„Животът е пред теб“ – думи, които със сигурност някой ви е казвал поне веднъж в живота. Чували сте ги със сигурност като съвет или пожелание от по-възрастен роднина или учител – обикновено след първите неуспехи, или когато сме си поставили прекалено високи цели, сякаш за да ни върнат обратно на земята.
Но какво се случва с онези малки и невини момичета и момчета, за които реалността още от първия им дъх изглежда повече като тежко наказание, отколкото като дар? Живот, потънал в гъста мъгла – изпълнен с болка и безброй въпросителни, които на никое дете не би трябвало дори за миг да му минат през ума, като:
„Защо на мен, а не на някого другиго се случва това?“ или „Какъв е смисълът да живея?“
Снимка: Леге Артис
Героите на единствения двукратен носител на престижната литературна награда „Гонкур“ - Ромен Гари (под псевдонима Емил Ажар), от един от най-популярните му романи на XX век - „Живот пред теб“, въплащават образите на именно тези деца и възрастни, безмилостно изтласкани в периферията на нашето преситено ежедневие, които дори не забелязваме или по-скоро умишлено се правим, че не съществуват. За мнозина от тях всеки изминал ден, месец или година не носи изцеление – напротив,
става все по-трудно да повярват, че онова „и заживели щастливо“ изглежда възможно.
След като през 1977 година оживяват на големия екран във филм с незабравимата Симон Синьоре, отличен с „Оскар“, а пет десетилетия по-късно се завръщат във версия със София Лорен, днес тези герои отново са във фокуса на вниманието - този път на българската театрална сцена.
Под режисурата на Катя Петрова, с въздействаща сценография и колоритни костюми, дело на Рин Ямамура, ритмичната музика на Христо Йоцов и обагрения звуков дизайн на Светлозар Георгиев, спектакълът на Театър 199 „Валентин Стойчев“ ни потапя в безкрайно бедния „квартал на престъпността“ – Белвил в Париж. Там се запознаваме с болната, възрастна еврейка Мадам Роза (Вяра Коларова), която е оставила най-древната професия,
за да се отдаде на отглеждането на три деца от различни етноси и религии в своя пансион.
Любимецът ѝ и главен персонаж – Момо (Йордан Тинков) – е този, през чиито очи виждаме тяхното ежедневие, изпълнено както с игри и закачки, така и с много лишения. С всяка изречена реплика вдъхва живот на тяхното трудно минало и крехко настояще, разгръщайки необятните си актьорски възможности. С лекота преминава от разказвач до акробат, прави салта и използва куклени похвати, за да потопи
зрителите максимално в един свят, в който различните не се отхвърлят и мразят, а си помагат, съпреживяват и споделят.
Снимка: Иван Дончев
Неговите „братя по съдба“ – Бананя и Моше, изиграни от Тони Николов и Велислава Маринкова, не му отстъпват по нищо, заедно с Антон Димитрачков. С изключителна бързина тримата актьори се превъплъщават в по две-три роли – лекар, сладкар, мъдрец, актриса, транссексуален и още много други, карайки всеки в публиката да протрепери от възхита.
Израснал под сянката на вярванията и страховете на мадам Роза, преминала през ада на „Аушвиц“, Момо се превръща в нейната най-голяма опора, а тя – в негов най-верен съветник. Освен че с изключителна отдаденост се грижи за нея и я придружава на всеки лекарски преглед, момчето прекарва дните си, скитайки из парижките улици – в съзнателно или несъзнателно търсене на своето „аз“. По препоръка на мадам Роза редовно се среща и със сладкаря Хамил, с когото чете Корана – не просто в търсене на знание, а в опит да се доближи до изгубените си корени.
Снимка: Иван Дончев
„Може ли да живеем без любов?“ – пита Момо с широко отворени очи мъдреца по време на един от техните уроци. В залата се спуска дълбока тишина и всеки от нас сякаш остава сам, макар и за миг, със смущаващата мисъл, че светът може да съществува без най-красивото чувство на земята – онова, което ни кара да мечтаем най-силно. А в моята глава изплуваха редове от романа „Живот в скалите“ на Мария Лалева: „… И да бегаш от нея, она пред тебе оди. Не можеш да надбегаш любовта. Се едно да се мачиш да надбегаш Господ. Е, как ке стане тая работа - да надбегаш Господ, да го излажеш?“
Дотук ясно разбираме, че темата за емпатията към различния и респекта с главно „Р“ към неговото мислене, култура и традиции е водеща – нещо, което за съжаление става все по-рядко срещано в нашия свят, където въпреки дългите години на еволюция, войните все още се възприемат като нормални събития. С всяка следваща ситуация, се поставят и теми като сексуалната експлоатация - често погрешно възприемана като личен избор на жертвите, травмите, които предопределят бъдещето ни, и смъртта, която „не иска причина, за да те е страх от нея“.
Снимка: Снимка: Иван Дончев
„Разбрах, че колкото и да си препатил, винаги има какво да научиш“, дава си сметка Момо след безбройните късчета сурова реалност, които го удрят като шамар след шамар. Сред най-разтърсващите е визитата в дома му на един непознат, за когото предполага, че е биологичният му баща. От него Момо научава и истинската си възраст. Но вместо да се зарадва и да се наслади на така желания от детството си момент, животът, както винаги, го изпреварва и за пореден път му отнема минутата надежда...
докато не осъзнае, че само тук и сега „само лудите познават вкуса на живота“.
„Животът пред теб“ е ярък пример за това как изкуството, създадено от едни такива ,,луди“ – или по-точно смели и дълбоко емоционални артисти – може да бъде мост на споделеност и уважение между хората, пренареждайки болезнени истини в една възможна, красива картина, в която различията не са пречка, а истинско богатство.
Ако желаете да се докоснете до нея и до дълбоката чувствителност на нейния създател, който в предсмъртната си изповед „Животът и смъртта на Емил Ажар“ признава, че именно тежките моменти са го направили успешен, можете да я погледнете през призма на режисьора Катя Петрова в Театър 199 „Валентин Стойчев“ на 15 и 19 юни от 20:00 ч.
