Непосредствено преди най-новата премиера на сцената на Драматичен театър „Рачо Стоянов“ – Габрово, разговаряме с младата режисьорска Валерия Минева. На 18 февруари спектакалът „Глупаци“ ще има своята премиера на Габровска сцена, а малко след това постановката започва своето национално турне. Какво споделя тя за репетиционния процес, работата си в Габровския театър и предизвикателствата пред това да си млад, успешен режисьор в България – четете сега.

– Г-жо Минева, разговаряме непосредствено преди премиерата на „Глупаци“ на Нийл Саймън. Той е дипломният Ви спектакъл. Защо избрахте точно този текст?

– Историята ми с „Глупаци“ започна още когато бях студентка по актьорство в класа на доц. Леонард Капон. Предложих му тази пиеса да бъде нашия дипломен спектакъл, защото много я харесвах. Той обаче имаше друга идея. Когато трябваше да реша какъв да бъде моя дипломен спектакъл като режисьор, се сетих за нея. Харесвам как през хумора Нийл Саймън насочва вниманието към едни по-философски въпроси и важни теми за обществото.

– Как протече кастинга за „Глупаци“? Извън хумористичното звучене на въпроса, кое е общото качество, което търсите в актьорите за вашите проекти?

– Имах късмет да работя с трупа, която познавам и която съм гледала неведнъж. Фен съм на Габровския театър. Директорът ми даде пълна свобода да направя разпределението на екипа на „Глупаци“. По принцип това, което търся в актьорите, са основно три компонента. 

Първо, търся лична дисциплина,

защото моят подход към актьора е много свободен с голяма дипломатичност. Идеята е да ми се налага да се превръщам в дисциплиниращата фигура.

Второто е желанието на актьора  да  пробва различни неща. Да импровизира. Да има гъвкавост и в процеса да търсим заедно. Да предлага идеи и да е инициативен.

Третото, което търся, е желание за общ процес. Актьорът да не е индивидуалист, а да привнесе към общата идея на спектакъла.

– Метафорично казано, имате ли радар за „Глупаци“ в живота и по какви признаци ги разпознавате? До къде и в името на какво сте склонна да ги толерирате?

– Смятам, че това сме засегнали и в спектакъла. За мен истинският глупак е човек, който изобщо не осъзнава, че е глупак. Човек, който отрича въобще да има слабости или че има нужда да надгражда нещо в себе си. Отказва растеж. Отказва развитие. И всъщност е много самоуверен. Говори някакви неща, за които вярва, че са истина, а те са нелепи и безсмислени.

Това за мен е истинският глупак.

Освен в пиесата на Нийл Саймън има такива хора и в реалността.

Не обичам конфронтацията и конфликтите и не мога да кажа, че директно бих влязла в спор с такъв човек. Със сигурност не бих работила и не бих се обграждала с такива хора.

– Учители или препятствия са глупаците по пътя ни?

– Философски погледнато, всяко препятствие би трябвало да е учител. В реалния живот обаче много често някои житейски, тривиални ситуации могат да бъдат усложнени от срещата ни с някой глупак. Било то съзнателен, или не.

А иначе в реалността глупаците понякога са излишни препятствия в прости житейски ситуации, в които не е редно да ги има, но тогава пак са вид учител. Учител за търпение, което не е малко.

– Как изглежда режисьорската професия от перспективата на актриса? С какво Ви помага актьорският опит, който имате?

– Преди да се занимавам с режисурата професионално не осъзнавах колко много прави режисьора и колко комплексна е неговата работа. На този етап опитът ми като режисьор е малък и аз стъпвам на опита си като актриса. Мисля, че той е изключително важен, защото за съжаление обучението по режисура в магистърска степен е много кратко. Само една година. И ако нямах актьорския опит не знам как бих се справила.

Той ми помага да разчета текста, да видя важните връзки вътре

Доста често подхождам към някоя сцена и актьорски, не само като режисьор. Особено в сцените, в които ми е по-трудно винаги се обръщам към това как аз бих изиграла нещо или как бих погледнала актьорски към ролята си, за да я развия, за да знам как да помогна на актьора. Без този опит трудно щях да се справя.

– С драматургичния авторски текст „Транзит“, Вие печелите конкурс на Театър София.  После сте поканена да го поставите на сцената на Габровския театър. Това ли беше и първата Ви среща? Разкажете ни повече за нея.

– Историята на „Транзит“ върви паралелно. Защото написах пиесата и я изпратих за конкурса на Театър „София“ без да имам големи очаквания и същевременно написах проект към Национален фонд „Култура“ по програма „Дебюти“.

Вече бяхме спечелили финансиране да поставим „Транзит“по проекта, преди да науча, че пиесата е отличена от конкурса.

