• Крайно време e да разберем, че комерсиалното изкуство не значи „лошо“

• Продадените билети са показател за влияние

• Изключително важно за артиста е да се научи на свобода

• Ако не говоря с Господ всеки ден, се чувствам гузен

Харесвам го от времената на Mr. White, когато в родния ни Плевен оцелялата клубна сцена се бе приютила в общежитията на Медицинския университет. Любо Киров излизаше с карирани панталони в Майкъл Хътчинс стил, отваряше гръдния си кош вокално и превъзпитаваше с усмивка всеки, който иска за бис „Пампарей“.

Разбирайте, Purple Rain на Принс

На другия ден се засичахме на перона на жп гарата обратно към София. Блажени години, рокендролът беше млад. Още тогава в Любо имаше мащаб и класа, които ритаха под повърхността на перхидроления му перчем като конниците на Апокалипсиса.

Опознах го след периода му с „Те“, когато вече бях журналист. Обикнах го първо като текстописец, а след това

като мъдра душа, която знае как да те сложи в емоционален център с песен

Любо владее Силата на думите толкова добре, колкото и джедаите в любимите му „Междузвездни войни“. Ще ми направи с еднакъв успех кафе, грънци, картина, дизайн за апартамента и дръм соло, след което денят ще полети.  Като артист и музикален продуцент за мен той рита в една хитмейкърска група с изключителния Райън Тедър от One Republic. Преди броени дни взе първия си „Икар“, а лятното му турне е почти разпродадено.

– Любо, спечели „Икар“ в категория „Атракционно и сценично изкуство“. Официално си признат от гилдията за един от най-влиятелните артисти в съвременната поп музика у нас. Каква стойност има за теб тази награда?

– Благодарен съм, разбира се. Наградите са мотиватор, но липсата на награди е още по-голям мотиватор. Защото човек трябва да проявява сила и характер в изкуството, което прави, за да бъде чут.

За мен истинската оценка идва от публиката и продадените билети. Хората те купуват, защото са повлияни от това, което правиш. Отделят от бюджета си за твоя културен продукт и се припознават в него.  Когато човек отделя от себе си, за да получи преживяване с твоята музика, това е пример за истинско влияние.

Добрите продажби в България трябва да се считат за успех. Както в световен план няма нищо срамно в това да обявиш, че The Rolling Stones са първи по приход, или че U2 са най-скъпата  банда. Това не е фукливо говорене за пари, това е оценка на публиката. Крайно време е в България да разберем, че комерсиалното изкуство не значи „лошо“. Значи, че е добре позиционирано, мислено, изпипано.

– Кой казва, че комерсиалното е еквивалент на лошо?

– Знаеш, че тук все ще се намери някой интелектуалец, който смята себе си за голяма работа и ще тръби колко неразбран е от публиката. Това обикновено прикрива страхотна некадърност и е претенция на его, която може да съсипе доста неща както в човека, така и извън него.

Единствената стойност, която изкуството притежава, е изпълнителя да е искрен в това, което прави. Защото то се усеща. И когато си искрен, ти увличаш хората. Отглеждаш си най-лоялната публика. Изкуството ти спасява, помага на хората, прави ги по-емпатични.

Обикновено това не става с „елитарна и сложна“ музика, за която творецът страда, че няма публика. Смятам, че ако артистът има нещо за казване, той ще намери начин да го каже. И ако има прийоми, по които можеш да стигнеш до голяма аудитория, трябва да ги използваш, а не да презираш хората, които не те разбират.

– Цената на билета показател ли е за успех? И ти, и Джон Малкович, и Лили Иванова си приличате по „скандално“ високите суми, за да бъдете гледани на живо.

– Показател е, разбира се. Включително за себеоценката на артиста. Пееш с вход свободен – каква стойност има музиката ти тогава? Медиен продукт си и привличаш публика с компромисна цена на билета. Хората отдавна не искат да плащат за нещо, което е само развлекателно и в секси опаковка. Те плащат за нещо, което продължават да преживяват, след като излязат от залата.

