В света на изкуството има произведения, които не просто променят хода на историята, но и остават в съзнанието на поколенията. Сред тях се открояват величествени творби като „Тайната вечеря” и „Мона Лиза” - шедьоври, които със своето дълбоко символично значение и неповторима красота възбуждат въображението на хора от всяка епоха. Тези произведения на изкуството не са само израз на гениалността на техния създател. Те са и уязвими свидетели на времето, което ги е родило. Тяхното опазване не е само въпрос на физическо съхранение, а и на защита на културното ни наследство, което съществува като мост между миналото и бъдещето. По какъв начин се опитват да ги опазят в музеите и други културни институции?
„Мона Лиза”
Снимка: Nicolas Guiraud
„Мона Лиза”, загадъчният шедьовър на Леонардо да Винчи, е безспорно една от най-известните и обичани картини в света. Намираща се в Лувъра в Париж, тази малка, но завладяваща картина привлича милиони посетители всяка година, които се тълпят, за да зърнат нейната загадъчна усмивка. Малко обаче осъзнават колко строги са мерките за сигурност, които обграждат произведението на изкуството. Една от тях е бронираната стъклена витрина, в която се намира. Защо една картина се нуждае от толкова сериозна защита? Отговорът се крие в богатата ѝ история, свързана с кражби, вандализъм, както и в трайното ѝ културно значение.
Статутът на Мона Лиза като международно съкровище се дължи отчасти на прочутата кражба, която се случва преди повече от век. На 21 август 1911 г. италиански майстор на име Винченцо Перуджа, който е работил в Лувъра, краде картината в смел акт, който шокира света. Той, мотивиран от убеждението, че картината по право принадлежи на Италия, се скрива в музея през нощта и
на следващата сутрин, преоблечен като работник, вади произведението от рамката му.
В продължение на две години „Мона Лиза“ е в неизвестност, скрита в сандък в апартамента на Перуджа в Париж, преди той да се опита да я продаде на търговец на произведения на изкуството във Флоренция, Италия. Планът му се проваля и картината е възстановена, но това събитие издига „Мона Лиза“ до ниво на световна слава, каквато никое друго произведение на изкуството не е постигало. Този инцидент бележи началото на засилените мерки за сигурност около картината.
Макар кражбата от 1911 г. да е най-известното събитие в историята на „Мона Лиза“, това далеч не е последният път, когато произведението на изкуството е било в опасност. През десетилетията няколко атаки и актове на вандализъм засилват необходимостта от повишена сигурност.
През 1956 г. „Мона Лиза“ претърпява две атаки, припомня gerrymartinez.com. Първата се случва, когато вандал хвърля киселина върху долната част на картината, причинявайки щети, които налагат реставрационни работи. По-късно същата година друг хвърля камък по произведението на изкуството, отчупвайки боя. Този инцидент оставя малка, но трайна следа върху картината. Тези две последователни атаки карат Лувъра да започне да обмисля защитни мерки.
По време на временна изложба в Токио през 1974 г. протестиращ
пръска с червена боя „Мона Лиза“, докато тя е изложена в Националния музей в Токио.
Атаката, извършена в знак на протест срещу проблемите с правата на хората с увреждания, допълнително подчерта рисковете, на които е изложено произведението на изкуството, когато е на публичен показ без достатъчна защита.
Дори и в 21-ви век „Мона Лиза“ не е защитена от актове на агресия. През 2009 г. рускиня, която според информациите е била разочарована от отказа да ѝ бъде предоставено френско гражданство, хвърлила керамична чаша за чай по картината.
В отговор на тези повтарящи се заплахи Лувърът инсталира бронирана стъклена витрина около „Мона Лиза”.
Гентски олтар
Снимка: Piet De Kersgieter
Произведението има невероятна история. То е преживяло пожари, повече от дузина кражби, несполучливи почиствания, престой в австрийски солни мини, разглобяване, продажба и иконоборство. Това, че олтарната картина от двадесет панела най-накрая е сглобена и реставрирана, е истинско постижение, отбелязва artandobject.com.
Създадена от ранните фламандски художници - братята Хуберт и Ян ван Ейк, олтарната картина има толкова богата история, че само реставрацията ѝ е очарователна. Първата е била извършена през 1550 г., след като небрежно почистване е довело до повреда по основата на рамката.
Следващата голяма реставрация е започнала през 1950 г., след като олтарната картина е
била възстановена от австрийските солни мини, където е била скрита по време на Втората световна война.
