- „Бил Гейтс и Стив Джобс разговарят за бъдещето на информатиката” прави дисекция на нагласата на съвременния човек към технологиите.
- Заради роли ми се е налагало да си пусна коса и брада, да отслабна, да си обръсна главата и цялото окосмяване по тялото.
- Аналоговият ми часовник ми помага да си открадна време да порисувам.
- С „Терпентина” преживявам второ тийнейджърство.
Иван Юруков е човек с много таланти и любимец на публиката, зрителите и меломаните. Той може да извади много „козове от ръкава си” - четка и молив за рисуване, китара, режисьорски поглед, актьорски умения. Човек лесно би си помислил, че толкова много дарби не могат да се поберат в една единствена дума, но Иван Юруков успява. Нарича себе си артист, а реквизита, музикалните инструменти и художествените пособия - своите изразни средства.
Снимка: Sonya Snagen
За невъоръженото око „жонглирането” му с тях изглежда като детска игра. Самият той обаче ни споделя, че
често се сблъсква с предизвикателства, които тестват психическата и физическата му стабилност.
Бръсне си главата, отслабва, превъплъщава се в герой, претърпяващ душевен катарзис - все аспекти от творческата дейност, които биха могли да предизвикат емоционален дистрес у един артист. Той обаче е различен, приема всичко това като тренировка - като урок, подготвящ го за всяка следваща изненада, която животът може да му поднесе. С типичното за децата безстрашие се впуска в проект след проект, търсейки онова удовлетворение от свършената работа, което поддържа пламъка у един творец жив, дори и след десетилетия, прекарани на сцената.
Иван Юруков е доказателство, че някои хора се раждат с предопределена съдба -
в случая да бъдат на сцена/екран и предизвикват емоции у другите. В един петъчен следобед успях да „открадна” един час от времето му, за да си поговорим за изкуството в смисъла му на призвание за цял живот. Какво ми сподели - продължавайте да четете, за да разберете.
Снимка: Стефан Здравески
- Здравейте, г-н Юруков. Съвсем наскоро в Народния театър беше представена премиерата на „Бил Гейтс и Стив Джобс разговарят за бъдещето на информатиката” с Ваше участие. Пиесата разглежда промените, пред които сме изправени в XXI век, а актьорите превръща в нещо като изследователи на новото време. До какви изводи стигнахте за света около себе си, работейки по представлението?
Текстовете на Иван Пантелеев по-скоро поставят въпроси, отколкото да дават отговори - правят една дисекция на нагласата на съвременния човек към технологиите. В пиесата се търси и каква е ролята на твореца, позициониран между аналоговото мислене и дигитализацията на света. Някъде там човекът е разчекнат. Целта на спектакъла е да си припомним човешкото.
- Текстът на Иван Пантелеев е написан специално за трупата, а вие сте в особено интересно амплоа – музикално. Чувствахте ли се в „свои води”, имайки предвид, че в реалността имате група - „Терпентина“, или все пак при изграждането на ролята имаше и предизвикателства?
За трети път участвам в спектакъл на Иван Пантелеев. „Бил Гейтс и Стив Джобс разговарят за бъдещето на информатиката” е част от един театрален триптих. Предхождат го „Neoдачници” и „Капитална грешка”. Между тях няма конкретна връзка, но посланията и облика на пиесите са доста сходни. В случая особеното е, че има трима музиканти, които свирим на живо, оформяйки настроението на спектакъла. Дори има части, напомнящи на музикално-театрален пърформанс. Нещата са доста вплетени. Молбата на Иван Пантелеев беше част от „Терпентина” да участваме в спектакъла. Петко Славов се съгласи и това ще бъде премиера за него на театралната сцена. Другият музикант е Милен Апостолов, който има сериозен опит в сферата на театралната музика. Разбира се, че „плувам в свои води” - музиката ми е на сърце, а театърът ми е професия. Най-хубавото според мен и колегите ми е, че успяхме да направим нещо сложно, но красиво - проект, с който да се гордеем.
Снимка: Стефан Здравески
- В свои интервюта подчертавате, че пиесата е изградена с помощта на „музикални фрагменти”. Как подбрахте музиката, която да събуди не само емоции, но и дебат?
- Музиката спомага текстът да въздейства по определен начин. Може би именно това беше един от трудните етапи от подготовката ни - да решим какви да бъдат звученето, темпото, ритъмът, динамиката и характера на пиесата. Всички тези решения се раждат в процеса на работа и се базират на изискванията на текста и режисьора. Това е една сложна симбиоза, която оформя уникалния характер на това, което правим.
- Как всъщност се роди идеята за „Терпентина” и кой е най-запомнящият ви се концерт до момента?
Още като тийнейджъри със Стоян Божкилов се събирахме, свирихме и рисувахме - опознавахме жанровете в изкуството. Тогава се роди идеята за „Терпентина”.
Имахме мазе, където репетирахме.
