- Стефан Данаилов раздаваше обич и подкрепа, но беше и безцеремонно честен с нас.
- Винаги намирам за себе си разбиране и оправдание към персонажа.
- Театърът ме научи да ценя екипа и приноса на всеки отделен човек.
- Нека преди всичко да ценим творците си приживе.
Не знам дали талантът, красотата и чарът винаги вървят ръка за ръка, но името на Радина Боршош може да е достатъчно доказателство за това. Често я представят, изтъквайки именно тези ѝ качества, но аз се убедих, че те не са просто банални комплименти.
Радина е изключително лъчезарен и усмихнат млад човек,
с впечатляващ творчески път, не преследва славата, държи на ценностите си, а слънчевата ѝ усмивка е способна да озари и най-мрачния ден.
Макар да се ражда в семейство, в което изкуството е на почит, тя не мечтае от малка да стане актриса. В училище дори ѝ казват директно в очите, че няма талант и няма смисъл да се явява на прослушване. Театърът и киното обаче намират път към нея.
Преломен момент е посещението ѝ в Народния театър, когато представлението „Хъшове“ на Александър Морфов я пленява, а впоследствие школата на Малин Кръстев, от която става част, окончателно я „влюбва в театъра“, както признава самата тя. Така Радина има щастието да се учи от най-добрите.
През 2016 г. е приета в последния клас на Стефан Данаилов в НАТФИЗ.
Само година по-късно става част от трупата на Народния театър с първата си роля в „Лисичета“.
Радина обаче има и много други таланти. Музиката е важна част от живота ѝ, язди от малка, има разнообразни хобита и едно от тях е да прави оригами.
Вижте тази публикация в Instagram.
Ако разгледате социалните ѝ мрежи ще ви направи впечатление, че тя има толкова много професионални и красиви снимки, не само защото е изключителна и защото вероятно десетки фотографи умират да им позира, но и защото съпругът ѝ е именно професионален фотограф.
Тя е от актьорите, които не обичат да се гледат и признава, че
самата тя е най-големият си критик.
Сред всички жанрове най-много харесва драмата. Превъплъщенията и в киното и на малкия екран включват късометражния филм „Солвейг“ на Яна Титова, „Маймуна“ на Димитър Коцев-Шошо, „Привличане“, „Рая на Данте“, сериалите „Ние, нашите и вашите“, „Ягодова луна“ и „Алея на славата“.
На сцената на Народния театър може да я гледате „Куклен дом, втора част“, „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“, „Три високи жени“, „Лисичета“, „Идеалният мъж“, „О, ти, която и да си…“, „Нова земя“, „Двубой“ и „Бурята“. А в „Театър 199“ тя си партнира с голямата Мария Стефанова в постановката „Оскар и розовата дама“. Една от последните ѝ роли е на Ирина в представлението „Тютюн“ на Варненския театър.
Ако все още не сте я гледали – поправете тази грешка възможно най-бързо, но преди това ви даваме възможност да надникнете в магията, която е тя.
– Как бихте се представили?
– Планета – Земя, континент – Европа, държава – България, град – София, жена, актриса.
– Едно от нещата, които ме впечатлиха в кариерата Ви е, че още във втори курс ставате част от трупата на Народния театър. Това не се случва на всеки толкова рано, а други търсят подобен шанс цял живот – срещала ли сте завист заради нещата, които сте постигнали?
– През 2017 година, преди 7 години беше първата ми роля в Народния театър в спектакъла „Лисичета“, който се играе и до днес на пълна зала и напълно разпродадени билети. Толкова различни събития и роли се случиха за това време, но всъщност театралното ми семейство, моята трупа е Народният театър. За пореден път си мисля, че
всяко нещо в живота се случва в правилния за нас момент.
Понякога се ядосваме, че нещо, което много сме искали не се е случило, нещо, което сме чакали се е провалило, но като мине достатъчно време и отшумят емоциите, всъщност разбираш, че точно така е трябвало да стане, че нищо не се случва без причина, че не е бил моментът и не е било нещото за теб. Истината е, че никой не може да влезе в чуждите обувки и да извърви пътя на някой друг. Затова завистта е най-безсмисленото чувство.
– Имали сте привилегията да се срещнете с Мария Стефанова, Гинка Станчева, Стефан Данаилов, Иван Налбантов, Бина Харалампиева. Какво си взимате от тези срещи – опит, съвети, истории?
– Чувствам се целуната от съдбата заради срещите си с всички тях. Големи творци и велики личности. От всеки съм получила много и съм благодарна. Убедих се, че
колкото по-голям е един творец и талант, толкова по-щедър и даващ е
в професията и живота. Мастъра казваше, че иска да ни научи да бъдем мислещи хора и чувствителни артисти. Точно това винаги ме води, когато работя и срещам големите от сцената и живота. Стефан Данаилов раздаваше обич и подкрепа, но беше и безцеремонно честен с нас. Откровен до болка. Научи ме още да не се страхувам от критика. Ако не приемаш критика значи мислиш себе си за съвършен, ако това дори за секунда мине през теб, си приключил като актьор.