Ако изпълнителят е помогнал на всички, които го слушат в рамките на тези два часа концерт, хората се захранват с месеци наред. Душата им е в център. При мен е така като фен. Не спирам да говоря за концерт на Селин Дион вече десета година. Или за ефекта на Depeche Mode на живо върху мен. Това е съдържание, което остава завинаги твое.

– В чисто човешки план колко си зависим от одобрението на някой?

– Зависим съм донякъде и при условие, че одобрението е вид проверка за това, което правя. Ако някой ме харесва, аз го взимам като индикация за успех. Но ако одобрението на този някой започне да изисква от мен да правя неща, които са против естетиката и светоусещането ми – няма шанс да го взема насериозно.

И в най-гладните си години не съм правил компромис с вкуса си, с изпълненията си на живо, с репертоара. Никога не съм правил музика, която ще „докара повече пари“. По всички критерии на българската пазарна действителност аз съм абсолютно не на мястото си с моята музика.  Една страна, в която над 90 % от хората слушат съвсем други балкански неща.

Успявам да победя тази ситуация не само като музикална естетика и послания, но и като продажби, което значи, че има надежда. Ако аз съм млад изпълнител и виждам, че поп музикант пълни зали, за мен ще е голяма мотивация да вървя напред и да се боря за успеха си. Както е било възможно да съществува „Тангра“ през 80-те години със своята цветна уейв визия. Гледах ги, радвах им се и бях изумен, че по комунистическо време не са вкарани в затвора заради начина, по който са изглеждали. Те са успели, значи има смисъл и аз да опитам. Много е важно младите артисти да се учат на свобода. Често представям така и Стенли на концертите си: „Човекът, от който съм се учил на свобода“. Веднъж научиш ли се на свобода, можеш да победиш всяка ситуация, дори чалгаджийската.

– Миналата седмица излезе Глобалният доклад на IFPI (Международна федерация на звукозаписната индустрия). Според данните там с „Целуни ме“ ти си в ТОП 5 на най-продаваните албуми у нас и единственият българин в класацията. С две гърди напред си дори пред Хари Стайлс. Как те кара да се чувстваш това?

– Чудесно! И в Гърция Никос Вертис сигурно бие Хари Стайлс по продажби, но това не учудва никой. Успехът на локален артист на локален пазар е нещо нормално. Когато започнем да продаваме на целия свят, тогава ще се сравняваме с Хари Стайлс. Много от нашите концерти тук са по-продавани от тези на глобалните артисти.

За да не създадем впечатление за арогантно говорене, тук е важно да направим съществената разлика между това да се „фукаш“ за успеха си, и просто да го отчиташ като факт.  Защото тук имаме малко обратна система на говоренето. „Фукаш“ се, когато казваш, че си направил нещо, а всъщност не си. А когато си свършил цялата работа – това е констатация.

Когато в медиите грейне заглавие, че една технологична компания е оценена на 2 милиарда, всеки казва „Браво!“. Ако се появи заглавие „Любо Киров бие Хари Стайлс по продажби“, реакцията ще е „Тоя се фука!“ (б.а. смее се). Когато работиш здраво и си успешен, без да изневеряваш на принципите си, трябва да говориш за това.

Никой не се „фука“ с успехите си в изкуството и за това вече няма кой да кандидатства в НАТФИЗ и в Консерваторията. Децата не виждат смисъл, защото непрекъснато им се насажда, че музикант къща не храни и нестабилността ще ги преследва цял живот.

– Не само ти, но и мениджърите ти от Artvent са пример за това. Те са профилирани изключително в продуцирането на театрални спектакли и стендъпи, за които няма билети месеци напред.

– Да, Artvent продават театър като забавление абсолютно успешно. Маркетират процесите правилно. Актьорите правят това, което най-много обичат, и се появяват на различни алтерантивни локации. Ето ти пример за това как с правилния екип зад гърба си можеш да живееш абсолютно спокойно от изкуството си и да не зависиш от заплата в някаква институция.

