- Евтаназията трябва да бъде разрешена навсякъде по света.
- Емпатията, чувството за помощ и благотворителността са сред най-важните неща в нашия живот.
- Театърът нищо не ми е взел, само ми е дал. Той е моята голяма любов – моето призвание.
- Всеки спектакъл е едно голямо изпитание.
Снимка: „Осмият“(1969)
„На сцената се мисли и действа, а чувствата идват сами – стига да имаш душа на артист“, казва големият български режисьор Крикор Азарян. Тези думи изплуваха неведнъж в съзнанието ми по време на изпълнения ми с откровения разговор с нежната, елегантна и безкрайно талантлива актриса Меглена Караламбова – имала честта да работи с него не веднъж.
Родена в семейство на актьори, тя израства в театъра, наблюдавайки в захлас десетки изключителни изпълнения и попивайки всяка реплика, всеки жест, всяко вълнение. Така пътят ѝ сякаш естествено я отвежда към портите на ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“, днешния НАТФИЗ – във време, когато хиляди млади любители на изкуството са чакали с дни на опашки, за да кандидатстват. „Годините, прекарани в Академията, са много важна и определяща част от моя съзнателен живот“, призна ми тя, спомняйки си дългите репетиции с Методи Андонов заедно със своите колеги, които с времето се превръщат в едни от най-близките ѝ приятели. Сред тях са големите имена на българското кино и театър Стефан Мавродиев, Стефан Данаилов, Добромир Манев, Илия Добрев, Елена Райнова и Юри Статков.
Снимка: Театър „Българска армия“
Госпожа Караламбова вече повече от 50 години оставя без дъх с театралните си превъплъщенията всеки, докоснал се до нейния огромен талант. Междувременно се снима и в киното, печелейки симпатиите на широката публика. В момента името ѝ често се споменава покрай участията ѝ в късометражни филми на ученици на Георги Дюлгеров и Светослав Овчаров, както и в последните два филма на Ивайло Пенчев – „Чичо Коледа“ и „Рожден ден“, който излезе на голям екран в началото на този месец.
„Трудно отказвам на младите колеги, като ме извикат да играя нещо. Аз избягвам да им давам съвети, не ми е прерогатив, отзовавам се само ако имат конкретен въпрос в процеса на работа“ – сподели ми Меглена Караламбова, малко след като ми разказа за партньорството си с покойния Васил Банов в „Рожден ден“ и участието си във филма на Ивайло Христов – „Любоф“. Какво още ни разкри талантливата актриса? Потопете се в нейния свят, лишен от капка суета и изпълнен с изкуство и любопитство към живота, за да разберете.
- Здравейте, г-жо Караламбова. Срещаме се малко след премиерата на филма „Рожден ден“, в който се превъплъщавате в образа на една симпатична жена с голямо сърце, изгубила смисъла на живота си, но по стечение на обстоятелствата открила го отново след една неочаквана среднощна среща. В този персонаж се преплитат нежност, елегантност и решителност - красива палитра от емоции, пред която, според мен, е трудно някой да остане безразличен. С какво ви спечели баба Геновева още при първия прочит на сценария и на какво ви научи тя?
Снимка: KEYCOM
- Спечели ме със сложността на характера си и вътрешната промяна, през която преминава – от пълното отчаяние до радостта от живота и хората около нея. Всичко това силно ме впечатли. А освен решителност и любопитство, тя притежава и прекрасно чувство за хумор, което много ми допадна. Именно то ме акара да се впусна смело в изграждането на този образ.
- Чрез този персонаж във филма се разглежда и темата за евтаназията, която все по-често намира място в съвременното кино. Какво е вашето мнение по този въпрос?
- Мисля, че евтаназията трябва да бъде разрешена навсякъде по света. Темата е тежка и на пръв поглед изглежда страшна и жестока, но страданието е факт. Спомням си как Ален Делон настояваше за това, а децата му не го допускаха. Наблюдавайки близки хора, които са били в крайно отчаяно състояние, осъзнавам, че човек се бори за живота си до последно. Но ако се стигне до напълно безнадеждна ситуация – като тази на баба Геновева – смятам, че е правилно човек да има право сам да избере дали да продължи да се мъчи, или да сложи край на страданието си. Макар филмът да показва, че дори най-тежките ситуации понякога могат да бъдат преодолени – невинаги, разбира се – важно е да се вярва и да се търси надежда.
- Филмът на Ивайло Пенчев провокира размисъл за доброто у човека и силата на общата кауза. Според вас - кое събужда чувството за справедливост у човека по-силно в днешно време: добрата или лошата постъпка? И как можем да запазим надеждата, че тези теми ще се превърнат в приоритет за всички ни - че все някога „държавата ще изпълни задълженията си“?
