- България има страшно талантливи и способни хора.
- Страхувам се да не променя усещането си за театър и за изкуство.
- Много се съмнявам дали съм достатъчно добър в това, което правя.
- Преди много исках да бъда известен – почти на всяка цена
В спектакъла „За любовта...“; Снимка: Stage Hearts
Има хора, които са като дълбоки води – загадъчни, вглъбени, многопластови, талантливи, едновременно тихи, но притежаващи огромна сила. Някои от тях са особено дълбоки – предизвикващи искрено любопитство и възхищение.
Петър Антонов е такъв. От тези артисти, в чийто проницателен поглед можеш да потънеш, чийто талант те завладява и без думи. Усмивката му носи благост, а осанката му излъчва аристократизъм.
Той е от актьорите, които винаги са мечтали да се занимават с това.
Когато е на шест години, майка му го води в детска театрална школа във родния им град Варна и оттогава той започва да мечтае за актьорска кариера. От малък е страстен почитател на театъра в истинския смисъл на думата. Казва, че за него театралната сцена е най-голямото лекарство.
Той е кръстен на дядо си Петър Близнаков. Обича морето – може би затова сините му очи сякаш са побрали цялото синьо на морето. Не обича да почива, защото не разбира „правенето на нищо“. Не обича и да му казват какво да прави. Обича обаче да ходи сам на кино.
Снимка: Миряна Сливенска
Кариерата му започва от НАТФИЗ, където завършва „Актьорско майсторство за драматичен театър“ в класа на проф. Енчо Халачев и проф. Снежина Танковска. Големия си пробив прави в киното. Той е в главната роля в лентата на Стефан Командарев „Пансион за кучета“ и филма на Иглика Трифонова – „Писмо до Америка“. Освен това се занимава и с музика – дуетната му песен „Руж“ заедно с Йоана Захариева става истински хит и покорява музикалните класации за цели 14 поредни седмици.
Друг ключов момент в житейския му и професионален път е животът му в Италия, където заминава при сестра си и племенницата си за няколко години. Когато печели първата си роля в италианска продукция те му помагат да научи репликите си буквално наизуст, защото все още не знае езика. Така Петър Антонов става
единственият българин във филмовата агенция на прочутия режисьор и актьор Микеле Плачидо.
След като се връща от Италия, където, освен че снима, преподава и на деца, Петър играе на родна земя моноспектакъла „Едуард“, който писателят Радослав Гизгинджиев написва специално за него. Следва представлението „Абсурдни времена“ с Нона Йотова по едноименната книга на поетите Маргарита Петкова и Добромир Банев.
На снимачната площадка на сериала „Алфа“; Снимка: bTV
В момента Петър Антонов е във вихъра си. В творческата му биография са ролите му в сериалите „Майките“, „Алфа“, „Мен не ми мислете“, „Отдел издирване“. Той е част и от Stage Hearts и участва в представленията „Място, наречено другаде“, „Ако извикаш нощем с пълна сила“, „С гръб към залеза“, „За любовта...“ както и „Морето след теб“ в Театър 199 – всички по текстове на Яна Борисова. Най-новата му премиера е спектакълът „Наполетано“, където си партнира с Юлиан Вергов. Освен това е и водещ на „България търси талант“, което не му е чуждо, защото има опит във воденето на сутрешни блокове и други телевизионни предавания.
Срещам се с Петър Антонов между пълната му с репетиции, представления и пътувания програма. Реших да си поговорим по-скоро за живота и театъра (и театъра като живот), отколкото за биографията му. Така че можете да се присъедините към нас и да прочетете какво ни сподели той в следващите редове.
С Юлиан Вергов в „Неаполетано“; Снимка: Stage Hearts
– Поздравления за „Наполетано“! Юлиан Вергов казва за теб: „С Пепо не се работи, с него се твори“. Така че в този ред на мисли – какво сътворихте на сцената на премиерата?