– Последният Ви филмов проект е „Дяволски игри“. В него героинята Ви взима трудни решения, предавайки други, за да спаси себе си. Опитвате ли се да оправдавате подобно поведение на образите си, да ги разберете?
– Труден е пътят на актьора до героя му. Понякога се срещате бързо и веднага се харесвате, друг път има битка за надмощие, а някой път попадаш в лабиринт и все не откриваш вярната посока, луташ се.
За мен това е най-вълнуващата част от нашата работа.
Когато стигна до героинята си и я разбера, видя всичките малки детайли, които задвижват персонажа, вече мога да бъда вярна в играта си. Винаги намирам за себе си разбиране и оправдание към персонажа, защото човек винаги открива разбиране и оправдание за самия себе си и действията си, иначе не би ги предприел, нали?
– Какво значи да „остарееш умно с професията“, както казва първият Ви учител – Малин Кръстев, когото често цитирате?
– Тези негови думи към мен са като морски фар в бурни води. Те винаги ме насочват и предпазват. Да не изгориш. Да не се изгубиш, да не се откажеш, да продължиш да се изненадваш и вълнуваш, но и да изминеш пътя с достойнство.
– С какъв тип режисьорски подход се сработвате най-лесно?
– С режисьорите, които искрено обичат актьорите си.
Най-истинската творческа връзка е взаимното доверие.
Ако вярвам на някого, оставям се той да ме води и мога да направя всичко, без ограничения. Също така знам, че ако избера по-различна посока от неговото виждане, той също ще даде шанс да види и моята идея.
– На едно място цитирате и друг свои любим учител – Стефан Данаилов, който казва „ако не си повярвате, може и да продължат да ви харесват“. Защо обаче сякаш непрестанно срещаме хора и специално артисти, които твърде много са си повярвали и това изглежда „работеща“ стратегия?
– Нашата работа е невъзможна без общото усилие и енергия. Един актьор не може да се справи сам. Театърът ме научи да ценя екипа и приноса на всеки отделен човек. Защото актьорите на сцената, службите, без които спектакълът е невъзможен, до всеки отделен човек в публиката, всички заедно създават и ние не можем един без друг.
В театъра не мисля, че има по-важни и по-маловажни хора.
Какво мога да направя аз, ако застана сама в центъра на сцената – без всички тях, затова винаги си давам време и намирам думите, с които да кажа на всички тези хора, че съм щастлива и признателна за общия път заедно. Така аз мисля и усещам професията, за останалите не мога да коментирам.
– Професията Ви все пак неизбежно е свързана със слава, аплодисменти. До каква степен е нужно човек да си вярва в тази професия и кога това преминава в гордост и голямо его?
– Много харесвам едни думи на Велко Кънев, който казва, че театърът и присъствието на актьора в него е „себеотдаване, а не себеобичане“. Хората се променят неизбежно, но театърът ще устои на тях и ще продължи. Това не е място, което може да бъде заразено или разрушено. Талантът винаги блести и остава недокоснат от времето. В нашата работа само времето показва силата на създаденото от артистите и режисьорите, има неща, които не могат да бъдат подменени, каквито и опити да се прави за това. Едно нещо искрено ме възмущава – това, че
не ценим истински големите си имена.
Трябва да изработим тази естествена обществена защита към безспорните български имена на театъра и изкуството, а не те да бъдат мачкани и унижавани. Ето такива теми ме вълнуват. И много други процеси и решения в гилдията ме възмущават, но разговорът е дълъг.
– Вие самата споделяте, че сте много самокритична и често недостатъчно уверена в себе си – как се справяте с това?
– Има едно нещо, което си казвам, когато съм отчаяна и то е, че нещата не се случат както ми се иска и че моите усилия са напразни и малки. Казвам си думите, които запомних от един филм – „Дори най-мощната снежна буря започва с една снежинка“. Така че всяка малка снежинка може да задвижи процеси, които да имат силата да променят живота ни. Всеки един от нас и всички ние заедно можем да бъдем такава сила и в живота и в изкуството. Отказвам да се отказвам!
– Коя е ролята, която е била най-далеч от Вас като характер? Как се подготвихте за нея?
– Както се казва в романа „Тютюн“ – „Никотиана“ е само куп злато. А златото няма никакъв смисъл, ако не се превърне в човешко щастие.“ Образът на Ирина е първият ми театрален образ на пълнокръвна, фатална и трагична в изборите си жена.
Ирина ме тласна в нова посока и ме накара да извадя много нови неща от себе си.
