- Всеки път стартът на представлението „Хеда Габлер“ е труден за мен.
- Изкуството трябва да върви в посоката, в която са поели спектаклите на Деклан Донелан и Тимофей Кулябин.
- Преминавах през много тежък период от живота си по време на снимките на „Те, вълните“.
- Мъжът много бързо се отказва от проблема и бяга, докато жената остава и се бори до последно.
Снимка: Кремена Димитрова
Нейното присъствие и талант на театралната и кино сцената те сграбчват за гърлото още в първите секунди - и не те пускат дълго след това.
Преди няколко дни, в един летен следобед, часове преди нейния рожден ден, сред пулсиращите улици от артисти между Народния театър и НАТФИЗ, имах щастието и удоволствието да разговарям с нея лице в лице. Да надникна отвъд светлината на прожекторите, зад завесата на онези сложни, дълбоко човешки образи - жени, на които тя вдъхва живот с изумителна лекота.
В пълните ѝ с любопитство кафяви очи открих непримирима сила, която те кара да вярваш, че „тръгне ли човек с чисти подбуди към нещо, винаги успява“ (Невена Коканова). Както пише големият български писател Павел Вежинов в „Нощем с белите коне“:
„Тя и да иска, не може да бъде друга. Тя е момиче със сърце, такива изобщо престанаха да се раждат.“ Или просто — Радина Кърджилова.
Родена в сърцето на София, тя прекарва детството си сред картините на баща си и ежедневно се докосва до хиляди артисти в неговото ателие - сред които е и големият български актьор Иван Иванов. Той запалва интереса ѝ към актьорското майсторство и я подтиква да се гмурне стремглаво в света на театъра и киното.
„Тилт“/Снимка: BNT
Днес, години по-късно, Радина Кърджилова е носителка на престижните награди „Икар“ и „Аскеер“ за водеща женска роля и има зад себе си богата палитра както от сценични, така и от филмови превъплъщения. Мнозина я помнят още от първите ѝ стъпки пред камера - като Беки в „Тилт“ (2010) и Сиана Жекова в „Стъклен дом“ (2010). Наскоро имахме удоволствието да я видим в ролята на Люба в пълнометражния режисьорски дебют на Неда Морфова - „Те, вълните“.
Намерих я изтощена, но и удовлетворена в края на този толкова наситен театрален сезон – след премиерите на „Хеда Габлер“ и „Медея“, където нейните впечатляващи главни роли покориха сърцата на десетки зрители. Освен че ми разказа подробно за работата си върху тях, тя сподели, че отдавна работи върху текст за моноспектакъл, който все по-сериозно обмисля да представи пред публика. Успоредно с това подготвя и нов проект заедно с Теодора Духовникова, за който ще разберем повече много скоро.
За избора, отдадеността и границите да се занимаваш с изкуство. За женската душа, пълна с тайни и нейните изпитания. С красивите клишета и неудобните откровения, както в живота, така и на сцената. В главната роля - Радина Кърджилова.
- Здравейте! „Хеда Габлер“ по Хенрик Ибсен - представление, което се превърна в истинско събитие в Народния театър през последния месец. За първи път в историята на театъра в световен мащаб се реализира проект, който излиза извън рамките му – действието се развива едновременно на сцената и извън нея, на живо. Разкажете ни малко за процеса на работа и най-вече за това, което ви донесе като артист работата по този мащабен проект?
„Хеда Габлер“/ Снимка: Стефан Здравески
- В този тип психологически театър трябва много да се внимава как присъстваш — както на сцената, в нашия случай, така и извън нея. Всяко така наречено „наиграване“ или „преиграване“ те разконцентрира и може, без да се усетиш, да те отклони от посоката, която искаш да следва твоят герой. Истината е, че всеки път ми е трудно да започна това представление. Много е стресиращо за мен да знам, че трябва да изляза и после отново да вляза в театъра в роля. Нямам обяснение защо - по-силно от мен.
Чисто технически трябваше доста време да се изчака, за да се осъществи този проект. Близо година правих тези снимки с пистолет, опрян в слепоочието ми, които зрителите виждат в ателието на Хеда.
Целият процес беше сериозно психическо изпитание за самата мен, особено когато видях всичките 364 кадъра пред себе си.
Нашата „Хеда Габлер“ е много съкратена и модернизирана. В само няколко реплики зрителят трябва да разбере целия живот на героите. Като се замисля, може би трябваше да дадем повече информация за отношенията им в миналото, за да направим конфликта още по-изострен - особено тези между Хеда Габлер и Давид Левбор.
- „Стойността на изкуството и неговото принудително самоубийство заради обстоятелствата“ е фокусът в представлението. Според вас способен ли е един артист да надвие реалността? И в този контекст, каква е най-голямата жертва, която вие бихте да направи в името на съхраняването на изкуството?