– Изключителен комплимент от негова страна, може би един от най-хубавите, които съм получавал някога. Ще кажа същото нещо за Юлиан – истинско удоволствие е да си на сцената с него, защото в нашата професия не е важна само личната изява. Особено в пиеса като тази е много важно партньорството, а той е най-добрият партньор, който съм имал на сцената. Мисли не само за собствения си образ, но помага на другия. Привилегия за мен е да работим заедно.
– Казваш, че персонажът по нищо не се доближава до теб, но в същото време Яна Борисова е написала ролята специално за теб (не за първи път между другото) – как си го обясняваш?
– Това е така. Тя си представя как актьорът би го изиграл. Но като образ и характеристика този герой по нищо не се доближава до моята същност – коренно различен персонаж. Честно казано
отдавна не ми се е случвало да има образ, който до такава степен да ми е непознат.
Иначе, няма какво да се лъжем, всеки актьор внася нещо от себе си. В този случай това беше истинско предизвикателство. Вълнението се удвои от това дали ще успея да се справя с изграждането на образа. Надявам се да съм успял. Хубавото тук е, че както моят образ, така и този на Юли са изградени така, че ще търпят голямо развитие занапред, ще има надграждане. Това е страхотно, защото винаги ще е различно.
С Юлиан Вергов в „Неаполетано“; Снимка: Stage Hearts
– Самият текст също е сякаш различен от всичко, което Яна Борисова е писала досега.
– С риск да прозвуча сексистко – аз съм изключително втрещен (в добрия смисъл на думата) от факта, че жена успя да създаде толкова мъжка пиеса с такива теми. Разбира се, според мен си имаме работа с може би един от най-гениалните автори в българската драматургия. Тя успя да съчетае блестящо всички тези теми. Това е талант, а и не само – винаги казвам, че това да можеш професията е много важно.
– Пиесата наистина съчетава много теми и за мен социалното послание е много силно. Репликата, че хората, които живеят на улицата са „под нивото на очите“ и никой не ги забелязва силно се запечата в съзнанието ми. Защо развитото ни и напреднало общество е стигнало дотам, че да счита хората за „невидими“, „боклук“, както казва текстът?
– Относно „под нивото на очите“ – това е като подзаглавие на пиесата. Яна искаше това да е заглавието, но когато бяхме в Неапол, точно преди Шампионската лига, тя видя и усети града, цялото настроение, духа, мощта, която той носи. Тогава каза: „Не, пиесата ще се казва „Наполетано“.
А иначе това няма нищо общо с обществото ни (за нашето не бих казал, че е дотам развито, за жалост), защото има хора, както в случая един от героите – няма да издавам какъв е той, но избира да стане бездомен, това е личен избор и то заради любов. Това е дълга тема…
С Юлиан Вергов в „Неаполетано“; Снимка: Stage Hearts
– Мисля, че понякога все пак е необходимо да чуваме истината, дори да е болезнена.
– Да, но мисля, че всички знаем истината и я виждаме всеки ден. И какво от това. Говорим навсякъде и нищо не се случва. За жалост не съм аз човекът, който ще бъде чут. А ние така или иначе не сме спрели да говорим, но никой не ни чува.
– Друга реплика от пиесата в тази връзка е, че не е важно да си добър по принцип, а да правиш добри неща.
– Абсолютно! Това го казва героят на Юли Вергов. Изключително важно е да правим добри неща в днешно време. Затова не трябва да се говори за това, а всеки сам да избере как да живее, но да не забрави да прави добри неща.
– „Майките“, където участваш също има силно социално послание – част от него е, че родителите са отговорни за състоянието и поведението на децата. Често чуваме от всяко следващо поколение: „Колко зле са младите сега… Ние едно време не бяхме като тях“. Мислиш ли, че нещата наистина се влошават или това е носталгия и естествена промяна в поколенията?
– Адски ми е скучно, защото аз водя един и същ разговор от 30 години, което е много тъжно. Пожелавам ти ти да не го водиш в следващите 30 години. Не е така, не трябва всичко да се слага под един знаменател.
България има страшно талантливи и способни хора.
