• В новата постановка „Само не това име” всеки ще намери нещо, което да му хареса и да го забавлява.
• Сатирата изобразява действителността, в която живеем.
• Ситуацията с “Оръжията и човекът” се използва, за да се отвлече вниманието от други по-важни проблеми.
• Подхождам към всяка от своите роли с респект, но най-трудно ми беше с Петра фон Кант.

Лилия Маравиля е като слънчев лъч, който огрява българската театрална сцена. Успях да “видя” усмивката ѝ и усетих непринудеността ѝ дори и само след един телефонен разговор. В рамките на час обследвахме толкова много пъстри театрални светове – издаде ми и кой е най-ценният урок, на който Крикор Азарян е научил нея и колегите ѝ. С изненада разбрах, че все още изпитва леко притеснение, когато някой я познае на улицата или в магазина.

Топлината, която оставя всяка една такава среща у нея, обаче е нейната движеща сила –

онова, което лекичко я подбутва към себеусъвършенстването във всеки следващ проект. 

Характерната за нея способност да разбира персонажа си и да подтиква публиката си да се припознае в него несъмнено е изключително трудно усвоима. Това обаче не спира Лилия Маравиля да играе по този отличителен и докосващ начин. Тя е от артистите, които оставят своето сърце на сцената – от тези, които се сливат в едно със своята публика. 

Актрисата допусна Art Portal News в личния и професионалния си свят, а ние каним и вас на тази “разходка”. Пътят може и да криволичи през неочаквани обрати и премеждия, но пък ви уверяваме, че крайната “дестинация” напълно си заслужава. 

– Здравейте, г-жо Маравиля. Намираме се в период, в който на преден план изпъкват политическите различия и социалното разделение между хората – теми, актуални и в премиерната постановка с Ваше участие „Само не това име“. Как протече подготовката за поставянето на „най-добрата френска комедия“ за 2011 г. у нас и как я прие публиката? 

– Ще започна оттам, че е чудесно, когато артистите имаме възможност да участваме в подобни проекти с добра драматургия. Тя стои в основата на едно театрално представление. Колкото и талантливи да са актьорите, те трябва да имат база, върху която да разгърнат творческите си възможности. Пиесата е създадена преди около 15 години и все още е актуална. Вероятно ще продължи да бъде и занапред. Споровете по исторически, политически и морални въпроси винаги ще бъдат фактор в ежедневието ни. Смятам, че това е хубаво, тъй като показва, че обществото се развива. Героите в “Само не това име” например са много интелигентни. Те са на различни позиции, но някъде в спора им се ражда истината. Най-хубавото е, че в спектакъла е засегната и темата за толерантността. Колкото и да са различни като мислене, персонажите все пак са приятели и ще намерят начин да продължат да бъдат такива.

Обществото също трябва да се научи на това – да води спорове и да приема различните гледни точки.

За съжаление, нещата не стоят така – хората често не се вслушваме един в друг. В момента всеки по един или друг начин опитва да обиди другия. Докато работихме, разсъждавахме върху всички тези неща. Самите ние сме много различни като личности – политическите ни виждания понякога ни водят до спорове, но те никога не са толкова разгорещени, колкото тези в Народното събрание и на площадите. Опитваме да излизаме от подобни “сблъсъци” с усмивка и да приемем опонента си. Самият факт, че хората сме толкова различни, прави живота ни по-интересен. Връщайки се обратно към пиесата, бих искала да подчертая, че независимо кой я гледа, ще намери нещо, което да му хареса и да го забавлява. 

– Какви са наблюденията Ви – умеят ли българите да се надсмиват над проблемите и особеностите, които някои театрални постановки изобразят, или те по-скоро отключват един защитен механизъм у тях?

– Българинът има чувство за хумор. Важно е да се отбележи още, че недостатъците, които притежаваме, са характерни и за други народи. В тази връзка смятам, че хората, които се бяха събрали пред Народния театър, бяха използвани много грозно и подстрекавани от индивиди, смятащи, че могат да манипулират по този примитивен начин. Когато някой ни каже нещо, не трябва винаги да го приемаме за чиста монета, а да се замислим над него и да изследваме проблема. Само така можем да вземем еднолично решение на каква позиция да застанем. Ако човек не го направи, има голям шанс да се превърне в маша в ръцете на патриотарите (бел.ред. така Маравиля нарича фалшивите патриоти). Ситуацията с “Оръжията и човекът” се използва, за да се отвлече вниманието от други по-важни проблеми, а също и

за да може определени хора да припомнят за себе си,

защото отдавна не са в полезрението ни. 

– Изхождайки от протеста пред Народния театър срещу пиесата „Оръжията и човекът“ – до какво според Вас може да доведе поставянето на изкуството в „рамка“? 