- Да продължа да бъда театрална актриса. Мисля, че хората на изкуството, истинските ценители ставаме все по-малко. Надявам се да не бъдем заличени от технологиите, които шеметно се развиват. За мен има смисъл в това, което правя на сцената - храня себе си духовно, но и всеки, който е в публиката. Много артисти възприемат актьорската професия само като работа, но за мен тя е много повече от това.
- В този театрален сезон на Народния театър бяха представени две премиери, в които сте в главната роля – „Медея“, за която бяхте номинирана за Икар, и „Хеда Габлер“. Как възприемате тази отговорност, особено при изграждането на толкова „крайни образи“, и какъв беше вашият подход към тях?
„Медея“/ Снимка: Стефан Здравески
- Винаги подхождам към работата си без конкретни предварителни нагласи, като се доверявам изцяло на хората, с които работя. Смятам, че съм доста адаптивна и лесно се приспособявам към всяка ситуация и бързо разбирам, когато един режисьор се опитва да ме води изцяло. Отдавам се напълно и вярвам на 100 процента в процеса,
като не се страхувам да опитвам нови неща, което смятам за изключително важно за всеки актьор.
И двата образа изискват много сериозна концентрация. При „Хеда Габлер“ знам къде искам да стигна – от началото до края. Докато при „Медея“ е много особено – всеки път, когато изляза на сцената, не знам какво ще се случи. Историята ме завихря като тайфун и накрая ме „изплюва“. Все едно нещо се заражда в мен по време на представлението, а в момента, в който то приключи - изчезва. Нямам обяснение… може би затова го наричат магията на театъра.
- А какви са границите, които си поставяте? Какво е онова, което може да ви накара да откажете една роля?
- За мен е изключително важно екипът, с който работя, да има желание да сътворим театрален свят, близък до реалността, в която съществуваме - с всичките ѝ вечни човешки проблеми.
Никога не ми се е случвало да си тръгвам по време на представление. Когато се захвана с нещо, стремя се да го доведа докрай. Естествено, не всеки ден съм напълно отворена към това, което трябва да представя на публиката – защото един ден съм една, друг ден съм друга. В крайна сметка човек се променя постоянно - затова е човек.
- А когато разбрахте, че ще работите заедно с бившия ви партньор в живота - Деян Донков - в „Хеда Габлер“, имаше ли миг на съмнение да се откажете?
„Хеда Габлер“/ Снимка: Стефан Здравески
- Ние сме професионалисти и винаги се стараем да дадем най-доброто от себе си. Мисля, че в „Хеда Габлер“ се справихме доста успешно със задачите си. Дори ако Деян беше разпределен в ролята на Давид Левборг (изигран от Иван Юруков),
пак щях да се впусна в тази пиеса със същото желание и любопитство.
- Отдадеността и любовта, които влагате в професията, личат във всяка следваща ваша роля. Какви очаквания имате към себе си и смятате ли, че вече сте се открили като актриса?
- Не, този процес на търсене, вярвам, не трябва да спира – както за мен като човек, така и като професионалист. Избрала съм тази професия, защото ми е истински интересна, а не защото искам да бъда нещо или да се превръщам в нещо. Тя ме държи на повърхността и винаги успява да ми помогне да открия в себе си неща, които ме изненадват. За мен няма нищо по-хубаво от това да откриваш нещо ново за себе си чрез професията.
- Какво определяте като вашия връх в актьорската професия?
- Не съм го постигнала още и истината е, че не искам да стигам дотам, защото си давам сметка за отговорността, която носи след себе си.
- В ,,Те, вълните“ се гмуркате в една семейна криминална история, в която се превъплъщавате в силната, опърничавата и често неразбрана Люба. В процеса на изграждане на образа ѝ какви въпроси изскочиха у вас като жена, преминала всички трепети на младостта и вече познала чувството да бъдеш майка?
Снимка: БНТ
- Когато започнаха снимките на този сериал, преминавах през много тежък период от живота си. Честно казано, не съм мислила как ще изградя образа си предварително. Просто се впуснах и следвах интуицията си. Нямам обяснения – чувствах се като в балон, в който бях изключила емоциите си и действах механично.
- На тема женската сила – тя е ясно акцентирана във всеки един ваш образ в кариерата ви – още от Сияна в „Стъклен дом“ до „Анна“, която, ако не греша, всъщност сбъдва детската ви мечта да се докоснете до професията на журналист. Всички те – представителки на едно поколение, оформено от обществена машина – кои са техните отличителни белези според вас?
Снимка: A+ филмс
- Много е впечатляващо да видиш силен човек срещу себе си. Никога не съм харесвала егоцентрични хора. Аз съм много сърцат човек и ценя добротата, смелостта и свободата у човека по принцип. Смятам, че всичките ми образи дотук са именно такива.
