- В световен мащаб джазът и като цяло всички стилове музика са се променили много.
- Вярвам, че съвсем скоро ще има все повече концерти с големи оркестри.
- Много е важно човек да не се отказва да гледа напред, колкото и трудно да му е.
- Най-голямата сила на любовта е истината, която стои между двама души.
Снимка: Никола Муцевски
Преди почти 70 години нежният глас на едно малко момиче със светлосини очи пленява сърцата на цяла България с изпълнението си на песента „Замълчи, замълчи“ на Петър Ступел, прозвучала във финалната сцена на филма „Любимец 13“. Тя е една от основоположничките на джаз музиката у нас и голямата победителка в първото издание на „Златният Орфей“ – певицата с несломим дух и неподражаем стил – Мими Николова.
Преди няколко дни тя ме качи на машина на времето и ме поведе на дълга разходка, съпроводена от красива музика и нейния звънлив смях. Госпожа Мими Николова ме допусна в своя дом от спомени и сбъднати мечти и ми позволи да чуя аплодисментите от първия ред на концертите на едни от най-големите световни и български изпълнители на XX век, чието творчество продължава да вдъхновява поколения и до днес. Докато слушах с какво спокойствие говори за едни толкова несвободни времена, сякаш целият свят около нас спря да се върти за миг и само нейният безграничен оптимизъм изпълни пространството между нас.
„Имаше много глоби за музикантите, които пееха на английски през социализма, но ние винаги успявахме да минем между капките, не знам как. Просто имахме късмет. На пръсти, на пръсти – но с голям успех!“ – призна ми джаз изпълнителката, докато ми разказваше за дългите концертните програми по нашето Черноморие през 60-те години, където често била заплашвана да се завърне обратно „с куфарчето в София“.
И до днес никой не е успял да прекърши нейното огромно желание да продължава да пее и да скрие нейната широка усмивка. Месеци преди да навърши 88 години, тя не спира да изненадва своите почитатели с нови, интересни и все по-бляскави изяви на музикалната сцена.
Как си представя бъдещето на културата у нас и кое ще бъде нейното следващо пътуване – разбираме в следващите редове от един от най-емблематичните гласове на джаз музиката у нас. На днешния светъл празничен ден с това интервю ще ви докажем, че оптимизмът се възпитава с много любов, постоянство и свръхконсумация на изкуство.
- Здравейте, госпожо Николова! В дните на Страстната седмица, когато всички православни християни с вяра очакват Благодатния огън, за какво се молите днес и как планирате да отбележите Възкресение Христово тази година?
- Моля се годината да бъде мирна – да сме здрави преди всичко, да сме щастливи, да ни е светло на душата и да гледаме свободно напред към бъдещето. Иначе в събота вечер ще пея до късно в църквата „Свети Петър и Павел“ близо до дома ми, а в неделя ще бъда на гости при роднини. Поне така съм планирала.
В момента забелязвам голяма суматоха из града – всеки се е втурнал да купува огромни количества месо, сякаш е забравил, че Великден е преди всичко духовен празник. Никога не съм разбирала това безразборно колене на малки агънца – тези невинни и крехки създания. Моята братовчедка, която живее в Америка, ми сподели, че там това е забранено със закон. Чудя се защо не е така навсякъде по света – според мен трябва да бъде.
- Вашият баща и дядо са били свещеници, а баба Ви – хаджия (човек, който е ходил на поклонение по светите за религията му места). Кой е най-яркият Ви спомен от детството, свързан с великденските празници?
- Спомням си, че докато бяхме в с. Сестримо, татко месеше дванайсет козунака с всички сили преди да отидем да обикаляме църквата преди полунощ и ми напомняше, че не трябва да се ядат преди това. Обаче аз тайно се промъквах вкъщи, където бяха скрити, и ги чоплех от долната страна така, че да не си личи, че вече някой е отчупил. Имах много хубаво детство – през училищните ваканции прекарвах много време на село, по цял ден ядях страхотни сочни круши и ябълки, такива, които днес трудно се намират по пазарите. Баща ми беше направил беседка и шадраван с рибки, където си играех с часове в църковния двор.
- Всъщност още оттогава музиката е била много важна част от живота Ви – споделяте, че в дома Ви постоянно са звучали френски шансони и американски джаз. Кои са онези изпълнители, които усещате най-близки до себе си като личност и които са изиграли важна роля в израстването Ви като артист?
