До мен имаше свободно място, щеше ми се да дойдете с мен, за да преживеем това заедно… Първо бяхме насред гората, после пред балконите на красива фасада, след това сме сред вълните, по релсите, дори пред Народното събрание. После сякаш сме пред белия лист, на който се появяват думите изричани от автора. Минаваме дори през полето и накрая сме край огнището с Рой Съливан.
Но всъщност през цялото време сме били в театралната зала,
ставайки свидетели на поетичния спектакъл на Иван Ланджев „За неизбежната случайност“.
Това е заглавието и на последната книга на Ланджев, която оглави класациите за най-купувани книги. Но постановката е по-стара дори от книгата. Зрителският интерес я задържа на сцената на „Сфумато“ вече две години. Спомням си, че в интервю Ланджев ми беше казал, че е изненадан от успеха на представлението, защото самият той не е актьор. След като го гледах обаче осъзнах, че няма абсолютно никаква нужда да е нещо повече от това, което е. Разбира се, той има присъствие на сцената, но сякаш
думите му са главния герой, те играя и въздействат.
Поетичният спектакъл „За неизбежната случайност“ събира по уникален начин текстове на автора, както от последната му книга, така и от стихосбирките му. Как едни на пръв поглед различни текстове са комбинирани в постановка? Има ли сюжет, който ги обединява? Всъщност не точно…
Представлението има рамка, точно както книгата на Ланджев – това е историята за „неволния рекордьор“ лесничея Рой Съливан, който е удрян от мълния цели 7 пъти. Виждаме го и на сцената – в ролята му е Иван Петрушинов. А тъй като част от произведенията все пак са за любов, сякаш нейно превъплъщение е младата актриса Радостина Ангелова.
Не можем и да не споменем имената на Маргарита Младенова и Иван Добчев,
които са консултанти на поетичния спектакъл и канят поета да направят проекта заедно.
Другото много специално нещо е сценографията. На сцената постоянно има движение – на светлината, на Ланджев, на актьорите, на декора, на картините, през които гледаме всичко случващо се. Толкова семпло е и едновременно толкова докосващо.
Още с влизането в залата Ланджев ни посреща с любимата си китара и приятна музика. Неусетно музиката преминава в стихове – все пак тези две изкуства сякаш вървят ръка за ръка.
„За неизбежната случайност“ е може би част от тенденцията през последните години да се правят все повече творчески четения, поетични спектакли и въобще част от тази малка революция на поезията и литературата като цяло. „Поетите Live“ и „Нощните рицари“ по Яна Борисова са други примери за това как поезията и прозата могат да пълнят и разпродават зали.
Този спектакъл обаче определено е единствен по рода си.
Има нещо изключително в това да слушаш произведенията, рецитирани от самия им автор. Ако като мен сте запознати с творчеството на Ланджев може дори да забележите моментите, в които той импровизира, добавя реплики, несъществуващи в оригинала или се засмива заедно с публиката.
А понеже текстове, които зрителите в залата чуват са много разнообразни, реакциите им съответно варират – от искрен смях, до одобрително поклащане на глава и пълна тишина, породена от възхита.
„Милион и едно желания“, „Найджъл“, „Приблизителен сонет“, „Не знам какво да правя с ръцете си, когато не държа твоите…“, „Чет Бейкър“, „Ако ще бъдеш някой, не избирай себе си“, „Корабокрушенски блус“, „Три възрасти“, „Недоразумението“ са само част от текстовете на автора, които звучат от сцената. Разбира се, превърналото се в емблематично за Ланджев
„Българско селфи“ сякаш имаше специално място.
А аз мълвях познатите думи на любимите си произведения заедно с него.
„За неизбежната случайност“ е необикновена среща с изкуството. Съчетание между поезия, проза, визуални изкуства, театър и музика. Все още мога да си припомя отчетливия звук на контрабас за фон и да видя вятъра в листата на дърветата, да се стресна от звука на мълниите и да се усмихна на таланта.
Завършваме точно както започнахме – с китара и впечатлени от силата на думите.