• Смятам, че всеки качествен български творец живее добре.
• Бях от „популярните“ деца в училище… но никога не бих се върнал в ученическите си години.
• Аз обичам спокойствието и правенето на музика в комфортна среда много ме привлича, за разлика от сценичната среда.
• Не ламтя за материални неща, мечтите ми са свързани с музика. Това е за мен успехът.

Някой някъде не беше ли казал, че гениалността е тиха? Защото мисля, че това е така – особено в случая с Милен Кукошаров. Той не е от творците, които често виждате по медиите, не парадира с изкуството си, обича спокойствието и комфорта, в които създава музика.

Милен Кукошаров е композитор, виртуозен пианист и аранжор. Ако обичате и често гледате театър, е доста вероятно да сте попаднали на представление, чиято музика е негово дело. Лили Иванова, Стефан Вълдобрев, Графа, Мария Илиева, Орлин Павлов, група Каффе, Хилда Казасян, Камелия Тодорова, Люси Дяковска, Любо Киров, Тодор Колев, Орлин Горанов – това са част от големите имена от българската сцена, с който Кукошаров е работил.

Той е носител на награда „Аскеер“ за театрална музика

през 2023 г. за музиката си към постановката „Три сестри“ на режисьора Стилиян Петров.

Запознавам се с него на рождения му ден, когато той е на сцената в представлението „Нощните рицари“ по текстове на Яна Борисова. Разговаряме и на следващия ден. Той е с типичния си каскет и слънчева усмивка. Докато си говорим, осъзнавам, че притежава умението да предразположи събеседника си,

а присъствието му носи спокойствие.

Какво ни разказа за себе си и работата си Милен Кукошаров прочетете в следващите редове.

– Исках да започнем от началото на творческия ти път. Откъде произлиза интересът ти към музиката изобщо? Може би от баща ти, който е бил тромпетист?

– Да, баща ми беше тромпетист, чичо ми също е музикант… Общо взето в моя дом и в обкръжението на моите родители винаги музиката е била на почит. И съвсем естествено, когато съм бил на 4 г., ме завеждат при семейна позната, която е учителка по солфеж, за да видят дали имам музикални заложби. Когато научих нотите се оказа, че имам абсолютен слух – това е способност да определиш точните височини на тоновете. Това е дарба, която е полезна, а понякога може и да е вредна. Има разбира се гениални музиканти, които не притежават абсолютен слух.

По онова време обаче това беше сериозен белег за музикален талант.

Така започнах да ходя на уроци по пиано и от този момент не съм правил нищо друго. Не съм си и помислял да правя нещо друго. Аз все пак съм израснал през социализма и възпитанието и порядките бяха различни. Имало е много моменти, в които съм искал да се откажа, но не смееш да си кажеш, че ти е писнало…(смее се) Нямал съм кураж и слава Богу.

– Имало ли е други моменти, в които си искал да се откажеш?

– Единствено в този период от живота ми. След това съм сигурен, че е нямало. Повечето мои колеги, особено пианисти, започват да свирят от малки и когато това е целият ти живот въобще не ти идва на ум да се откажеш, особено пък на по-голяма възраст. Има такива смели хора, но са по-малко.

– От времето обаче, в което си започнал да се занимаваш с музика произлиза максимата „музикант къща не храни“. Сериозно ли се е гледало на тази професия?

– Много повече отколкото сега – на 1 000% съм сигурен, особено в България…

Музикалната професия беше доста престижна.

А хората, които бяха по-далеч от културния живот пак уважаваха музикантите, защото знаеха, че музикантът си прави кеф, не работи, а взима пари. Така че напливът в музикалните училища беше много по-голям от сега. Именно заради това клише, че хобито ти е професия и печелиш пари, колкото всеки останал.

