Владо Пенев е сърцатото доказателство, че големите актьори обикновено са и големи хора. Витален, със светкавична мисъл, която те води като топче за пинг-понг към есенцията на разговора, той има и жестоко чувство за хумор.

Месец и половина след като неговия поп Кръстьо във „Великденско вино“ (Народен театър „Иван Вазов“) спечели „Икар“, Владо Пенев добави и „Аскеер“ за главна мъжка роля към колекцията си.

С  Владо Пенев говорим по-малко от 48 часа след участието му с „Поетите“ в Лондон, където специален гост бе и Георги Господинов. Фактът, че „Времеубежище“ донесе историческия първи „Букър“ на български писател Пенев преживяваше в пъти по-емоционално от своя „Аскеер“. Да се радваш на успеха на другия повече отколкото на своя – още един признак на Големите хора.

– Г-н Пенев, казахте прекрасни неща за Георги Господинов и не искам да ви карам да се повтаряте. Какво превръща текстовете му във „Времеубежище“ за вас?

– Има едно  човещина, която е ненатрапчива, недидактична. Едно вълнение, което не е показно, но ме владее здраво. Емпатията в текстовете му. „Естествен роман“ е първото, което съм прочел от Жоро, макар че той стана първо известен като поет.

– Бихте ли играли нещо по негов текст?

– Ами, аз съм играл! В „Малък градски театър зад канала“ Маргарита Младенова направи „Апокалипсисът идва в 6 вечерта“. Със Светлана Янчева бяхме двойка. Като получи тя „Аскеер“, и аз веднага взимам. Вижте каква свързаност симпатична (смее се). Преди това съм играл спектакъл по стихове на Георги Господинов. Тогава той беше много млад и ужасно притеснителен. Хубаво е да виждаш един толкова талантлив и в същото време толкова притеснителен човек.

– Това преди колко години е било?

– О, сигурно преди 20.

– Каква е тази закономерност всеки път като изиграете роля на някоя гад, и винаги ви затрупват с награди?

– Ами, хайде де (смее се)! По начало за актьорите отрицателните персонажи са голямото предизвикателство. Добрите герои са предвидими. Можеш веднага да си представиш как биха реагирали, защото това е „правилното нещо“.

Да, енергията около поп Кръстьо е зла, но тя не идва от него самия. Независимо от това, че не е особено симпатичен, той не е лош човек. Той е каноничен свещеник и се опитва да си свърши работата. Той е жертва на една фейк новина. В онова време, когато не е имало възможност да се проверят данните, той си е отишъл несъзнавайки в какво е превърнат в съзнанието на хората.

Той става жертва. Не си е давал сметка приживе колко ще се разрасне това. Никой в историята ни не споменава дори, че причината да се разплете тази организация е Димитър Общи. С глупостите, които извършва, с обира, който не успява дори да организира като хората. Хващат ги и лично той изпява всичко от край до край разчитайки, че ще го спасят. Той е фактическият предател на Левски.

Много ни е лесно да персонифицираме тази огромна вина, която носим като общество, че не можем да си опазим светинята. Текстът е фантастичен, Константин Илиев е гений! Това е монолит просто, тази пиеса! Рядко попадам на толкова силен енергийно текст.

– Как успявате да го съдите?

– И какво като го осъдя поп Кръстьо? Аз трябва да го разбера, както и всеки един човек.

– На 24 май не мога да не ви попитам за любимата ви българска дума.

– Любов, обич, подкрепа. Разбиране. Обич.

Фотокредит: artportal.news