защото всичко това изисква допълнителни средства, време, хора. А обикновено такива сдружения нямат чак такъв голям екип, който да има експерт по реклама и т.н. Хората го правят сами. По-трудоемко е, но когато се случи и продължава да има интерес и зрители, усилията са имали смисъл. Аз не съм си представял, че ще играем „Животът е сън“ вече шеста година.
В „Животът е сън“; Снимка: Стефан Н. Щерев
– Ако в независимия театър определяща е свободата, то какви са ограниченията на конвенционалния театър?
– Да кажем, когато си част от щатна трупа има разпределения. Режисьорите идват в театъра и си избират екип. И понякога може да се случи да не ти харесва много дадената роля, която предстои да играеш, но пък си длъжен да я направиш, защото си част от този театър. Не се сещам за други ограничения.
Артистите са свободомислещи личности
и ако срещат ограничения пред себе си бързо гледат да ги неутрализират или да избягат от тях.
– Тогава експерименталния театър има ли граници?
– Не, това е хубавото. Както казваше моята професорката – the sky is the limit. Тя обичаше да цитира Шекспир.
Граница в изкуството – няма такова нещо.
Винаги можеш да продължиш да търсиш по-далеч и по-далеч, да откриваш нови територии и пространства. Винаги е така, в театъра също. Да прочетеш един текст, да създадеш един особен живот около него на сцената, да изградиш спектакъла е много любопитно. Граници има, разбира се, дотолкова доколкото хора го правят – каквито са границите на твоето въображение и на фантазията ти. Отвъд това винаги е по-интересно.
В моноспектакъла „Луцифер“; Снимка: Петър Петров
– Николай Младенов, режисьор на моноспектакъла ти „Луцифер“, казва за теб, че си актьор-мечта. А от твоята перспектива какво представлява режисьорът-мечта?
– Професията на режисьора в театъра се появява доста по-късно от тази на актьора – през 19 век, когато е необходимо някой да гледа, да води и да държи посоката на представлението. В този смисъл актьорите са играли много преди режисьорът да се появи като част от театралната машина. Когато аз работя с някого обичам заедно да следваме една посока.
Партньорството е много важно за мен.
Харесва ми, когато ролите се разменят, когато всички са част от това, което трябва да се направи. Общо взето режисьорите, които са били актьори може би усещат репетициите по друг начин, защото са били от другата страна. Когато режисьорът е истински партньор в посоката, която задава и ти развиваш ролята, тогава може да се постигнат още по-големи резултати и да се стигне по-далеч.
– Говорейки за това партньорство, по повод „Бебе на борда“ с екипа споделяте, че сте прекарвали и много време заедно извън представлението. Случвало ли ти се е да работиш с колеги, с които не си пасвате като хора? Това влияе ли на крайния резултат?
– Въпрос на професионализъм е. Не си задължен да бъдеш приятел с всички, с които работиш. Особено в по-големите представления, да речем в мюзикълите в Операта, в които съм, там участват много хора. Като започнеш от балета, през хористите, солистите, да не говорим и за оркестъра – това е страшно голям екип, в който няма как да познаваш всеки и да можеш да си говориш с всички. Но когато знаеш ролята си в цялото и си вършиш добре работата, това е достатъчно, според мен. Иначе винаги си личи, когато едно представление излезе и екипът, който стои зад него е преминал през много хубав процес и актьорите са си станали близки и се подкрепят. Това на сцената си личи и е заразно. Тоест е допълнителен плюс, но не е нужно да си приятел с всички. Въпросът е това, което работите да ви свързва.
– Друго представление на театър „Зонг“ е „Отело – гибелта на идеалиста“, където играеш не една, а две роли – обречени ли са наистина идеалистите?
– Това е едно намигване в заглавието. В основата на представлението беше пиесата на Шекспир, компилирана с други текстове на Брехт, на Мюлер, Сун Дзъ и други. Играех ролите на Отело и на Яго – двете страни на основния конфликт в сюжета, протагониста и антагониста. Беше предизвикателство да вляза в ролите и на двамата, не само от психологическа гледна точка, но и от техническа.
За съжаление не го играем в момента, поради липсата на пространството на Театър „Азарян“, но се надявам отново на имаме тази възможност.
А за идеалиста… Трудно е. Заради това, което ни заобикаля в момента и всички неща, които се случват, идеалите като че ли се разпадат по-лесно. Не знам как малките деца се ориентират в това време, в какво вярват… Но когато срещаш вдъхновяващи личности или си част от нещо вдъхновяващо – това според мен, държи духа и идеала високо. Иначе е много по-лесно да се откажеш.
Снимка: Радостина Колева
– Това кореспондира до някаква степен и с ролята ти в „Когато розите танцуват“ – на Младия, който се опитва да убеди Възрастния, че идеалите все още съществуват.
– Да, точно така. Добрият театър говори точно за това.
Театърът е едно интересно пространство на мисълта и действието,
в което човекът среща човека и си говорят и се вслушват в темите и историите на света. Много често в добрите пиеси моралът, идеалите, високите ценности, стремежът към светлината и доброто стоят на преден план. Именно затова театърът облагородява, а не само развлича или забавлява. Би трябвало да възпитава един по-различен дух. Въобще хората, които се занимават с театър, според мен, би трябвало да имат усещането, че са медиатори на по-високи идеали, теми, които вълнуват всички ни.