Това между другото е много голяма тема за мен, защото става въпрос за мястото в обществото на хората на изкуството и мисля, че те по-скоро се борят за това, а не за пари. Смятам, че всеки качествен български творец живее добре. Проблемът му според мен е доколко е приет, доколко обществото се интересува от него, колко интегриран и разбран се чувства. Затова може би животът на твореца е по-приятен в друга държава. Смятам и, че отвъд изкуството, проблемът на нашето общество също не е материален, а опростяването на хората е нещото, което ни спъва да вървим напред.

– Ти мислил ли си някога да живееш и работиш в чужбина?

– Да, много пъти. Включително и сега има моменти, в които ми се иска. Но вече е много трудно. Въпреки, че бих могъл да кажа, че за няколко години, където и да е по света, бих намерил своето място. Много се оглеждам и ослушвам за такива шансове. Не бих емигрирал, но бих живял и тук и там едновременно. Да пътуваш и

да не си гражданин само на една държава ми се струва много примамлива идея.

Напоследък за това си мечтая – да имам изяви извън България и да пътувам.

– А отново връщайки те към детството – ти какво дете беше?

– Аз често анализирам детските си години. Според мен съм бил дете, което от нежелание да го занимават или да изпадна в конфликт съм бил доста кротък. Част от тези качества съм задържал досега, може би и повече отколкото е нужно.

Не съм бил обаче послушно дете –

имах нещастието да не искам да се сблъсквам с конфликти, но едновременно бях мързелив и малко палав. Така че бях в постоянно напрежение съзнателно да нося отговорност пред родителите и обществото, че трябва да свиря на пиано, но пък не го правя и това ми донесе голям дискомфорт в детството.

Никога не бих се върнал и в ученическите си години, никога.

От време на време сънувам кошмари… (смее се) Винаги си неподготвен за нещо, винаги си виновен, винаги си криеш бележника, класната да не се обади вкъщи… Постоянен страх. Разбира се, казвам го на шега, но до голяма степен беше истина. Мога да кажа обаче, че бях от „популярните“ деца, бяхме голяма компания, с много чувство за хумор, страшни идиотштини. Много глупости сме измисляли, много неприлично сме се държали в часове с учители – да ме извинят, ако някой от тях чете това.

– Освен, че си страхотен пианист, ти си композитор и аранжор. Как би се представил сам обаче?

– Все повече бих се представил на първо място като композитор и след това пианист. От няколко години това ми е много по-интересно. От 7-8 години активно работя в театъра и може би оттам ми се услади композирането. С времето усетих, че правенето на музика съдържа много повече ноу-хау, отколкото изпълнението. Съдържа идеята ти, която може да бъде неопровержима. Със свиренето не е точно така.

Мисля, че имам повече възможности в композиторската работа.

Естествено двете неща при мен вървят паралелно. А говорейки за детския период – това може би е защото композиторът не поема бремето на сцената, от което, както ти казах, аз съм травмиран. Може би искам да избягам от сцената, от притесненията… Не знам.

Аз обичам спокойствието и правенето на музика в комфортна среда много ме привлича, за разлика от сценичната среда. Въпреки това мисля, че и там се справям, но сякаш повече ми приляга да обмислям стъпките си композиционно.

– А как изглежда творческия ти процес?

– Пиша на компютър, със специален софтуер, който обаче с нищо не ти помага, освен графично. Затова съм се замислял колко гениална е музиката и той нищо не може да направи вместо теб. Когато пиша обичам да имам свободно време, но рядко ми се отдава. Ставам сутрин, пия чай – обикновено доста. Слушам музика – понякога за удоволствие, понякога за вдъхновение, за да ми хрумне нещо. Друг път гледам интервюта на големи музиканти и диригенти. Така се подготвям, че и аз трябва да седна и да работя. Магията в цялото нещо е много малко.

Вдъхновението и това, което ти хрумва е като искра.

След това идва работата – разработва се, свързват се фрази. Това е техническата работа, която разбира се е и творческа, но е важно да разясним, че не е постоянно някакъв блясък на вдъхновение. Това са малки моменти, другото е сериозна работа.

– А критичен ли си съм себе си?

– Много. Не само към себе си, към живота съм много критичен.

