Протест срещу пиесата на Бърнард Шоу – „Оръжията и човекът” (под режисурата на Джон Малкович) буквално раздели страната на две. Поддръжниците ѝ са на мнение, че изкуството не бива да бъде поставяно в „рамка”, а останалите смятат, че тя е поредният „пирон в ковчега, с който българинът може да погребе своето самоуважение”. Гледайки протестите пред Народния театър „Иван Вазов”,  а също и физическата саморазправа, която ги съпътстваше в една от вечерите, нямаше как да не се запитам дали подобен опит за цензура може да бъде определен като прецедент за страната ни.

Уви – не. Бърнард Шоу „разпалва страстите” със своите размисли за българите вече години наред. Всичко започва още през 1924 г., когато в Германия се играе пиесата „Героите” (един от преводите на днешната „Оръжията и човекът”). Макар тогава тя все още да не се играе у нас, друго представление на драматурга стъпва на българската сцена… или поне се опитва. „Андрокъл и лъвът” е освиркван в продължение на дни от спортисти и офицери.

Погледнати от историческа гледна точка, опитите за цензура не приключват дотук, а напротив – те стават все по-сурови, а някои, твърди се, са и смъртоносни. По-страшен от самите тях обаче е фактът, че

историята не остава на страниците на архивите, а се повтаря

– днес, тук и сега. Следвайки максимата, че за да градим бъдещето си, е важно да помним миналото си – днес ще ви разкажем за пиесите, част от които преди десетилетия заплашват да разклатят устоите на тоталитарния режим у нас.

„Аз бях той” на Георги Марков

Годината е 1969 г., а денят – 15 юни. Пиесата на Георги Марков „Аз бях той” за пръв път бива поставяна на българската сцена. Едва няколко часа по-късно на писателя му се налага да напусне страната завинаги. Спектакълът пък така и не се играе никога повече – дори и след политическите промени в страната. Какво в сюжета му е довело до подобен развой на събитията?

Тя разказва за кариерното израстване на Инженера (изигран от Никола Анастасов). Един ден министърът го поздравява, след което той мигновено започва да расте в йерархията. Пиесата загатва, че стига толкова високо, че над него е само Тодор Живков.

Мълвата за поставянето на подобна постановка бързо се разпространява из столичните улици. Още на закритото представление – пред театъра се събират желаещи да я гледат. На теория те не могат да бъдат допуснати заради наложена забрана, на практика обаче успяват да влязат в залата и остават очаровани от видяното.

Междувременно се провежда Художествен съвет, който разисква въпроса дали пиесата да бъде поставена пред публика, или не. Обществената реакция наклонява везните –

обявена е за опасна.

Още в самото начало режисьорите Нейчо Попов и Методи Андонов се колебаят дали да поставят подобен текст. Опасяват се, че това може да им навлече гнева на Тодор Живков. Притесненията им се оказват едва ли не пророчески. Работата на Георги Марков по заглавието отключва поредица от злополучни, а по-късно и трагични събития. Те завършват с „българския чадър” на мост в британската столица – Марков умира през 1978 г., след като е уцелен със стреличка, напоена с отрова, изстреляна от чадър.

„Да се провреш под дъгата” на Георги Марков

„Да се провреш под дъгата” е поредната пиеса на Георги Марков, която остава обект на цензура. Тя започва да се играе през 1967 г., но е забранена и спряна едва след 13 представления във Военния театър. Заради нея петима души остават без работа. Режисьорът

Асен Шопов, актьорите Наум Шопов и съпругата му Невена Симеонова са принудени да напуснат София

за две години.

Твърди се, че причината за острата реакция на властта е фактът, че

„ранената партизанка се говори през цялото време, а е показана на сцената само за 2 минути“.

Георги Марков обаче смята, че разковничето в случая бил промененият финал – Немият изведнъж проговаря.

„Комунисти” на Георги Марков

Българската държава възлага на Георги Марков да напише пиеса по случай 9 септември.

За целта е допуснат до архивите на Държавна сигурност.

Резултатът обаче не се харесва на управляващите, изтъква театралният критик Гергана Пирозова в своя блог.

 „Грешката на Авел” на Емил Манов

В „За литературата, изкуството, културата“ Тодор Живков пише, че „свободата в творчеството – тя съществувала за всеки, който служи на народа“ – е несъвместима с индивидуалния произвол и субективизма. Поради тази причина още през 1964 г. той настоява да бъде въведена ясна репертоарна политика в театралните среди. Същата година цели две представления са извадени от репертоара на българските театри. Това са „Грешката на Авел“ и „Поетът и планината”.

В своя публикация литературният теоретик и историк, проф. д-р в Института за литература на БАН Пламен Антов отбелязва, че двете пиеси се ползвали „с приятелски връзки“. Така режисьори и драматурзи си поделяли хонорарите, а междувременно други спектакли са били отхвърляли.

След като чува твърденията, Тодор Живков издава заповед

Димитровградският театър да бъде затворен

именно заради постановката „Грешката на Авел“.

„Поетът и планината” на Иван  Теофилов

Планирано е „Поетът и планината“ да се играе в Театъра на Въоръжените сили през 1964 година. Репетициите приключват и целият постановъчен екип е изключително доволен от постигнатите резултати. Същото важи и за публиката, която успява да я изгледа преди да бъде свалена. Смята се, че им се е сторила толкова интригуваща заради смелостта на актьори и режисьори да покажат нещата с истинските им лица.

Това, разбира се, не се харесва на държавните органи. Те моментално стартират разговори за съдбата на спектакъла, а критици пишат унищожителни рецензии за него. Една от тях гласи: „Ние не можем да бъдем безразлични към такива прояви, които тикат към отклоняване от правилната идейно-естетическа линия на развитие, която следва съвременният български театър”.

От архивите на подкаста на БНР става ясно и какво точно е казал за пиесата Тодор Живков по време на наздравица на срещата на Политбюро с някои кинотворци във „Врана”. Той обвинява автора на пиесата, че е

отразил действителността като “в криво огледало”.

„Ето сега в Театър на Въоръжените сили е поставена новата пиеса – „Поетът и планината”. Не съм гледал тази постановка, но днес ме информираха, че това е едно напълно объркано в идейно и слабо в художествено отношение произведение. И в тази пиеса нашата нова действителност е показана в невярна светлина”.