- Навремето слушах много радиопредаването на Уилс Кановър – „Гласът на Америка“, което се излъчваше от Солун. Той беше едно от най-големите „оръжия“ срещу комунизма, популяризирайки джаз музиката сред Източния блок. Кановър представяше биографиите на различни артисти с много ясна дикция на английски. Говореше бавно и отчетливо, така че всичко се разбираше. Тогава за първи път имах възможността да се докосна до творчеството на Сара Вон, Ела Фицджералд, Франк Синатра и един от най-любимите ми и до днес – Нат Кинг Коул. Като цяло учех уроците си, докато радиото звучеше на заден план – представете си колко много съм запомнила от тях (смее се).
От българските изпълнители слушах много Ирина Чмихова. Като ученичка ходех на джаз матинета всяка неделя в зала „България“, където тя, Леа Иванова, Нора Куманова и Снежка Добрева пееха в програма, изготвена от Нейчо Попов. После имаше и други нейни концерти в летните театри, където си спомням, че тя изпълняваше „Мама“ и „Бакинские огни“. Тогава си мечтаех и аз да стана като нея, а след няколко години се случи така, че пяхме на една сцена заедно.
- Преди няколко седмици поставихте началото на спектакъла „Животът на Едит Пиаф“ с култовата песен „Non, je ne regrette rien“ и предизвикахте бурните аплодисменти на публиката в Зала „България“. С какво ще запомните тази бляскава вечер и успя ли тя наистина да Ви отведе „Sous le ciel de Paris“ („Под парижкото небе“)?
Снимка: Валентин Алипиев
- Приех поканата на Вера Шандел с голямо удоволствие – особено след като разбрах, че ще изпълнявам „C’est si bon“ и „Les feuilles mortes“, едни от най-емблематичните песни от репертоара на Ив Монтан. Беше наистина бляскава вечер, която премина с голям успех, а сега ни предстои турне, за което се вълнувам много.
Преди години бях на концерт на Монтан, когато гостува в България. Спомням си как той и Симон Синьоре преминаха с колата си само на метър от мен, но не можех да им поискам автографи, тъй като това не беше прието тогава. Гледах концерта от първия ред на балкона с пълно внимание. Той излезе на сцената облечен в кафяв габардинов панталон и риза от същия плат – много неофициално за онова време. Бях силно впечатлена от този концерт и до днес помня мизансцена на всяко негово изпълнение.
- Преди няколко месеца гледах игрален филм, който разказва за него и любовта му с Симон Синьоре. Наистина изключителен артист – един от големите френски таланти, открит от Едит Пиаф. Какви са Вашите очаквания за турнето - какво бихте искали зрителите да запомнят от тези емблематични представители на френския шансон?
- Мисля, че публиката ще бъде доволна, че „Животът на Едит Пиаф“ не е просто концерт, а е направен като спектакъл. Оркестърът е страхотен и смятам, че това ще помогне на зрителите да се потопят истински в атмосферата на Париж през XX век и да научат много за тези невероятни музиканти.
- През годините сте имали възможност да пеете на много места по света - от Куба до Япония. Кое е пътуването, което Ви донесло най-голямо удовлетворение дотук и има ли сцена, на която бихте се върнали отново?
Снимка: Сити Марк Арт Център
- Без да се замисля – в Япония, където пях пред 18 000 души по време на един фестивал. Емоцията беше неописуема, чувствах се сякаш съм на друга планета. Сега много ми се иска да посетя Китай. Любопитно ми е да се докосна до тяхната култура. Чувала съм, че там хората са изключително дисциплинирани – съвсем различно от тук, където постоянно се изхвърлят фасове и боклуци по улиците.
- Вие сте сред първите изпълнители на джаз музиката у нас. Как се е променил този стил през годините в световен мащаб според Вас и смятате ли, че може да стане по-разпространен сред младите за бъдеще?
- В световен мащаб джазът и като цяло всички стилове музика са се променили много. Младежите сега масово искат да слушат електронна музика, която, да си призная, аз изобщо не харесвам. Но има и немалко, които се обръщат към джаз звученето и се опитват да възпитават този вкус. Това за мен е похвално, имайки предвид разпространението на чалгата у нас. В нея се инвестират много пари от много години, в резултат на което тя е надделяла и вече е много трудно да се преборим с нейното влияние върху културата ни.
- Работили сте заедно с оркестър „Балкантон“, „София“ и „Студио 5“ под диригентството на Емил Георгиев, Милчо Левиев, Вили Казасян и Димитър Ганев. Разкажете ми малко за музикалните среди в тези години и процеса на правене на музика тогава.
Снимка: Сити Марк Арт Център
- Оркестрите бяха на много високо професионално ниво. Всички музиканти бяха изключително взискателни към разработването на текстовете и аранжиментите. Аз съм истинска късметлийка, че съм имала възможността да се докосна до съставите на „Балкантон“, „София“ и „Студио 5“. Помня, че правехме репетиции всеки ден – от обявяването на концерта до премиерата, нещо, което днес почти не се прилага, а това според мен е от съществено значение за успеха на живото изпълнение.