Последната серия от реставрации започва през 2012 г. и приключва едва през 2020 г. По време на реставрационния процес, проведен в Музея за изящни изкуства в Гент от Кралския институт за културно наследство, панелите са изваждани един по един, докато останалата част от олтара остава изложена в катедралата.
В началото на реставрацията новите технологии разкриват, че приблизително 70% от осемте външни панела са били пребоядисани през XVI век. Последната част от реконструкцията се съсредоточава върху петте долни панела.
Въпреки че олтарната картина от Гент първоначално се е намирала в капелата „Св. Баво“ във Вийд, където е била върната след Втората световна война, през 1986 г. е преместена в капелата „Вила“ на катедралата в Гент, за да може да бъде видяна от туристите. Там олтарната картина се намира и до днес. Тя вече е поставена зад климатизирана, бронирана стъклена витрина с височина 6 метра, струваща 35 милиона долара.
„Тайната вечеря”
Снимка: Rick Steves
Леонардо да Винчи започва да рисува „Тайната вечеря“ през 1495 г., а повече от петстотин години по-късно тя се превръща в една от най-плодотворните картини в историята. Билетите за нея се търсят като злато и то с основание. Пълна със символика, тайни и спекулации, „Тайната вечеря“ е картина с бурно и богато минало. Заедно с конспиративните теории около изображението на Юда, разсипаната сол и това дали Мария Магдалена е сред апостолите, на преден план излиза по-належащ проблем: усилията за реставриране на бързо разпадащия се шедьовър.
Леонардо да Винчи е получил поръчка да нарисува „Тайната вечеря“ в манастира „Санта Мария делле Грацие“ от Лудовико Сфорца, херцог на Милано. Той имал намерение църквата да се превърне в мавзолей на семейство му. Творецът обаче таял много по-големи амбиции за това произведение. Още преди да нарисува „Мона Лиза“, към 1495 г. Да Винчи демонстрирал уменията си с произведения като „Портрет на неизвестна жена“ и „Дева Мария на скалите“. Той си бил изградил солидна репутация, но по погрешни причини. Не успявал да изпълни поръчките си навреме или изобщо не ги завършвал. Похвалите, които му носи художественото му майсторство, бързо били заменени с подигравки и шеги за негова сметка.
Колегите му дори предполагали, че той вече не е в състояние да завърши картина.
Грандиозната библейска сцена, изобразяваща последната вечеря преди Исус да бъде предаден, е точно възможността, от която се нуждае, за да покаже уменията си. Така че с поръчката на Сфорца Леонардо се заема да спаси името си.
Като истински новатор, не е изненадващо, че той не се задоволява да следва правила, когато започна да рисува „Тайната вечеря“. За съжаление, това води до много от проблемите, с които се сблъскваме днес при съхранението на шедьовъра. Традиционните методи за фрески, използвани по време на Ренесанса, се фокусират върху нанасянето на мокра мазилка върху стената. Това изисква от художника да работи бързо, за предпочитане с предварително изготвен план за това как ще изглежда произведението. С малко опит в рисуването върху толкова голяма повърхност или с традиционни техники за фрески, Леонардо решава вместо това да експериментира с метод, който ще му позволи да работи в свой собствен ритъм.
Той използва темперна боя, смесена с яйце, масла и други свързващи вещества,
които нанася върху суха стена. Това му позволява да работи по картината за по-дълъг период от време – общо три години - от 1495 до 1498 г. Рискованият му експеримент се оказа катастрофален. Към 1517 г., по-малко от 20 години след завършването на „Тайната вечеря“, боята започна да се лющи от стената, а записи от 1582 г. сочат, че към този момент картината е била „в състояние на пълна разруха“.
Въпреки това, експерименталните техники на Леонардо не са единствената причина за това, че картината не е издържала изпитанието на времето. Местоположението на картината в църквата „Санта Мария“ не е било идеалното място за шедьовъра. Изложена на естествено влажна среда с постоянни наводнения, картината се е намирала в стая, близо до кухнята. В ранния период от съществуването си е
била постоянно изложена на пара и дим от фурните.
За да не се допусне пълното ѝ унищожаване, „Тайната вечеря“ вече се съхранява, благодарение на комбинация от внимателни мерки за контрол на околната среда, реставрационни дейности и управление на посетителите. Усъвършенствана система за отопление, вентилация и климатизация (HVAC) регулира температурата и влажността, а системи за филтриране на въздуха премахват замърсителите. Картината е претърпяла и обширна реставрация, която разкрива оригинални детайли и стабилизира крехката повърхност. Посетителите са ограничени във времето и трябва да преминават през преддверия с въздушни камери, за да се сведе до минимум излагането им на прах и замърсители.