Не изпитвам почти никакво щастие от свършената работа.

Не защото не ми харесва, а защото не приемам, че е станало нещо особено. Наскоро го осъзнах. Приключих голяма работа за симфоничен оркестър и два тромпета – нещо такова се пише дълго, голямо е като обем, дай Боже и като значение. Свърших, предадох го и не изпитах нищо. С Яна Борисова например сме много близки и сме си говорили за това. Понякога, когато става въпрос за наше общо представление и аз се изкажа по този неглижираш начин и тя ми е правила забележка. Но аз се отнасям така като към моя работа, която не възвеличавам и това мое непрестанно недоволство… Когато обаче е екипна работа и кажеш нещо подобно е демотивиращо. Това е едно лошо отражение на това качество. Но има и добри всъщност – постоянно те кара да вървиш напред, не лежиш на това, че си свършил нещо хубаво.

Писането на музика е свързано със страшно много съмнения,

защото е самотно занимание, което на всичко отгоре не чуваш във финалния му вид и това кара човек много да се съмнява. Аз лично най-много се съмнявам и си казвам „Защо го пиша това? Като ми прилича на едно, после на друго“. Не, че е плагиатство, просто прилича на измислени вече неща. Защо отделям време, като това вече е измислено, струва ми се, че не казвам нищо ново. Аз обаче имам една теза, която винаги ме облекчава в тези ситуации – приемам всички музиканти като вид семейство и приемам задължението на всеки, въпреки че не е Моцарт, да слага една малка капка в генетичния фонд на това, изкуство, което и без това му е трудно в днешно време. Това е приятна мисъл – да знаеш, че колкото и малка да е тази капка, все пак оставяш нещо и го има. Това ме държи в кондиция и е стимул за живот, поне за мен.

– В Уикипедия за теб пише, че си „един от най-търсените и най-известни изпълнители в България“ и списъкът с хора, с които си работил и наградите, които си получавал го доказва. Как се постига такъв успех?

– Мога да кажа за работата си като композитор, но като музикант не мога да кажа. Винаги съм се занимавал с музика, станах студент, започнах да свиря джаз, за се уча да импровизирам. Тук се запознах с прекрасни колеги – Вили Стоянов, Мишо Йосифов. Винаги съм твърдял, че кариера се прави сред хората, които се интересуват по-тясно от конкретна област. Не мисля, че се започва от големия кръг хора.

Това е авторитет, който градиш в строго професионални среди

и когато там си приет и уважаван, идва момент, в който получаваш и по-голямо признание.

– А какво е за теб успеха?

– Много добре знам какво е – искам да имам поле за изява, за да мога да пиша още музика, от която хората да се вълнуват, дори да са малко на брой. Аз отдавна съм се примирил и не искам комерсиален успех. И от друга страна това да ми носи средства за нормален живот. Наистина без да лицемернича мога да кажа, че парите не са важни. Не ламтя за материални неща, мечтите ми са свързани с музика. Това е за мен успехът.

– Разкажи ни малко за работата си в театъра. По-различно ли се пише музика за театър?

– Много по-различно. Най-красивата и идеална идея на театъра е художникът, композиторът и режисьорът да направят общо произведение, в което декорът и музиката да работят по собствени линии и

това триединство да бъде възможно в театъра.

Музика сравнително рядко в театъра е в своята цялост, рядко може да имаш изцяло развито произведение, тъй като на преден план е драматургията. Музиката, особено когато е наситена и сложна, разсейва повече отколкото трябва. Така че е по-различно с музиката в театъра. Аз лично винаги искам да има много музика, разбира се без да прекаляваме. Според мен тя дава изключително много и в театъра и в киното. В киното музиката е по-първопланова, илюстративна, показва действието, докато в театъра, когато музиката отразява, коментира или директно илюстрира действието, това е проява на лош вкус.

Музиката трябва да дава други внушения, да акцентира.

