Ах, “Горката Франция”! Не се безпокойте, няма да сме поредните, които ще изкажат мнението си за Летните олимпийски игри. Направиха го достатъчно “вещи спортни коментатори в мрежата”. Тук сме, за да си поговорим за любимата си тема – изкуството и по-специално комедийното представление на Жан Ко – “Горката Франция”, представено под звездите по време на Sofia Summer Fest. Признавам, актуалността на заглавието и тематиката му са забележителни към днешна дата, но не колкото самото представление, което обещава час и половина смях на своята публика.
Това, на което ще станете свидетели, е много повече от едно обикновено комедийно представление – то е едно
напомняне да погледнете на света около себе си с различни очи.
Вероятно ще се съгласите с мен, че хората сме свикнали да бъдем по-резервирани към тези, които са различни от нас. Подобни реакции за разбираеми и човешки – все пак неизвестното предизвиква едни от най-дълбоките страхове в човешкия живот. Основателни ли са обаче когато „на карта“ са заложени човешкото щастие и любовта? Преценете сами, след като прочетете разсъжденията ми относно семейство Табуре, за чиито членове истината и хомосексуализмът са теми табу.
В една прохладна есен сутрин Мишел (Фахрадин Фахрадинов) спи спокойно, докато един звън не слага край на иначе идиличния му живот на аранжор на витрини. Пред вратата е баща му Виктор Табуре (Александър Дойнов). Посещението му не би било изненадващо и притеснително, ако в леглото на Мишел на спеше Жозе (Александър Кадиев) – гаджето му мъж.
В подобни ситуации защитните реакции на хората обикновено се отключват, а мозъкът им започва да бълва лъжа след лъжа, за да избегне потенциален “сблъсък”. Същото се случва и с Мишел, който се страхува как родителите му ще приемат новината, че е хомосексуален. Може би с право, тъй като произхождат от консервативното градче Лимож. Сцена след сцена
истината за идентичността му “потъва някъде дълбоко в Сена”. Едно най-обикновено гостуване мигновено прераства в
битка между големия град и провинцията, хетеро- и хомосексуализма,
любовта и опасенията да не бъдем отхвърлени от най-близките си хора.
Най-забележителното беше, че този сблъсък на световете и поколенията се извършваше посредством хумора. Добрият стар смях винаги е бил приеман за универсално лекарство срещу всички болести и тревоги в света. Според литературата обаче не е ефикасен срещу хомосексуализма. Може би красивата компаньонка Мартин (Анелия Луцинова) ще успее да избави Мишел и Жозе от “LGBTQ капана”, в който са попаднали? Именно на това се надява Виктор, които определя сексуалните наклонности на сина си като болест. На същото мнение е и съпругата му Беатрис (Екатерина Евро), която научава новината малко след като се е върнала от романтичното си бягство в Австрия със своя девер Марсел.
Макар тя да има единствено епизодична роля в спектакъла, появата ѝ всъщност може да бъде определена като
повратна точка в пиесата.
Именно нейните действия бяха факторът, който ме накара да погледна на любовта във всичките ѝ форми от по-различен ъгъл. За едни тя може да бъде даденост – Виктор. За други пък е като красив и нежен блян, който дългогодишният брак е унищожил – Беатрис. В случая “монетата” се оказва с три страни, тъй като за Мишел и Жозе
романтичните отношения са непринудени, а съжителството – щастливо
в техния малък парижки розов апартамент.
Ролите и сюжетът вече са ясни – непонятен за публиката до самия край на представлението обаче остава въпросът дали любовта на младите ще надвие предразсъдъците на възрастните. Публиката пита, а актьорите от “Горката Франция” отговарят на този така важен въпрос вече цели 14 години. Статистиката е забележителна. Тя не само акцентира върху популярността на спектакъла сред публиката, но е и красноречива за отдадеността на всички замесени в спектакъла. Александър Дойнов и Александър Кадиев бяха толкова добре обиграни, че прескачаха от един комичен диалог в друг в рамките на секунди.
Двата често се “спускаха по течението” на импровизацията
и завиваха в посока, различна от тази, в която ги води сценарият, предизвиквайки бурен смях сред присъстващите.
Приповдигнатото настроение не напусна Южен парк II до самия край на представлението. Противно на закостенелите поведение и разбирания на Виктор Табуре, из публиката сякаш се беше настанила една приемственост, че светът претърпява метаморфоза и вероятно всичко това, на което ставаме свидетели в пиесата, е новото нормално. Замислих се – може би ако бъдат разгледани през призмата на смеха, драстичните промени стават някак по-поносими.
Билети за следващото представление на „Горката Франция“ в София можете да откриете ТУК.