– Освен, че си в основата на независим театър, имаш толкова роли зад гърба си, номинации и награда „Икар“, с какво в живота си дотук се гордееш най-много?
– Гордостта… не ми отива тази дума, притеснява ме. Винаги се радвам, когато нещо, за което си работил дълго и, към което си се стремял се е получило. Гордея се, че не съм изменил на търсенията си, на вярата в това, което обичам и посоката, в която искам да се развивам. Защото изкушенията са много.
Във „Влюбеният Шекспир“, в ролята на Лорд Уесекс, за която получава номинация „Икар“ 2023 за поддържаща роля; Снимка: Сатиричен театър
– Тогава каква е ролята на егото?
– Егото е голяма част от нашата работа. Като цяло артистите са егоцентрични личности. Разбира се има граници и когато егото ги прескочи не е добре. Но винаги, когато си на показ пред хората, егото работи. Егото и пречи. В театъра, по време на репетиции често се случва егото да проговори, но идва следващ момент, в който всичко тръгва в обща посока.
– Вече споменахме представлението „Животът е сън“, за което получаваш „Икар“ – кога запоследно ти се стори, че животът е сън?
– Колкото и да си мислим, че животът е дълъг, той всъщност е и много кратък. В книгите, които четем, фимите, които гледаме често присъства тази тема – как всичко минава много бързо и човек не може да върне времето назад, да извърви пропуснатото. Но животът не е сън (смее се). Сън е в смисъла, че заспиваш, сънуваш, събуждаш се и всичко е кратко, но изисква усилие, спазване на определени принципи. А животът на сцената може да бъде сън, когато има една особена магичност в цялата работа.
Снимка: Phelia Barouh
– Трансформацията ти за тази роля е голяма, често се преобразяваш напълно в ролите си, обичаш да се предизвикваш…
– Да, персонажите винаги са различни, държат се различно и аз търся тази разлика освен отвътре и отвън. Интересно ми е, когато аз самият се преобразявам.
– А кой е Боян, когато не е актьорът на сцената?
– Трудно ми е да говоря така за себе си, не знам. Голяма част от деня и времето ми са свързани със сцената. Предполагам, че извън нея съм синът Боян, приятелят Боян, съседът Боян, който пак не спира да говори за театър (смее се). Всъщност за тази професия много хора не разбират, че
задачата на актьора е отговорна и уморителна – не само физически, но и психически.
Всички персонажи, роли и текстове, които минават през съзнанието ти уморяват и психиката и те занимават на други обороти в рамките на едно представление. Това изисква отдаденост и време – да се подготвиш и да излезеш от там.
Снимка: Личен архив
– А как си почиваш тогава?
– Лятото си почивам. Последните години сезоните са много натоварени, за което се радвам, но не ми остава много време за пътуване да кажем, което обичам. Обичам да лежа и да си мисля, да чета. Това през годината са случва трудно понякога. А лятото е време, когато театърът е във ваканция, въпреки че тогава с Операта играем част от мюзикълите, все пак имам повече време за себе си.
– Споменавайки мюзикълите – освен, че играеш ти пееш, танцуваш, какво изобщо не можеш да правиш?
– Това е работата на актьора – да заблуди, че може да прави много неща и то много добре (смее се). Не мога да правя салто например. В Академията ми казаха, че не бива да правя, защото съм много висок, а аз много исках да се науча. Това е, разбира се, в кръга на шегата.
В „MAMMA MIA!“; Снимка: Софийска опера и балет
– Ти участваш в клиповете на две страхотни песни на Любо Киров – „Както преди“ и „Целуни ме“ – в тона на текста на последната, ако утре те няма какво би направил днес?
– Бих се обадил на най-близките си хора и задължително бих минал през театъра.
– Тази седмица отбелязахме Световния ден на театъра. Ако съвременният български театър беше човек, как щеше да изглежда?
– Хубав въпрос… Колко критичен да бъда… Ами може би клоун (смее се). Съвременният български театър има много форми. Присъстват класически заглавия, но има много „бързи пиеси“, направени бързо и разчитащи на известността на актьорите или на евтината смешка в текста, което на мен не ми харесва. Това дори обърква вкуса на зрителя, посоката на това какво публиката търси и гледа в театъра.
Друг важен въпрос е как телевизията – също силна медия в днешно време, се пренася в театъра. Как хората гледат телевизия и след това, идвайки на театър искат да видят същото там. А двете неща не могат да се смесват. Когато гледаш едно вечерно предаване, чиято цел е да те развлича и разсмива, не е задължително да търсиш същото в театъра и той да предлага само това. А напоследък се появяват много такива „бързи“ опити, които
разсейват фокуса и мисията на това изкуство.
Не бих нарекъл голяма част от тях театър. Това е един друг бизнес, който може би се доближава до театъра, но не е това, което трябва да е.
С Рая Пеева в „Майсторът и Маргарита“; Снимка: Гергана Дамянова
– Говорейки и за идеалите, как тогава в подобна ситуация стойностното изкуство оцелява?
– Никога не можеш да скриеш един добър текст или автор. Той винаги ще има своята публика, дори да бъде в по-малки мащаби. Затова всички велики пиеси и големи текстове са останали и досега и режисьори и актьори продължават да търсят нови страни в тях, защото съдържат общочовешки теми, идеали и идеи за света.