- Казвате, че бихте искали сега да сте в разгара на кариерата си, тъй като концертната дейност днес е значително по-развита в сравнение с миналото. Работейки постоянно с различни поколения артисти и наблюдавайки все по-голямата употреба на технологиите в изкуството към днешна дата – как си представяте бъдещето на културата у нас?
- С бързото развитие на изкуствения интелект мисля, че много професии – както в изкуството, така и извън него – ще изчезнат. Надявам се той да не надделее над нас, но се съмнявам, че ще успеем да го спрем. Въпреки това смятам, че концертната дейност няма да изчезне. Подобно на сегашната носталгия по старите хитове, вярвам, че съвсем скоро ще има все повече концерти с големи оркестри и минимално използване на електроника.
- Миналата година на рождения ви ден се състоя премиерата на вашия документален филм „Синьо“ - по идея на младия режисьор Владимир Мастиков. В лентата вие почти изцяло сама разказвате своята история. Кое беше най-голямото предизвикателство, с което се сблъскахте по време на снимките?
- Имахме доста трудности с последните сцени и затова наскоро снимахме допълнително финала на филма, който ще бъде излъчен съвсем скоро – може би отново за рождения ми ден. Това, което мога да издам, е, че локацията и песента към сцената са променени.
А иначе най-голямото предизвикателство за мен бяха снимките в Борисовата градина посред нощ. Спомням си, че в един момент реших да си почина на една пейка и тогава забелязах колко много клошари и всякакви подозрителни хора бродят наоколо. Беше доста страшно. Не съм подозирала, че може да бъде толкова опасно в сърцето на София днес.
- Има ли нещо, което спестихте да разкажете в продукцията и не разказвате умишлено?
- Мисля, че няма какво толкова да разказвам или да крия, но все пак съм зодия Рак, а нашето мото е: „Вървим назад и пазим тайни“. Има една сентенция за този знак: „Само един ме разбира и то погрешно“ (смее се). Навремето около баща ми се въртяха много жени по време на венчавките в църквата, но аз никога не отидох при майка ми да го клеветя. Той беше много хубав мъж – висок, строен, със сини очи – и те постоянно търсеха повод да станат по-близки с него.
- Като малка сте се занимавали с балет и сте изучавали усърдно както френски, така и английски език. Замисляли ли сте се някога да поемете по друг път, освен този на музиката?
- Не, никога. Музиката винаги е надделявала и е била моята пътеводна сила. Като се замисля, дори към днешна дата не мога да си представя да се занимавам с нещо друго, освен с изкуство.
- Малко преди пандемията споделяте, че всеки петък се събирате с приятелки на чаша кафе или на разходка. Продължавате ли тази традиция и до днес? И това ли е вашата тайна за здравия дух и здравото тяло – споделянето?
- Да, спазвам я. Даже след нашата среща отивам на кафе. Много е важно човек да не се отказва да гледа напред, колкото и трудно да му е. Майка ми казваше да не стоя вкъщи и дори да чуя лоша дума, да не позволявам да влияе на положителната ми нагласа към живота. Сега това мислене и като цяло общуването сякаш малко липсват сред младите.
- Какво бихте ги посъветвали?
- Да слушат много музика – сега имат хиляди възможности да го правят. За мен тя е един от най-големите учители, които са ни подарени на Земята.Тя притежава силата да ни докосва по начин, по който да ни променя из основи.
- Разглеждайки дискографията Ви, забелязах, че Вие сте пели за почти всеки трепет на любовта – от „Първата среща“ до последното „Недей ми казвай сбогом“. Коя е най-голямата ѝ сила според Вас?
- Може би верността – истината, която стои между двама души и само те единствено знаят каква е.
- Ако сега имате възможност да вдигнете телефона и да разговаряте с момичето, което току-що е изпяло за втори път „Калиакра“ на фестивала „Златният Орфей“ – какво бихте ѝ казали?
Снимка: Сити Марк Арт Център
- Да продължава в същия дух, да не се отказва и за миг.
- Преди година обявихте, че подготвяте първия си самостоятелен албум. Кога ще можем да го видим завършен и какви други проекти Ви се иска да реализирате?
- Все още не мога да кажа конкретна дата, но се очаква скоро да бъде пуснат на пазара. Сега чакам с търпение предстоящите ни пътувания с Вера Шандел из България с „Животът на Едит Пиаф“, а след това ще видя какво ми предстои и с какво ще се захвана. Няма нещо конкретно на този етап, което мога да добавя.
