Лилия Маравиля е от онези актриси, които буквално “наелектризират” публиката със своя емоционален заряд. Тя може да ви подтикне да разсмеете или да ви разплаче само с няколко свои жеста и реплики. На какво обаче се дължи тази нейна почти магична способност? – На детското любопитство, което тя все още пази в съзнанието си. Маравиля изследва в детайли всеки един свой персонаж. Решихме да вземем пример от нея и да проучим коя всъщност е тя, когато слезе от сцената. В БЛИЦ интервю за Art Portal актрисата разказва повече за детството си, спомените от ВИТИЗ (бел.ред. днес НАТФИЗ) и мечтите за бъдещето. Повече за творческия ѝ път можете да четете ТУК. 

Снимка: Театър „София“

– Като дете бях…

– Любопитна, но и задръстена.

– Първата роля, която изиграх в ученическите си години, беше…

– На една лисица. Бях взела изкуствената яка на майка ми и ми беше закачена отзад за чорапогащника.

– Най-забавният ми спомен от ВИТИЗ е…

– Когато Крикор Азарян ме попита дали мога да напълнея и аз веднага се сетих за Робърт де Ниро. Той качва 52 кг. за “Разярения бик”. Казах си, че и аз го мога и му отговорих, че ще се справя. По-късно ме взе да участвам в “Лулу”. Тогава

поиска да стана по-сексапилна за ролята

– като Франческа Делера. Не знам как успях, но го излъгах, че така образът няма да бъде достоверен. Каза ми “Добре, моето момиче”.

– В моментите, когато исках да се откажа, обратно на сцената ме връщаше…

– Съпругът ми. Винаги ми е казвал, че

не е необходимо търпение, а много търпение. 

– Най-големият ми критик е…

– Брат ми и дъщеря ми – може би се дължи на това, че много ме обичат. Изключително важни са за мен, защото ми дават честна обратна връзка. Понякога много им се дразня и обиждам, но после разбирам, че са били прави.

– Театърът е изкуство за…

– Хората с ум и сърце.

– Вълнението ми преди излизането на сцената може да се сравни само с…

– Риба, която е била на сухо, а сега се е върнала във водата и плува. 

– След тежък ден в театъра или на снимачната площадка обичам да…

– Спя или гледам риалити формати. Обяснявам на колеги, че така се разтоварвам, но истината е, че по-скоро ме натоварват. Чувствам се сякаш аз играя игрите. Все пак си “крада” много характери от тях.

– Ако златна рибка можеше да ми изпълни три желания, това щяха да са…

– Здраве, късмет за Паола – да попада на смислени хора, които да ѝ помагат да израства, както и никога да не губя разсъдъка си.