Втората част на „Отвътре навън“ е вече в кината и успя да изпревари „Дюн: Част втора“ в световния боксофис, ставайки един от най-успешните филми за тази година. При това напълно основателно. Струва ми се, че продължението е може би дори по-добро от първата част, а това се случва рядко.

Ако мога да обобщя филма в две думи те ще са – урок по психология.

По впечатляващ начин лентата предава ключови елементи от порастването и всички промени, които идват с него.

Още с началните сцени виждаме вече порасналата Райли и познатите ни емоции, които я направляват. (Доколко в реалния живот трябва да позволяваме емоциите да ни управляват е изцяло друг въпрос.)

Без да се бави Радост обяснява на останалите и на нас зрителите за ключово нововъведение – емоциите, преживяванията и спомените на Райли създават убеждения, а те от своя страна – самосъзнание.

Това най-дълбокото вътрешно аз, което ни задвижва

и се формира още от ранна детска възраст. Според Радост обаче никакви негативни и лоши спомени не бива да формират самосъзнанието, затова тя ги изпраща далеч в задната част на мозъка. Не правим ли и ние така често…

А като стана дума за подписната емоции – досегашните емоции на Райли – Радост, Бяс, Тъга, Страх и Отврат, са наистина потиснати. Буквално са затворени в буркан.

Всичко започва, когато светва алармата за пубертета. Променя се конзолата, както и Райли. „Откакто алармата на пубертета звънна, нищо тук не работи както трябва“, заявяват емоциите. Вече семейният остров, например е много по-малък в сравнение с приятелския. И едно „едва я докоснах“ от емоциите провокира в момичето толкова преувеличени реакции.

Това, което обаче наистина променя нещата е появата на нови емоции –

това са Тревожност, Завист, Досада и Срам голям.

Толкова точно и с хумор, през анимацията създателите на „Отвътре навън“ са успели да предадат света на един тийнейджър.

„Всяка емоция е полезна за Райли“, казва Радост. Скоро обаче Тревожност сякаш завладява съзнанието на момичето и се оказва, че „тя има нужда от по-комплексни емоции“.

На моменти си мислех, че Тревожност е изцяло негативен герой, но в нейното съществуване също има смисъл, особено след като обяснява, че тя всъщност „работи за бъдещето на Райли“.

Отново: Колко парадоксално е, че с порастването идва и тревожността. Детското безгрижие е забравено. Всъщност в малки количества и в конкретни моменти безпокойството може и да води до нещо добро, но завладее ли те, не отстъпва място на нищо и никой.

Така Тревожност твърди, че „Не е важно каква е Райли, а каква искаме да бъде“.

Можеш ли обаче да изтриеш изцяло миналото си в името на бъдещето? И как изглежда и влияе това на другите около теб?

Далеч от възможността да направляват Райли, „старите“ ѝ емоции са изгонени и в отчаяно търсене на предишното ѝ самосъзнание, което искат да върнат. След много премеждия дори Радост сякаш губи надежда и казва: „Може би така става, когато пораснеш – изпитваш по-малко радост“.

Накрая обаче се оказва, че нито Тревожност, нито Радост са напълно прави

и трябва да се обединяват, за да постигнат баланс, който новият живот на Райли изисква. „Няма ли лошите спомени да формират лоши убеждения?“, питат героите. Всъщност не… И добрите и лошите спомени имат място в самосъзнанието ни и цялата палитра от емоции и преживявания ни прави това, което сме. Не можеш да изтриеш неприятните си спомени, както и не можеш да живееш без радост.

А говорейки за Радост – на български тя е озвучена от Мария Илиева. С разпознаваемия си глас и присъствие, певицата се справя страхотно със задачата само чрез него да предаде емоции и да вдъхне жизнерадост, както на героинята си, така и на цялата продукция.

Ако за момент се придвижим „отвътре навън“ ще видим какво се случва с Райли в реалния свят. Тя се сблъсква със стереотипния образ на гимназията и групата на „готините“. Дали да „инвестира“ в бъдещето си и да се присъедини към тях, но да изостави най-добрите си приятелки? Или да се наслади на последните им моменти заедно, но да пропусне шанса си да сбъдне една своя мечта?

Филмът сякаш подтиква към това да не оставаме повърхностни,

да се замисляме за емоциите и процесите, които се случват с нас несъзнателно.

Да търсим баланса, но и да не забравяме, че в другите хора, също се случват невидими за нас, понякога дори неосъзнати за тях, процеси.

Всъщност лентата е един голям разказ за промяната, от която често ни е страх и, която не разбираме. Затова е вкаран и мотивът, че с порастването се появява още една емоция, която от време на време наднича зад вратата и напомня за себе си – това е Носталгия. Преминал през детството и оставяйки го безвъзвратно зад себе си вече има по какво да изпитваш носталгия.

„Отвътре навън 2“ е многопластов филм, в който всеки би намерил нещо за себе си. Малчуганите биха се насладили на красивите анимации и биха се забавлявали с хумора на героите,

тийнейджърите биха се припознали с Райли,

а възрастните могат да забележат сюжетни моменти, които използват ефекта Deus ex machina/„Богът от машината“.

Когато гледате филма непременно останете и след финалните надписи, където Disney и Pixar скриват финална сцена. Независимо дали сте почитатели на анимациите, на психологията или просто на смислените истории – „Отвътре навън“ е със сигурност добре прекарано време.