Женската душа носи много тайнственост. Една жена може да бъде много по-силна и издръжлива от един мъж, без дори да го осъзнава. Мъжът много бързо се отказва от проблема и бяга, докато жената остава и се бори до последно. Може би това е така, защото винаги ѝ се е налагало в обществото, в което живеем, да се бори за мястото си.
- Споделяте в едно интервю, че Петя Силянова и Иван Иванов са провокирали интереса ви към актьорската професия. А има ли имена в световното кино и театър, чието творчество ви е вдъхновявало тогава и продължава да го прави и до днес?
Янина Кашева и Иван Иванов в „Всичко е любов“ Снимка: БТА
- Филмът „Франсис“ с Джесика Ланг гледах още като студентка и той ме впечатли изключително много. През годините много следя с интерес и работата на Мерил Стрийп, Джесика Частейн, Джилиън Андерсън, Оливия Колман.
Харесвам също скандинавското кино и литература – смятам, че те отразяват човешките взаимоотношения по много по-дълбок и истински начин, а това винаги ме провокира и вдъхновява.
- „Актьорската среда в момента е изплашена – има неувереност, несигурност… Завистта също се усеща енергийно“ – цитирам ви. В тази връзка, как си представяте театралната и филмовата среда след 10 години? И появявала ли се е у вас – дори за миг – мисълта: „Може би ще се откажа“?
- Неувереността и завистта съществуват, защото има прекалено много продукти и липсва филтър. Именно заради това зрителят се обърква и не знае какво да гледа. Смятам, че изкуството трябва да върви в посоката, в която са поели спектаклите на Деклан Донелан и Тимофей Кулябин.
Архаичността, която на моменти се усеща като неприятна миризма, вече е излишна в театъра. Той трябва да работи с технологии, а българският актьор да има възможност да се развива на всякакво ниво.
- А мислили ли сте някога да се откажете?
„Частици жена“/ Снимка: Стефан Н. Щерев
- Да, дори в момента, тъй като се чувствам много изтощена. Не искам да бъда актриса още много дълго време – може би още 10 или 15 години. След това бих искала да отида някъде извън София, в малка къща с двор, далеч от всичко и всички.
- Завършили сте в класа на професор Пламен Марков и Ивайло Христов. Как ви подготвиха те за сцената и кой е съветът от тях, който никога няма да забравите?
- Да подхождам с чисто съзнание към всяко нещо, с което се захващам. С годините научих, че изкуството не може да лъже. Колкото си по-верен на собствената си интуиция и гледаш честно напред, без очаквания – както към тези, с които работиш, така и към зрителя – тогава се случва магията.
- Израснали сте в артистично семейство. Коя е първата ярка картина, която ви изплува в ума и която бихте определили като първия си досег с изкуството?
- Аз живях 14 години тук – на улица Хан Крум и Раковска – и у нас винаги имаше гости, най-вече артисти. След всеки разговор с тях любопитството ми към изкуството ставаше все по-голямо. Тази обстановка ме накара с годините да осъзная, че не обичам самотата – имам нужда постоянно да бъда заобиколена от близките си. За мен самотата е пагубна. Може би затова се влюбих толкова силно в театъра.
- В едно от последните ви интервюта споделяте, че „голямата ви мечта е децата ви да учат в чужбина“. Като човек, който пътува, какво е онова, което смятате, че другата страна може да им даде, а България не е в състояние?
- Повече възможности за реализация и неминуемо ще ги превърне в хора на света, което може би е най-хубавото нещо, което може да се случи на всеки от един от нас.
- В представлението „Хага“, носител на Наградата ИКАР 2024 за Най-добър спектакъл, се изгражда своеобразен лабиринт, в който зрителят може да изследва границите на личното си разбиране за добро и зло. Каква е вашата константа и имали ли сте в живота си избор, който съзнателно сте направили просто защото „така трябва“, в името на...?
„Хага“ /Снимка: Боряна Пандова
- Да, правила съм го както в личен, така и в професионален план, и мисля, че това е достатъчно. Не смятам, че е правилно да изпадам в подробности.
- „Пази се от изискания език. Езикът трябва да е прост и изящен.“ – част писмо до Чехов от по-големия му брат, 8 май 1889 г. Колко пъти на ден ви се налага да четете между редовете?
- Непрестанно.
- Коя е тази технология, която бихте искали да бъде изобретена по-скоро и която смятате, че ще помогне на човечеството да бъде по-добро?
„Нора“/ Снимка: Стефан Н. Щерев
- Технология, която лекува рак – защото за душата едва ли някога ще открият бутон, който да я изцели.
- Утре празнувате рожден ден. С какво чувство искате да започне денят ви – малко след като отворите очи и малко преди да завърши?
- Много ми се иска да вярвам, че всичко ще бъде наред - колкото и клиширано да прозвучи.
