- Приех да участвам в „И верният отговор е…“ още преди пиесата да бъде написана.
- Професор Атанас Атанасов ме научи, че не бива да следвам обстоятелствата, а да ги променям.
- Препятствията ни добавят стойност като хора и ни издигат на следващото житейско ниво.
- По петъците можем да разберем на какъв етап от живота си се намираме.
това го кара да не спира да се впуска в нови предизвикателства.
Завършва Математическата гимназия в Казанлък и следва информатика в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Любовта към литературата и музиката обаче надделява, и той
бързо се насочва към театралната сцена.
Този избор му носи много изненади. След два неуспешни опита за приемни изпити в НАТФИЗ и много труд, той е приет не при кой да е, а в класа на самия професор Атанас Атанасов. Малко след завършването си започва да играе в Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив, където му се предоставя възможността да работи с едни от големите имена на българския театър — режисьорите Явор Гърдев и Иван Добчев.
Днес Христо Пъдев е част от трупата на Малък градски театър „Зад канала“ — театър, в който винаги е мечтал да играе. На тази сцена той определено разгръща целия си потенциал и не спира да ни впечатлява с всяко свое следващо превъплъщение.
където с едва няколко реплики успя да разсмее хиляди българи.
Този театрален сезон Христо Пъдев, заедно с Луиза Григорова-Макариев и Боряна Братоева, представят в цялата страна българската криминално-битова „винкел“ комедия „И верният отговор е…“. Ще попитате защо с тази концепция? Можете да разберете в „Театро отсам канала“ на 13 декември от 19:30. А преди това ще научим малко повече за Христо Пъдев в ролята му не само като актьор, но и като баща, и най-вече за какво не му стига времето, балансирайки с двете.
– Здравейте! Правим това интервю броени дни след началото на Вашето турне с криминално-битовата „винкел“ комедия „И верният отговор е…“. Какво беше първото Ви впечатление при първия прочит на сценария?
– Здравейте! Още при първото четене на пиесата, тя много ми хареса и бях приятно изненадан от това колко сръчно и в съответствие с всички драматургични правила е написана. Особеното в случая е, че се бях съгласил да участвам
в представлението още преди пиесата да бъде завършена.
Това беше доста рисковано решение от моя страна, но имах вяра, че екипът и авторът ще създадат нещо прекрасно. Когато видях крайния резултат, бях много щастлив и нетърпелив да започнем репетициите. Сега, когато представлението вече има своя живот, вярвам, че той ще бъде дълъг и успешен.
– В този спектакъл, както и в много други с ваше участие, се разглеждат семейните взаимоотношения. Според Вас, коя е формулата за запазването на едно семейство цяло?
– Единствената формула, която ми е известна, е
обич, уважение и диалог.
Тя важи за всички клетки на обществото ни на всички нива и би било чудесно, ако повече хора я спазваха.
– „За да може театърът да въздейства върху живота, той трябва да е по-силен и по-наситен от всекидневния живот,“ казва писателят Франц Кафка. Според вашите наблюдения как представления, в които участвате въздействат на публиката?
– Всеки актьор вярва, че посланията от представленията, в които участва, достигат до публиката, защото театърът е среща между нас, артистите на сцената, и хората, които са дошли да ни гледат и слушат. Затова е важно какво се говори и какви проблеми се засягат.
– В пиесата „Празникът“, в която излизате на сцена заедно с почти целия състав на Малък градски театър „Зад канала“, се разглеждат сериозни теми: насилие, самоубийство, манипулация. Начинът, по който те са поднесени, често оставя публиката разтърсена. Ваши колеги смятат, че подобни драматургии се избягват в България и виждат това като „недостатък“. Какво е Вашето мнение?
– Разбира се, такива пиеси са необходими. Има важни теми и проблеми, които трябва да бъдат осветявани ярко от сцената, за да могат хората да се припознаят по един скрит и индиректен начин —
да съпреживеят, да си поплачат и накрая да си тръгнат с надежда.
Всички тези емоции, през които преминаваш по време на такива представления, те карат да се пречистваш отвътре. Или поне на мен така ми действат.
– Прекъсвате следването си по специалност „Информатика“ в Пловдивския университет и избирате пътя на изкуството – актьорското майсторство. След няколко неуспешни опита сте приет в класа на професор Атанас Атанасов. Бидейки част от школата на вашия съученик Илчо Димитров, съм чувала много истории за професионалните съвети, които Ви е давал, и ми е любопитно кой е урокът, който Вие лично помните и прилагате в практиката си?
– Много обичам моя професор. Срещата ми с него е една от най-важните в живота ми. На много неща ме е научил, но едно от най-важните е,
че не бива да следвам обстоятелствата, а да ги променям.
Опитвам се да го спазвам съвета му, но не всеки път успявам. Все пак не бива да забравяме, че компромисът е също важно качество за усвояване, така че…
– Спомняте ли си първата си среща с театъра? Ако да, разкажете ни.
– Спомням си една детска пиеса в училище, в която участвах. Трябваше да скачам от покрива на една къщичка в нови гащи, които майка ми ми беше ушила. Беше самоотвержен скок, след който никой не си каза: „Този ще стане актьор“. Така че в крайна сметка изненадах всички.
– А с киното? Кой беше любимият ви филм като малък? Този, който Ви е направил най-силно впечатление.
– „Смело сърце“ с Мел Гибсън много ме впечатли. Гледал съм филма безброй пъти и си представях как и аз се бия някога за моята любов. Слава богу, живеем в други времена, в които това не се налага, но пък имаме други цивилизационни проблеми, които също не са за пренебрегване.