Първата ми среща с директора на театъра в Габрово беше когато търсих дом за проекта

 Това се оказа една сложна задача, защото имахме толкова много дебютанти, че много малко директори обърнаха внимание на този проект, защото той звучеше рисковано. Дебютанти актьори и нов текст от незнаен автор – звучеше като хубава, но рискована идея. Петко Койчев рискува с нас, но резултатите дойдоха след това.

– Какви са наблюденията Ви за публиката в постковид ситуацията? Завръщат ли се отново зрителите в театралните салони?

– Самата аз дълго време не бях посещавала културни събития, но според мен от доста време нещата са нормализирани. Има една философска мисъл, че

е нужно препятствие, за да осъзнаеш, че искаш да стигнеш до някоя цел

Като че ли зрителите имаха нужда от това препятствие да не могат ходят на театър, защото в момента, в който се премахна, като че ли те усетиха потребността от общуване с театъра.

– Освен режисьор и актьор, вие сте и писател. Имате издаден сборник с разкази „Изкуството да бъдеш човек“. В каква синергия живеят у вас тези таланти, за да се чувствате завършена като артист?

– Трудно ми е да се нарека писател. По-скоро имам любопитство към литературата още от тийнейджър. Обичах да пиша без претенции това да бъде издадено. Сборникът с разкази, който всъщност е аудио сборник, достъпен в Storytel, се роди точно по време на пандемията. Имаше програма на НФК за онлайн инициативи, за да може да се случва изкуство и по време на пандемията. По това време нямах други ангажименти и предимно седях вкъщи, както повечето хора, и така се роди този сборник с 16 разказа.

Трудно ми е да се нарека и завършен артист

Имам желание все повече и повече да правя това, което обичам, да се чувствам добре и да се лиша от тези очаквания как ще се възприеме от публиката, от читателите и т.н.

А ролята на артиста не е тази. Все повече се отказвам от тази склонност да очаквам нещо. Може би така се чувствам по-завършена, ако изобщо може да се говори за завършеност. Това, което е важно на мен за този етап е да се уча с опита.

– Трудностите със сигурност са неразделна част от пътя на всеки човек, избрал да се занимава с изкуство в България. Какво ви даваше увереност да продължите да гледате към театъра в дългосрочен план? Изкушавали ли сте се някога да се отклоните към друга, по-„практична“ и доходоносна професия?

– Малко след като завърших имаше едни 10 месеца, в които бях решила, че няма да се занимавам с изкуство. Много бързо разбрах, че имам огромна липса в ежедневието си и се завърнах към театъра. Обичам да правя това, което правя, и не мога да си представя да го няма. Често си говорим с колеги, че

то е като краста, от която не можеш да избягаш

От друга страна, финансово не мога да крия, че има моменти, в които се замислям над това, защото от скоро имам и семейство. Смятам, че тези въпроси всеки артист си ги задава, но винаги надделява тази вътрешна нужда да се изразиш, да се срещнеш с колеги.

– Какво бихте посъветвали младите хора, които не са сигурни дали трябва да останат в България, да търсят реализация като творци тук?

– Смятам, че всеки човек търси пътя си индивидуално и се мотивира от различни неща. Излишно е да давам съвет на някой, който е решил да търси пътя си навън. Светът е все по-отворен и е напълно нормално да се пътува. Творците е трудно да бъдат задържани на едно място. Много от тях работят години наред извън страната и я прославят, а после се завръщат отново у нас.

Тъжно ми е, когато млади хора прибързват в преценката си, повлияни вероятно от средата, която по някакъв начин повтаря, че

тук няма смисъл и Терминал 2 е по-добрата опция

Другото нещо, което бих посъветвала, макар че то не е свързано с това дали да останат в България, или не, е максимално бързо да се освободят от страха от провал. Дали в България, или навън – да бъдат по-смели, защото както казахме препятствията, дори провалът са учители.

– А сега накъде? Какво Ви предстои в професионален план?

– Истината е, че имам щастието от един проект да скоча в друг. С колеги артисти основахме сдружение „Транзит“, кръстено на пиесата, която е и преломна точка в моя творчески път. Спечелихме финансиране отново от НФК в подкрепа на пиесата „Астория“ от Юра Зойфер. Очаква се премиерата да бъде в края на април.

Интересно съвпадение е, че тогава в Русенския театър ще се осъществи една творческа среща, посветена на творчеството на Зойфер и ние ще гостуваме с този проект. Той не е от най-познатите и това, че в една година ние поставяме текста и се случва тази среща е много радостно. Предстои да възстановим и детския спектакъл в Габрово „Приказливко в страната на думите“.