– Изчерпа ли потенциала на „Целуни ме“ като сингли?

– Искам да пусна видео към „Ако сме двама“, защото е парче, което си заслужава. В момента работим по нови неща, които трупаме с Ангел Дюлгеров в студиото му в Пловдив. В тях има втвърдяване на звука в посока рокендрол и различно пеене дори.

– Кога планираш да го издадеш?

– Първо ще слушаме дема с теб. Ще търся реакции от хората, които харесват това, което правя. Ще прецизираме чисто продуцентски всичко. Турнето завършва с две дати в НДК през ноември. Абсолютно реалистично е до края на годината да има албум.

– Какво сте подготвили за лятното турне като сетлист и аранжименти?

– Месец след пускането на билетите турнето е разпродадено наполовина, а започва чак през август. Изключително благодарен съм на публиката си, защото тя ми дава смисъл и се отглеждаме взаимно през годините.

В сетлиста ще променим някои неща, разбира се, но аз мисля повече за колаборациите и кои гости да поканя за концертите. Особено женското присъствие. Това, което направихме с Дара (б.а. „Вече няма как“), прекрасното парче с Поли Генова. Включваме за пръв път Стара Загора, Русе, Велико Търново. Искам тези градове да видят Любо Киров със завършена, мащабна концертна продукция.

– Говорили сме си и преди, но какъв е твоят начин да си почиваш, Любо? Още ли палиш към Гърция и лодката си там?

– Да, но има и друго – купих си място, на което засадих две палми, лимони и кумкоат. Да имам витамини около себе си и да ми бъде тропическо (б.а. смее се).  Преди да си построя къща, посадих палми и седнах отдолу да изпия едно студено питие. Когато съм там не означва, че не мисля за музика. Но си почивам, защото си позволявам да не вдигам телефона.

– Зареждаш се на сцена пред 5000 души в НДК. Пред 15 000 в Армеец. А когато си сам?

– Когато съм сам, измислям какво още да направя, как да надградя. Това ме зарежда. Когато съм сам, слушам музика, която ме променя и ме кара да правя завой в изкуството си. Повлиявам се. Големите артисти не си спестяват да казват от кой са повлияни в един албум. Оказва се, че рок музиканти са повлияни от соул музиканти, и обратното. Както казва Геди Лий, певецът на Rush: „Ставаш оригинален изпълнител, когато хората трудно започват да разграничават влиянията ти.“ Докато съм слушал Metallica съм чул и ФСБ. След това съм чул Mr.Big и Kings X. От Майкъл Болтън и Марая Кери, през Джордж Майкъл, до Slayer и Paradise Lost. Еклектиката на стилове никога не ме е притеснявала. Ако има класа в музикатa, тя ми влияе.

– Кога беше последният ти сериозен разговор с Господ? И за какво се обърна към него?

– Аз, ако не говоря с него всеки ден, се чувствам гузен. Все едно той прави всичко за мен, а аз не се обаждам (б.а. усмихва се). Като направя пауза и не го потърся, се извинявам. Но той не търси това. Само му благодаря. Това, което трябва да ми се случва, той го е измислил по-добре от мен. Винаги изненадва с план, на който ако ти си направил 100 варианта, той прави 101-ви и той е най-добрият за теб. Добър е и за всички около теб, защото Господ ни обича по равно. Вярващите използват тази любов, за да си помагат. Но той обича и тези, които не вярват. Само трябва да му позволим да разговаря с нас.

Защото хората имаме неприкосновена воля, в която той не се меси. Ако го потърсим обаче, винаги реагира.

– За какво си благодарен, Любо?

– О, за това че съм здрав! Че се чувствам много комфортно в това, което правя. Да продавам турнето си предварително и да чакам да дойде момента на репетиции за мен е страхотна тръпка и удоволствие. Нямам търпение да тръгнем с бандата по пътищата, които обичам, и да се срещнем с хората, с които говорим на един език.