– Участвахте с малка роля, но бих казала, доста запомняща се, в „Гунди: Легенда за любовта“, който стана една от най-гледаните филмови продукции в историята на България. Очаквахте ли този успех?
– Бях сигурен! Още преди началото на снимките на „Гунди: Легенда за любовта“ имах възможността да работя с режисьора Димитър Димитров и оператора Борис Славков, и за мен те са
един от най-добрите екипи, с които съм работил.
Освен това бях свидетел на цялата дългогодишна подготовка на моя близък приятел и колега Павел Иванов, който, според мен, прави нещо изключително в този филм, и много се гордея с него.
– Бихте ли описали с няколко думи как преминаваше снимачният процес?
– Лично аз нямах достатъчно време на снимачната площадка, тъй като ролята ми беше много малка, но за всичко може да се съди от резултата. Филмът е изключителен, което означава, че снимачният процес е бил прекрасен.
– На телевизионната публика станахте разпознаваем с ролята си на баща на три деца в комедийния сериал „Татковци“. До каква степен според Вас ролята на бащинската фигура е определяща за едно дете?
– Бащата е една от основните фигури в живота на детето, почти толкова важна, колкото и тази на майката,
защото според мен няма нищо по-велико от връзката между майка и дете.
Виждам това и в собствения си дом. Комуникацията и игрите между мен и моите деца са много важни и различни от тези с майка им. Според мен, бащата трябва да бъде стабилен фактор в живота на децата си, за да могат те винаги да разчитат на него, дори и когато го няма.
– Не е тайна, че семейството ви е предало любовта към литературата, а дядо ви – по-специално. На какво Ви е учеше той?
– Да бъда добър и достоен човек, който винаги е готов да помогне на тези, които се нуждаят от помощ.
– В много интервюта казвате, че вярвате в съдбата и че животът ви е пример за поговорката „съдбата си знае работата“. Какво е най-голямото препятствие, което тя Ви е поднесла дотук?
– Въпрос на възприятие е как приемаш препятствията в живота си, защото всеки се изправя пред безброй такива през целия си живот.
Аз се научих просто да ги приемам и да се старая да се справям с тях по подобаващ начин.
Така наречени „битки“ с препятствията, ни добавят стойност като хора и ни издигат на следващото житейско ниво. И така, докато следващите не се появят с гръм и трясък.
– В сериала „Пътят на честта“ влизате в ролята на човек, който стига до крайности, за да прикрие измамите си. В този контекст, какво сте готови да жертвате в името на кариерата си?
– Ежедневно жертвам много неща заради кариерата си. През годините най-ценното, което ми е отнела, е времето — за себе си, близките и приятелите, което нямам отдавна. То е най-важният ресурс, с който разполагаме, но не се оплаквам, защото оценявам това, което ми се случва. Аз много обичам работата си и се надявам, че много скоро ще намеря баланса между нея и свободното си време. Когато това се случи, ще съм превъртял играта.
– С годеницата ви и майката на вашите деца, Цветина Петрова, сте заедно както в живота, така и на сцената. Как Ви промениха годините, прекарани с нея, и помните ли първата среща?
– Всичко, което ми се случва в живота през последните 7 години, е благодарение на нея. Имам предвид всичко в личен и професионален план,
защото тя ме събра и ме намести целия.
Направи ме завършен и щастлив мъж. А когато един мъж се чувства така, толкова обичан, той може да постигне всичко в живота.
– Освен че играете почти 20 представления на месец, намирате време и за спорт. Занимавали сте се с народни танци преди, а в момента тренирате тенис. Това ли е вашият начин да презареждате батериите си? Има ли нещо друго, което много бихте искали да добавите в ежедневието си, но не Ви остава време?
– Да, тренирам тенис и искам да напредна, затова се старая. Оказа се, че ако бях започнал да играя от шестгодишен, сега с Роджър Федерер и Рафаел Надал щяхме да се пенсионираме заедно и да имам успехи наравно с техните, но уви… Другото, което обичам да правя в свободното си време, е да тичам. Преди дори се подготвях за ежегодния Софийски маратон и
тичах по 23 км без проблем,
но поради липса на време не успях да участвам. Въпреки това вярвам, че скоро ще се върна към това начинание.
– С Филип Буков, Павел Иванов и Стоян Дойчев, уникалният екип от сериала „Татковци“, обикаляте цялата страна с представлението „Петък вечер“ и правите края, а понякога и средата на седмицата, по-леки за много българи. Каква е за Вас перфектната петък вечер?
– В момента идеалната петъчна вечер за мен е да нямам представление и да съм вкъщи. Децата да заспят бързо, за да можем с Цвети да си сипем по чаша хубаво вино и да гледаме някой хубав филм, на който обикновено и двамата заспиваме. А като се замисля, какви петъци имаше едно време… Но така е —
по петъците можем да разберем на какъв етап от живота си се намираме.
– 2024 г. върви към своя край. Каква е Вашата равносметка?
– Чудесна година беше 2024 г. и съм благодарен за всички срещи, които ми се случиха през нея.
– Определяте се като „оптимист“. Според Вас, този поглед към живота възпитава ли се, или човек се ражда такъв?
– Ще ми се да вярвам, че оптимизмът се възпитава, защото тогава и тези, които не са се родили такива, ще имат шанс да се заразят с него.
– Как си представяте живота си след 10 години?
– Да имам повече свободно време и моето семейство да е здраво.