Снимка: KEYCOM
- Емпатията, чувството за помощ и благотворителността са сред най-важните неща в нашия живот и трябва да бъдат поощрявани. Не разбирам акциите и протестите, създавани срещу лошите постъпки, които виждаме постоянно в наши дни. Сигурна съм, че те са породени от искрени чувства и подбуди, но за мен викането и лозунгите не водят до никакъв резултат. Всеки от нас трябва да толерира и да се стреми да прави добро, за да настъпи каквато и да е промяна. Най-вече добродетелите трябва да се възпитават у младите поколения, за да се случи тя. Като се замисля - не знам доколко това би било възможно в бъдеще, ако борбата между учители и родители продължи и не се стигне до консенсус.
- В „Рожден ден“ си партнирате с актьора Васил Банов - в неговата последна роля преди да ни напусне. Двамата работите заедно и като част от актьорския екип на филма „Чичо Коледа“. Какъв спомен ще запазите за него - както като личност извън светлините на прожекторите, така и като професионалист?
- Истината е, че до „Рожден ден“ не съм имала толкова пряк контакт с него – нито като актьор, нито като човек. Първият път, в който работихме рамо до рамо,се оказа за съжаление и последен. Имахме прекрасно партньорство. Аз се чувствах изключително добре във всяка сцена и се надявам, че и той също. Васко изигра страхотна роля в тази комедия, която определено заслужава внимание. Много добре се разбирахме с целия екип. На всички ни е много мъчно, че той си отиде.
- През септември взехте участие във фестивала „Златна роза“ с филма „Любоф“ на Ивайло Христов - разказ-мозайка за неосъществимата любов. Снимачният процес е продължил едва десет дни. Какво послание стои зад този проект и успяхте ли да откриете за себе си отговора на въпроса кога една любов не успява да се случи?
Снимка: НФЦ
- Сега ще издам една тайна. Аз се появявам в последните три минути на финала на филма като странично лице, което носи самото послание – че любовта е възможна във всяка възраст, състояние и положение; човек само трябва да вярва в нея и да има чисти намерения. Не мога обаче да разкажа повече, защото така съществува опасност да разкрия кулминацията на филма, а това би развалило удоволствието на зрителите. Само ще ви кажа, че истински се забавлявах с тази роля на баба, която не е несъвсем на себе си, защото е обладана от любов (смее се). Що се отнася до снимките и факта, че бяха за толкова кратък период, това не ме учуди по никакъв начин, тъй като Ивайло беше подбрал страхотен екип от професионалисти – артисти, на които има пълно доверие и знае, че могат да се справят.
- „Не се считам за киноактриса и смятам, че в седмото изкуство актьорът е зависим от техниката“ - цитирам ви. Какво не успява да улови камерата от таланта на един актьор? А кое е най-голямото предизвикателство пред киното в наши дни?
- Камерата уловя абсолютно всичко – тя е като увеличителна лупа. Колкото и добре да изиграе една роля пред нея актьорът, ако операторът не го е уловил по най-добрия начин или ако режисьорският екип е отрязал част от сцените, резултатът често се разминава с очакванията. Аз смятам, че съм прекалено свързана с театъра. Участията ми в киното са случайни.
Снимка: Театър София
Когато говорим за кино, говорим и за много пари. Смятам, че най-голямото предизвикателство у нас са именно субсидиите, отделени за направата на филми, както и изобщо финансирането на културата, докато в световен мащаб положението вероятно е по-добро. А няма какво да се лъжем – културата на една страна е това, което се помни и остава след нас.
- Вече повече от 50 години се превъплъщавате в различни образи на театралната сцена, и по-специално в Театъра на армията. Какво ви даде и какво ви отне тя през годините? И кой съвет, даден ви от вашите родители - също актьори - сте следвали през целия си творчески път?
- Театърът нищо не ми е взел, само ми е дал. Той е моята голяма любов – моето призвание. Ако съм жива до 2027 г., ще станат 60 години откакто съм на сцената. Разбира се, през годините съм имала и разочарования, и страхове, и паники – нашата професия много изтощава психиката, въпреки че отвън изглежда лесно, всъщност никак не е. Баща ми ми каза, когато му съобщих, че ще кандидатствам във ВИТИЗ, че не може да ми се бърка, но се страхува, че ще ми е много трудно, защото съм твърде ранима и крехка за тази професия. През годините в много ситуации, си дадох сметка, че той е бил прав, но въпреки това не съм помисляла никога да се отказвам, защото страшно обичам работата си. Израствайки в театъра, не си давах сметка като страничен наблюдател колко е сложно, но го разбрах бързо, след като стъпих на сцената.