– Никой не би допуснал подобно нещо. Невъзможно е да се върнем към времето на социализма и безобразната цензура. Изкуството трябва да  показва и нелицеприятни неща. То изобразява светоусещането и начина на мислене на човека, който твори. Най-хубавото е, ако това творчество успее да предизвика дебат. Критиката също е изключително важен аспект от изкуството. За такава обаче не може да се приеме мнението на протестиращите, тъй като те дори не бяха гледали постановката.

– Ваше представление, което печели любовта на публиката, а и много награди, е „Госпожа Министершата“. В него героинята Ви се самозабравя, след като съпругът ѝ става министър. Ако приемем, че Вашата слава като актриса е един вид власт, то как съумяхте да останете здраво стъпила на земята през всички години в сферата?

–   Стоя здраво стъпила на земята, защото знам през какво съм преминала, за да стигна дотук. Наясно съм и с целта си – тя не е да “коля и беся”, както при героинята ми, а да сграбча всяка следваща своя роля и да извлека всичко, което мога, от нея. Разликата между мен и моята героиня е много голяма. Само за една нощ персонажът ми се озовава в една напълно различна ситуация.

На мен ми отне години да израсна до артиста, който съм днес.

И все пак продължавам да се изненадвам, когато някой ме разпознае по улицата. Постигнала съм това с много усилия. Единственото, което съм искала, вървейки по този път, е да си върша много добре работата. Докато се стремях към това, бях подложена на много лишения и страдания. Ако целта ти е да ставаш все по-добър, е неминуемо да правиш жертви и преминаваш през тежки екзистенциални ситуации. 

Колкото до “Госпожа Министершата”, тя също е пример за невероятна драматургия. Пиесата може и да е написана през изминалия век, но ще продължава да бъде актуална поне още няколко, защото сатирата изобразява действителността, в която живеем. Изпраща и послания, а именно с това е свързана актьорската работа. В театъра това е съвместна дейност. Обменяме енергия преди и по време на постановката –

с публиката се превръщаме в едно цяло.

За целта се изисква сериозна отдаденост – да си актьор не означава само да посещаваш репетициите и да участваш в представленията. Дори и след прибирането си у дома, често продължаваме да мислим защо персонажите ни постъпват по определен начин. За да успеем да стигнем до хората, трябва да разберем персонажите си и да ги представим така, че хората да ги припознаят. Ако го постигнем, няма как да не ни харесват и възнаграждават с аплодисменти.

– Славата и успехът, разбира се, изискват изключително посвещение и смелост за поемане на рискове. „Горчивите сълзи на Петра фон Кант“ ли е най-предизвикателният творчески проект, с който сте се захващали? 

– Подхождам към всяка от своите роли с респект, но най-трудно ми беше с Петра фон Кант. Направила съм много проучвания, за да вляза в тази роля. Изследвах какво значение носи всяка една сцена и реплика. Натрупах знания относно героинята си с четене и гледане на подкасти. Опитвах се да я изградя така, че публиката също да я разбере. Реших, че ще я представя като

човек, който се влюбва в идеята да твори отново.

Пиесата е много сложна чисто драматургично. Тя беше по-трудна за произнасяне, камо ли за разбиране. Въпросът е не да изимитираш нещо, а да го изживееш. Притесняваше ме и заглавието. Смятах, че може да откаже хората да посетят постановката. Не исках публиката да свързва пиесата единствено с драматизъм и сълзи. Заради това се опитах да погледна образа и от комичната страна. Целта ми беше хората да видят трагедията, през която преминава тази жена, но не за да се разстроят, а за да открият колко парадоксални и смешни всъщност са определени ситуации, през които самите те са преминавали. Опитвам се да науча на това и своите студенти – да докосват своята публика. Не можеш да излезеш на сцената и да изиграеш представата за нещо, защото това би означавало, че просто декламираш един текст.

Това е истинско словоблудство.

Работата на актьора е да достигне до сърцата на хората от публиката.

– Твърдите, че хората масово започват да Ви разпознават след участието Ви в „Под покритие“, макар че преди това сте била активна в театъра. На какво смятате, че се дължи този феномен? 

– За да отидеш на театър, трябва сам да го пожелаеш – някак по-интимен акт е, докато при телевизията продукциите влизат неканени. Хората може да нямат никакво намерение да гледат нещо, но ако един актьор се появи на екрана им и си свърши добре работата, могат да го припознаят. Бях много изненадана, че публиката толкова хареса образа ми в “Под прикритие”, тъй като Марго беше второстепенен герой. Както вече споменах, когато има добра драматургия или сценарий, нещата се случват. В сериала беше пълно с мафиоти, но

имаше и едно семейство – нашето. То приличаше на всички други такива, които гледат сериала.