Много често се питах какво задвижва тази жена, тази любов, която напълно я разрушава. Тази трагичност, неизбежност и предателство от страна на този, когото обичаш и от самия теб към себе си – да предадеш и себе си, защото те е предал/продал любимият – тези стъпки и решения много ме вълнуват в образа на Ирина. Всяка дата на „Тютюн“ дотук беше напълно разпродадена с толкова искрена и подкрепяща публика. Благодарна съм за всеки момент заедно.
– И в този ред на мисли предпочитате да играете близки до Вас героини или напълно различни?
– Колкото по-различни и чужди са образите, толкова по-голямо е предизвикателството да се превърнеш в някой друг.
– За ролята Ви в „Солвейг“ се научавате да свирите на цигулка, за „Алея на славата“ да режете като професионален готвач – какви други умения Ви се е налагало да придобивате за роля?
– За ролята ми във филма „Привличане“ трябваше да имам умения на професионален танцьор. Героинята ми беше шампионка по състезателни танци. Аз самата обожавам да танцувам, но силата ми е в импровизацията. Да следваш сложни стъпки и да имаш тази красива и елегантна осанка на дансинга – хората тренират за това цял живот.
– Освен актьорския имате много други таланти, но откъде се заражда любовта Ви към Яворов и творчеството му например?
– Яворов ми е любим поет още от гимназията. Вълнува ме силата на неговите светове и чувства. Неговият трагичен живот всъщност е предупреждение за това колко лесно може да бъде счупен и унищожен талантът. Тази крехкост на творческата личност трудно понася личните пропадания и публичния линч. Яворов е щял да напише още десетки изключителни творби, ако не го беше сполетяло всичко това.
Затова нека преди всичко да ценим творците си приживе!
– Винаги говорите с голяма любов за семейството си. Кой е любимият Ви детски спомен? Какво дете бяхте?
– Отгледаното с обич дете става щастлив човек. Вярвам в това. Любимото ми време бяха ваканциите на къщата в планината с дядо ми и децата от съседните дворове.
Беше безгрижно и весело, миришеше на окосена трева
и царевици, печени на жарава. Разнасяхме въдици, топки, федербал, висяхме на реката и джапахме, докато правим жабки с плоски камъчета. Исках да направя най-много подскоци на камъчето, имам силен състезателен дух. Дядо ми ме научи да играя карти и много се ядосвах, когато ме побеждаваха . Ей, такива спомени ми нахлуват в главата…
– Като малка мечтали ли сте си да бъдете принцеса? Вече имате тази възможност, давайки гласа си на принцеса Аврора в „Господарката на злото 2“ – какво беше усещането да съживиш един герой само с гласа си?
– Напоследък все повече разкривам и тази посока на професията, която много ми допада. Дублаж, озвучаване на реклами и документални филми.
Харесва ми колко различно може да работи един глас.
Това е мощен инструмент.
– Казвате, че винаги сте мечтали не за успешна актьорска кариера, а да създадете семейство – в този ред на мисли какво за вас значи да си успешен?
– Успех е да живееш живота си както ти харесва – да си свободен в избора и сам да определяш посоката!
Вижте тази публикация в Instagram.
– Имате дългогодишна връзка и сте омъжена от почти две години – в днешното време, което сякаш насърчава мимолетните взаимоотношения как се поддържа една такава връзка?
– Моята мечта винаги е била да имам семейство. Няма друга такава сила като семейството.
– Мислите ли, че днес младите се „страхуват“ от брака и от сериозно обвързване?
– Ще бъда напълно искрена – не обичам обобщенията. Вчера младите, днес младите или утре младите – всеки има своя живот и има правото да избере как да живее и какво го прави щастлив.
– А кой според Вас е най-големият стереотип за младото поколение в момента?
– Това, че младото поколение не се интересува от случващото се в България и в света. Абсолютно не е вярно.
– Рядко споделяте подробности от личния си свят, но известността неизбежно предполага някаква публичност. Какво е отношението Ви към нещата, които пишат за Вас? Четете ли отзиви за ролите си например и интересувате ли се от всичко останало, което се пише по Ваш адрес в интернет?
– Получавам много, много съобщения с хубави думи на подкрепа след спектакъл или докато се излъчва сериал, в който играя. Благодарна съм за обичта, не се сърдя и когато има негативни думи в социалните мрежи. Всеки има право на своето мнение, уважавам това. Грозните думи и злостните обиди обаче са нещо съвсем друго – хубаво е всеки да помисли за себе си, че това не е просто нещо безобидно пуснато някъде си, а че е насочено срещу истински живи хора, които може да ги заболи.
– Какви бъдещи проекти Ви предстоят?
– Предстои ми голям и вдъхновяващ проект, но още не искам да споделям подробности.
– Какво бихте искали след 100 години хората да си спомнят за Радина Боршош?
– Не е нужно да ме помнят след 100 години. Важно е хората от моето време да казват за мен – добър човек и добър актьор.