В предаването, което водя сега се явяват много такива. Този талант и тези умения се придобиват с адски много труд, дисциплина, саможертви. Ето какво се случи със волейболистите ни – всички се гордеем толкова много. Знаеш ли за какво им благодаря – не само за успеха, но и за това, че успяха да обединят българите за един ден.
Не мога да кажа дали става по-лошо. Не искам да става по-лошо. Искам оптимистично да ти кажа: „Става супер в тази държава“, за съжаление в момента не е така. Силно се надявам, че ще дойде и такъв момент.
С Александър Кадиев; Снимка: bTV
– Споменавайки „България търси талант“ – на какво те учи и за какво те замисля това предаване?
– Дава ми друга емоция и чудесни срещи с млади хора, а и не само. Предаването е много шарено – това му е хубавото. То дава сцена на талантливите хора да се изявят, това е изумително. Искам да ви кажа, че е много трудно. Трудно е и да бъдеш водещ в днешно време. За мен специално това е друга роля, надявам се да съм се справил. Искам хората да знаят, че това не е лесна задача и е много отговорна.
– На едно място казваш, че се страхуваш да не се промениш. Защо? Какъв не искаш да станеш?
– Така ли съм казал? Аз отдавна не се самонаблюдавам като цяло. Честно казано, страхувам се да не променя усещането си за театър и за изкуство. Това е много важно за мен – да остане каквото е, да го надграждам, ако мога, но да не го променям. Защото е много честно и изключително отдадено. Искам да съм добър пример в моята професия. Като по-малък се самонаблюдавах, но тогава бях и много по-амбициозен. Сега амбицията ми е просто да бъда добър пример спрямо театъра и изкуството.
– Нещо, което ми направи впечатление в тази връзка е, че от млад те е било грижа как изглеждаш, какво мислят хората за теб, изключително харесван си, с много фенове, блазнела те е славата, а казваш, че сега не е така? Как човек се променя в това отношение?
С Александра Сърчаджиева; Снимка: Stage Hearts
– Точно така беше.
Преди много исках да бъда известен – почти на всяка цена.
Не знам дали защото от малък се занимавам с театър и изкуство и следя големи холивудски звезди – всички го правим и искаме да сме като тях, искаме да имаме техния живот. В този смисъл може би съм смятал, че известността ще ми донесе нещо такова – тотална грешка. Но това сега дълбоко не ме занимава. Не мога да ти кажа как стана. Може би съм пораснал.
– Славата насищаща ли е?
– Не мисля. Славата не е за всеки. Не всеки може да я понесе и да я разположи добре в живота си, за да не прави глупости. Но това наистина не ме интересува в момента.
– Ти сам казваш за себе си и хората около теб го признават – че си добър до глупост и понякога това те кара да изглеждаш слаб. Защо добротата в нейната неограниченост да е глупост? Не трябва ли всеки да се стреми към това и добротата да е силата, а не недостатъка ни?
С Цветана Манева в „За любовта...“; Снимка: Stage Hearts
– Не мога да ти кажа. Аз не го намирам за слабост. Слабост е от гледна точка на това, че понякога изглеждам глупав в собствените си очи за това, че постъпвам адекватно, може би. Но иначе, не. Много индивидуално е. Аз съм много добър в това да ти дам съвет и да ти кажа кое как да направиш. За теб ще го направя перфектно, за себе си не съм достатъчно смел. Смятам, че има време за мен… По-добре да свърша другото, да помогна на теб. И в този смисъл понякога се чувствам глупаво, но това е нормално – ние сме артисти, странни хора. Това ни е хубавото.
– Връщайки те назад към началото на творческия ти път – казваш, че винаги си искал да станеш актьор. Сблъсквал ли си се обаче със страха: „Аз имам ли таланта за това, достатъчно добър ли съм“?
– О, това съмнение го имам всяка вечер преди да изляза на сцената. Това е една от нашите тегоби, или поне моята. Аз много се съмнявам дали съм достатъчно добър в това, което правя, дали посланията, които прокламирам на сцената стигат по правилния начин до всеки човек в залата – това ми е много важно и особено ме занимава последните години. Това е всяка вечер. Тази вечер ще е същото.