Жените се припознаваха в Марго, но странното е, че всъщност имам повече фенове мъже, отколкото дами след ролята си в “Под прикритие”. След това зрителите ме видяха в друго амплоа – в сериала “Връзки”. Почитателите ми от него пък са предимно жени. Когато някой ме спре и ми каже, че ме е харесал в определена роля, се чувствам като Госпожа  Министершата – сърцето ми се изпълва с щастие. Те ми дават сили да продължа да върша работата си със същия ентусиазъм. Всеки следващ проект се превръща в отговорност.

Професията на актьора не само е сложна, но изисква и много силен характер,

защото неимоверно се преминава през много трудности. 

– Занимавате се с театър още от втори клас, когато започвате да посещавате школа в родния си град Варна. Въпреки че споделяте дългогодишна любов – с него са свързани и някои от големите изпитания в живота Ви. Смятате ли, че подобни изпитания са Ви помогнали да се изградите като артиста, който сте днес? 

– Те със сигурност са оказали своето влияние. Благодарна съм, че имам характера да устоя на предизвикателствата. Важно е човек да има и търпение, а на него се учи с годините. Докато изчакваш да дойде твоят момент да блеснеш, разбира се, трябва да работиш върху себе си – да градиш характер. Когато достигнеш целта си,

вече ще си по-отговорен, защото знаеш през какво си преминал.

Дори и тогава, не трябва да сваляш нивото. Важно е да можеш да устоиш на някои предложения – да бъдеш далновиден по отношение на това какво ще ти донесе даден проект. До момента смятам, че успявам да преценя правилно продукциите, в които вземам участие. Изкуството е нещо, което трябва да възпитава вкус в публиката. Когато то е стойностно, предизвиква емоции у тези, за които е предназначено. То винаги трябва да задава въпроси, а понякога да дава и отговори. 

– Говорейки за изграждане на артисти, няма как да не Ви попитам за Крикор Азарян. Кой е най-топлият спомен, който пазите за него? На какво се стремеше да научи Вас и Вашите колеги – днес вече изявени артисти? 

– Щастливци сме, че попаднахме при проф. Азарян. Случи се във възможно най-подходящия момент – беше натрупал опит и ни даде възможност да черпим от потенциала му. Той ни научи на уважение не само един към друг и към преподавателите, но и към работата на всички. Обясни ни, че ако някой полага труд за нещо, трябва да му отвръщаме с благодарност. Показа ни и

същината на професията – да се потопиш в образа си,

а не само да рецитираш определени реплики. Трябва да имаш какво да кажеш и да знаеш как да го направиш, за да си позволиш да излезеш на сцената. Как се постига това? – Като не лъжеш, за което е необходимо да запазиш детската си природа. Важно е и да си добър партньор. Дори да съм играла едно представление в продължение на години, усещам всяко излизане на сцената като дебютно –  сякаш чувам репликите на партньора си за пръв път и трябва да реагирам според неговата интонация. Все пак изкуството е живо. 

– В свое интервю казвате, че грешките са абсолютно наложителни, защото ни помагат да израстваме. Коя беше най-голямата грешка, която сте правили в творческия си път и на какво Ви научи тя?

–  Осъзнавам, че

всичко, което съм преживяла до момента, се е случило с причина.

Спомням си за една ситуация от преди години. Тогава смятах, че един режисьор подценява възможностите ми. Все още бях нова в Театър „София“ и бях сигурна, че няма да ме разпределят да участвам в проекта му, заради което започнах да се занимавам с друга странична артистична дейност, без да поискам разрешение или да съобщя в театъра. За моя изненада се оказа, че името ми фигурира в списъка. Беше ми много трудно, но взех решение да отида и честно да споделя на режисьора за постъпката си. Той ме порица и каза, че не трябва повече да си го позволявам. Бях готова да напусна, тъй като съм много принципен човек. В крайна сметка той се съобрази с графика ми за другия проект. Вероятно постъпи така, защото си признах.

Човек трябва да признава грешките си и да спазва правилата на играта. 

– Годината върви към своя край. Кое според Вас е културното събитие, което я описва най-добре?

– Информацията за финансовите злоупотреби в културната сфера, която стана обществено достояние наскоро, беляза 2024 г. Това е изключително обидно. Толкова хора, които живеят на ръба и правят качествено изкуство, биват поставяни под общ знаменател със схемаджии, точещи и малкото пари за култура.

Това прави много лоша услуга  на сектора.

И все пак – трябваше да се обърне внимание на този проблем, защото не може да продължаваме по този начин. Ако говорим за конкретен проект, излязъл през тази година, ми е трудно да определя такъв. Изключително се радвам на колегите си и продукциите, които се създават. През погледа на човек, който често посещава театър, кино и концерти, мога да кажа, че е важно да има здравословна конкуренция. Само тя може да ни подтикне да качим нивото си.