- След края на представлението ,,Разговори с мама“ забелязах, че мнозина в залата посегнаха към телефона, за да се обадят на майките си, а други бяха довели своите родители специално, за да гледат спектакъла. В дългогодишната ви кариера коя е най-запомнящата се среща с публиката - онази, която е предизвикала у вас най-силни емоции?
Снимка: Павел Червенков
- Всяка среща с публиката е много важна за мен и се вълнувам преди всяко представление. Ние работим за нея и затова, когато тя не реагира, е доста мъчително – имаш чувството, че трябва стена да пробиеш, за да я провокираш да издаде звук. Не знам защо понякога се случва така – нямам обяснение дали ние грешим някъде, или хората в наши дни просто са загубили усещането за живото изкуство. Истината е, че всеки спектакъл е едно голямо изпитание и затова в края сме изтощени все едно сме прекарали цял ден на полето.
- Вие сте били в класа на проф. Стефан Сърчаджиев и Методи Андонов във ВИТИЗ заедно със Стефан Данаилов, Стефан Мавродиев, Елена Райнова и Добромир Манев, с които след това сте работили дълги години както в театъра, така и в киното. Кой е най-светлият ви спомен с тях, който и до днес ви кара да се усмихвате?
- Те са толкова много. За съжаление, професор Сърчаджиев почина в началото на втори курс, но ние останахме с Методи Андонов, в когото всички бяхме влюбени. Той беше изключително ерудиран и талантлив човек и така ни беше запалил, че смело мога да кажа, че тези четири години от следването ми са най-светлото нещо в живота ми. А най-близките ми приятели и до ден днешен са моите състуденти - тези, които останахме живи, разбира се, защото много вече си отидоха. Така че годините, прекарани в академията, са много важна и определяща част от моя съзнателен живот.
- „Детето, което не спира да му се играе“ - така ви описва един от вашите учители, големият режисьор Леон Даниел. Така се определяте и вие самата и до днес. Какво е онова, което ви подтиква да продължавате да играете и да пазите в себе си това безгранично любопитство към живота?
Снимка: Личен архив
- Ами това, което Леон е казал - че съм човек с широко отворени очи към света - може би затова и до тази възраст продължавам да работя. Не знам докога ще мога, защото вече силите ме предават, но и до ден днешен съм готова да изляза на сцената и да се заиграя във всеки един момент, ако нещо ме провокира и ми е интересно. Това е вътрешна нагласа, която нося по природа.
- „Ние скитаме по света, обикаляме глобуса и не забелязваме, че човекът, когото търсим, е застанал до нас, чака трамвая, както го чакам и аз“ - пише Стефан Цанев. Има ли нещо, което сте пропуснали в бързината на живота и за което съжалявате, че сте забелязали твърде късно?
- Сигурно съм пропуснала някои неща, но общо взето смятам, че съм имала голям късмет - както в живота, така и в работата си. Не мога да се оплача. Пожелавам такъв път на всеки човек - осеян с толкова много красиви срещи и радости.
- Вие участвате в немалко чуждестранни продукции и сте имали честта да работите на екран с известната френска актриса Катрин Деньов, както и да се срещнете с много други международно известни артисти. Владеете перфектно английски - замисляли ли сте се някога да живеете извън България?
Снимка: Списание „Кино“
- Снимала съм във френски, италиански и американски продукции, но всички те са били заснети на територията на България. Никога не съм се явявала на чуждестранни кастинги и не съм си помисляла да напускам страната.
- Обичате да слушате различни музикални жанрове. Кои изпълнители са Ви вдъхновявали най-много през годините и с кой стил най-често започвате деня си?
- Много обичам класическата музика и тя преобладава в моето ежедневие. Аз съм закърмена и със „Щурците“ - те се появиха по наше време. Още помня първата им изява във ВИТИЗ, докато бях студентка. Появихме се на света по едно и също време - те и нашият клас.
- Много артисти днес твърдят, че навлизаме в нова епоха - време, в което технологиите ще преосмислят самата природа на изкуството. Как си представяте, че ще изглеждат киното и театърът след три десетилетия?
Снимка: Симон Варсано
- Надявам се да запазят човешкия си облик, защото се страхувам, че технологиите ще ги съсипят.
- А какво бихте искали да се пише за Меглена Караламбова тогава?
- Не искам да мисля за това – аз не съм суетна. Ако някой ме помни, хубаво, но театралните актьори рядко остават в паметта на хората. Ето, моите родители бяха прекрасни артисти, а днес почти никой не ги разпознава. Понякога ми казват: „Защо не напишеш нещо?“ За себе си не бих, но за тях – да. За съжаление, нямам материали, снимки, няма и кого да попитам.