Тогава дръзвахме да си правим и авторски парчета. Разбира се, не сме ги записвали. Имали сме няколко своеобразни концерта в малки зали пред камерна публика. С течение на времето тръгнах по друг път и малко изоставих тази дейност. Последните години обаче се появи идеята да се върнем към започнатото и да завършим една тийнейджърска мечта. Може да се каже, че преживяваме едно второ тийнейджърство, възстановявайки група „Терпентина”. Поканихме и още музиканти - Николай Димитров (барабанист и театрален актьор). Тогава актьорът от Малки градски театър „Зад канал” - Стоян Младенов, който свири на цигулка, също се включи към нас. Мартин Стоянов - Мартист ни помогна със записа на първия албум. Обградихме се с хора, които се занимават с музика и се случи това, което вече можем да си пускаме във всички музикални платформи.
HILLS OF ROCK беше страхотно постижение за нас,
имахме и доста концерти през миналата година. Създаваме си условия за участие насам-натам. Приемам музиката като друг начин за себеизразяване - много по-отговорен от присъствието на сцена в театъра. Като актьор интерпретирам чужда авторова мисъл, докато в музиката - ние сме автори. Освен това - контактът с хората е много по-директен. Това ми е ново, любопитно и предизвикателно.
Снимка: Иван Юруков/ Ivan Yurukov - официална страница във Facebook
- Освен на театралната и музикалната сцена, Ви видяхме и на малкия екран в предаването „Traitors”, за което споделяте, че не сте влизали в никаква роля. Смятате ли, че това Ви изигра лоша шега и се превърна в причината да бъдете изгонен от предателите?
- Всичко се нареди точно както трябваше. Подобен тип риалити шоу за мен е новост. Позволих си да се включа, защото съм човек, който обича да си поставя предизвикателства. Не съм се опитвал да блесна или да покорявам звездни небосклони. В предаването имаше достатъчно инфлуенсъри. Успях да видя колко удобно и свойски се чувстваха там. Съвсем закономерно аз трябваше отпадна в началото. Бях първи в нещо - това е важното. Освен това -
решението ми да не играя роля може да бъде разгледано и като вид стратегия,
защото като актьор от мен би се очаквала двойственост, но аз реших за себе си, че няма да крия нищо и ще казвам всичко, което мисля. Така се стигна до подозренията ми към Бачорски. Отидох и му казах в лицето, че според мен той е „Предател”, а той не отрече. Може би не очакваше да бъда толкова дързък. Тогава осъзнах, че съм си „подписал смъртната присъда”. Ако Бачорски е имал други планове за мен, то вероятно щеше да подмине това мое изказване, като потърси партньор у мен.
Снимка: bTV
- Заради предаването се налага да се разделите с мобилния си телефон. През годините имало ли е и други строги правила, които са ви налагани преди да се включите в определен проект?
- Налагало ми се е да си пусна коса и брада, да отслабна, както и да си обръсна главата и цялото окосмяване по тялото за първата си роля в киното. Това са нормални неща.
- А самият Вие имате ли си конкретна „технология”, чрез която да обследвате възможно най-дълбоко своя персонаж?
- Следвайки законите на актьорското майсторство, човек започва да се справя със задачите, които са му предоставени. Всеки, разбира се, си има персонален подход. С практиката се придобива опит и този път става по-кратък. Целта е и да се избегне рутина, защото човек може да започне да повтаря нещата, които е правил досега, и вече да не е интересен на самия себе си. Поради тази причина се стремя да търся герои, които са далеч от мен - като в „Бил Гейтс и Стив Джобс разговарят за бъдещето на информатиката”. В пиесата пресъздавам представата за възрастен недоволен човек, който може да се разпознае в героите на Достоевски като протагониста от „Записки от подземието” - човек, който се е затворил в собствената си представа за това как трябва да се живее.
Снимка: Стефан Здравески
- Героят Ви в „Хеда Габлер” – изкуствоведът Давид, например е не само въплъщение на страстта и гениалността, но и човек, който претърпява емоционален катарзис. Как успявате да постигнете подобна многопластовост и това не е ли изключително емоционално изтощаващо за един актьор?
- Изтощаващо е, но в крайна сметка - това ни е работата. Трябва да култивираме изпълнението си, така че действията на героя да не изглеждат клинични. В този смисъл и специално за този образ бих казал, че гениалността не се играе, не ми се е налагало да го правя. По-скоро отношението на другите е като към такъв човек. Има много подобни примери. Амплитудите на реакциите на Давид в определени ситуации оставят усещане за дълбока чувствителност и ранимост на този човек.
- Как пазите психиката си от своите десетки превъплъщения и понякога опасявате ли, че се може да загубите собствената си идентичност?
- В съвременния свят дори кондукторът в трамвая рискува да загуби чувството за собствената си идентичност.