Никога не съм доволен, просто така съм научен.
Знам, че в нашата професия винаги може по-добре. Това е моята цел и, ако имам някаква амбиция, това е тя – винаги да бъде по-добре.
Снимка: Миряна Сливенска
– Тази самокритика не е ли разрушителна в един момент?
– Не, аз живея с това. За мен е абсолютно необходима. Отстрани може да изглежда леко разрушителна, но не ме интересува. За мен това е нормално. Разбира се, няма крайности. Пак казвам – моето истинско желание и молба към съдбата, ако се изразя с това клише, е да мога да бъда добър пример.
– Срещаме се в международния ден на музиката, а ти ставаш популярен и с музикалната си кариера. Сега сякаш си се отдръпнал от това, но следиш ли музикалния свят в България в момента? Какво мислиш за него?
– Следя, да. Много обичам музиката. Навремето, когато по-скоро използвах музиката като пространство, в което да изразя себе си, исках да наложа усещане във всички, които следят моето творчество в кавички. Сега се опитвам да обясня, че това ми е било важно тогава, сега не ми е важно. Никога не съм бил певец, никога няма и да бъда. Смятам, че имам хубав вкус за музика. Израснал съм и съм възпитам от моето семейство с Арета Франклин, Ела Фицджералд, Стинг, Earth, Wind & Fire, Simply Red – само хубава музика.
А какво мисля за българската музика? Смятам, че е много, много симпатична и че е на много добро ниво. Предлагам на колегите да не се карат, а да се обединят и да бъдат заедно. Да са щастливи от това, което правят, защото всички работят много и създават хубави неща. Важно е какво творим и какво оставяме след себе си.
В „С гръб към залеза“; Снимка: Stage Hearts
Ако ме питаш дали ще пея пак – не няма да пея! Искам от тук до края на живота си да се занимавам само с театър и кино – нищо друго.
– Връщайки те към театъра тогава… „Наполетано“ е поредното представление, в което си партнирате с Юлиан Вергов, поредното по текстове на Яна Борисова… В този ред на мисли се замислих за това, че често в артистичните среди се формират творчески групи – както в случая Stage Hearts – хора, които работят с определени хора. Какви са плюсовете и минусите на това?
– Аз въобще не се замислям за това. Изключително благодарен съм на Яна Борисова, че ме покани в тази група артисти, която тя създава. И съм благодарен, че тя ме върна в театъра, така да се каже, с „Място, наречено другаде“ с Боряна Братоева.
Не ги мисля тези неща. Подкрепям безусловно всички тези усилия, с които тя създава тази група със свои съмишленици. Няма нищо нередно в това. Има много такива групи в нашето общество, особено в театъра. И колкото повече такива групи, толкова по-добре. Смятам, че така сме много по-силни… особено аз. Аз съм отборен играч и за мен е много важно какъв е екипът, с който работя. Смятам, че за Яна Борисова и целия екип на Stage Hearts също е важно и това е тяхната цел. Разбира се, всеки има свободата да прави каквото си иска. Ние обаче, поне по-голямата част от артистите, които сме събрани, сме с много специфичен и правилен, каквото и да значи правилен, вкус към театъра. В този смисъл сме единомишленици. Нищо повече.
С Боряна Братоева; Снимка: Stage Hearts
– Наскоро гледах филма „Писмо до Америка“ и бях изключително впечатлена! Там героят ти буквално чудотворно се връща към живот. А ти вярваш ли в чудеса?
– О, да! Попадна на точния човек. Аз вярвам в чудеса отвсякъде и край на разговора.
– А за какво мечтаеш?
– Едно от нещата е социално – тази наша територия, която е превъзходна, да стане истински свободна и успяла. А иначе мечтая за роли, за хубав театър. Мечтая да пътувам повече, ако е възможно. Нищо друго.