Стресът и несигурността от всякакво естество започват да ни заливат -
било то в политически, социален или чисто човешки план. Това води до все по-драстичното изтъняване на повърхността, върху която стъпваме. Човек може лесно да пропадне в положение, в което да не знае кой е и къде е. Много хора заболяват, няма гаранция. Това, че постоянно се сблъсквам с различни трудности чрез моите герои, по-скоро ме тренира за ситуации, които биха дошли изневиделица на другите.
Снимка: Стефан Здравески
- „Съдбата винаги те застига и принуждава към самоубийството на изкуството“. Думите на персонажа Ви изглеждат някак крайни. Споделяте ли възгледите му?
- Подобни решения са лични и не мога нито да оправдая, нито да виня хората, които ги вземат. За мнозина обаче те са закономерност. Истината е, че в подобни ситуации можем да искаме обяснение, да съдим, обвиняваме, но и оправдаваме. „Защо?” можем да питаме не само тях, а и онези, които са останали живи, но
морално са си теглили куршум, погребвайки талантите си
и извършвайки нечистоплътни и нечовешки деяния. Какъв е приносът за света от съществуването им тогава? Така те се оказват мъртви, без да са поемали куршум. Творецът, от друга страна, го е направил, защото е открил своя истина, но не му е останало изкуство, което да го спаси.
- Пиесата бележи втория път, в който работите с режисьора Тимофей Кулябин (бел.ред. сътрудничат си и за „Нора”). Разкажете ми малко повече за това как протичаха репетициите с него? Какъв е стилът му на работа с вас – актьорите?
- Той е изключително всеотдаен с нас, изхождайки изцяло от принадлежността и същността ни. Не ни тласка към нещо, което би ни поставило в трудна ситуация, а по-скоро ни обогатява. Има си свой стил на работа - спектаклите му са по-студени и вглъбени, поставя ги почти на кино принцип по възможност с пряк досег до съвремието. Радост е, че участвам в представленията му.
Снимка: „Лов на диви патици”, Народен театър „Иван Вазов”
- Предполагам, че като всеки и вие сте си имали идоли, когато тепърва сте прохождали в актьорската професия. Кои бяха те и успяхте ли да се срещнете на сцената?
- Работил съм с Юрий Бутусов, светла му памет. В Народния театър направихме заедно „Лов на диви патици”.
Работата ми с него постави разделителна линия на кариерата ми - преди и след.
Всяка среща с творци е обогатяваща. Мога да кажа същото не само за известни режисьори, но и за приятел писател, философ или художник. Срещата ми с тях винаги е била свързана с интелектуален обмен. Моите учители също са такива хора. Никога например не съм си представял, че ще си говоря със Стефан Данаилов, че ще станем толкова близки. Това важи и за Иван Налбантов, Илия Добрев, Явор Гърдев, Иван Пантелеев и много други.
Снимка: Иван Юруков/ Ivan Yurukov - официална страница във Facebook
- Спомняте ли си първата си среща със Стефан Данаилов?
Беше на кандидатстудентския ми изпит. Тогава
искаше да ме замери с очилата си, защото не изпълнявах нещо, което беше по негово изискване.
Крещеше ми „Говори бе”, а аз си бях глътнал езика. Очевидно искаше да ме провокира да направя нещо по-различно, а когато не го направих, той се изнерви. За щастие, е видял потенциал в мен. Той ни подтикваше да се стремим да имаме честно присъствие в това, което правим, без да имаме скрупули дали изглеждаме зле. Това е формулата на актьора, за да пресъздаде един персонаж по възможно най-автентичен начин. Ако не можеш да спазиш това правило, винаги ще има някакъв предразсъдък, който да ти пречи да стигнеш до края на даден образ. Честността и това да си с вълчо търпение са изключително важни.
- А защо всъщност се насочихте именно към това поприще – подтикна ли Ви някой?
Изкуството ме влече, откакто се помня. Не съм избирал какво да бъде то - просто така се случиха нещата. Намерил съм си професията, но не оставям и рисуването, и музиката. Изкуството има много подразделения, аз например
не мога да се опиша единствено като режисьор, актьор, музикант или художник.
Всички тези умения попадат под един общ знаменател. Човекът е артист, който просто използва различни изразни средства.
- Предполагам, че ще се съгласите, че изкуството е всепоглъщащо занимание. Каква е тайната Ви да съчетавате и репетициите с „Терпентина”, и рисуването, и актьорската игра?
- Имам си аналогов часовник. Ако не го навия, след 12 часа спира и изпадам в безвремие. Така мога да си открадна 5 минути и да порисувам.
- А тайната Ви за щастлив живот?
Не приемам, че съществува конкретна формула за това. Щастието е много мимолетно усещане. То е продукт на добре свършената работа. Човек си поставя цел да стигне от точка A до точка Б и да постигне нещо. Удовлетворението се изгражда някъде по пътя - от началото, през трудностите и малките радости, та чак до финала. Това е ценното за мен. Щастието е просто един миг, който човек може да си позволи да изпита в края на този път, докато не се появи нещо ново.