Случвало ми се е да правя музика, която създава усещане за мястото на действието. Беше в едно представление със Стоян Радев, което се развива в южните американски щати, но по драматургия никъде не става ясно. И на мен ми хрумна, че мога да напиша неща като стилизиран уестърн и с музиката да го подскажем. Това е изключително интересно в театъра – за какво може да се използва музиката.

– А как предаваш послания с музиката?

– Те не са точно послания, бих ги нарекъл въздействия. Музиката много успешно води театралната публика за носа, защото се усеща подкожно. Така и би трябвало да бъде, а не да е директно. Много често музиката улавя генералната фабула на едно произведение и работи за въздействието, което представлението трябва да постигне, което в много случаи е различно от това, което се случва и текста, който се изговаря.

– Има ли награда, която е с по-важно значение за теб?

– Не мисля, гледам да съм приземен. Много се зарадвах на „Аскеер“. Първо естествено, че вниманието и признанието от колегите е приятно, но извън това

не мога да кажа, че наградите са нещо, което подсилва егото ми.

В крайна сметка те имат едно важно значение за всеки творец, според мен, че до голяма степен те го легализират в обществото. А това е много полезно за всеки и отваря врати. Приятно е вниманието, гледаме да не се възвеличаваме, но признавам тази основна функция на наградите, дано не ги обидя.

– Сам казваш, че не категоризираш музиката – джаз, класика… Трудно ли се излиза извън рамките?

– Мисля, че да. Като по-млад съм имал периоди, в които съм бил пурист за жанровете. Мисля, че е много хубава школа първо да се опиташ да правиш чисти жанрове, независимо в коя музика. Но откакто отново се върнах към класическата музика спрях да се опитвам да я категоризирам, защото

започнах да виждам, че май музиката е само една.

Жанровете в музиката са измислени в началото на миналия век, преди това музиката е била една.

– Казваш, че събираш преживявания и така създаваш музика. Ако животът ти дотук беше музикално произведение, как щеше да звучи?

– Със сигурност на всеки му се иска животът му да е по-мащабно произведение (смее се). Аз си представям някакво импресионистично произведение, представям си Дебюси. Моя живот е много свързан с морето, така че може да е „Морето“ (“La Mer“) на Дебюси – това е една оркестрова сюита, която показва различни музикални морски сюжети. Аз в интерес на истината имам доста такива.

Допреди 10 години аз практикувах музиката, но не се занимавах с нея –

вкъщи не съм се упражнявал, не съм свирил. Ходих по участия, но се занимавах много с уиндсърф и ски. Бях страшен запалянко. Така че съм прекарал много лета на морето и много зими в планината, натрупал съм преживявания и емоции. За съжаление всичко това остана на втори план, за което много съжалявам. Все по-малко ми позволява времето.

– В този ред на мисли какво друго освен музиката те занимава?

– В момента почти нищо друго. Разбира се чета книги и гледам филми. С това си почивам. Обичам хубавото кино, фен съм на старото италианско кино. Както казах, преди много се занимавах със ски и уиндсърф, но не и към момента. Сега основното е музиката, но на мен ми е много приятно и е много важно, носи ми смисъл. Хубав живот е…

– Докъде стигат мечтите ти в професионално отношение?

– Мечтая си да бъда известен и извън България с музиката си. Искам да пътувам, да имам концерти на интересни места и да се срещам с интересни хора.

Много искам да правя спектакли от смесен тип – с много музика, танц, театър.

Надявам се в близко бъдеще да се случи. Общо взето, не искам да се изхвърлям много, но всичко, което съм си мечтал до този момент се е случило. За съжаление като малък не съм си мечтал много на едро – ако го бях правил, кой знае… (смее се) Та, сега съм решил да мечтая по-мащабно, пък да видим дали ще е рекъл Господ да се случат още по-сериозни неща.

– Какво ти предстои сега? Работиш ли по нещо ново в момента?

– Честно казано, не знам какво да захвана. Имам един предстоящ проект с режисьора Стилиян Петров и Никола Тороманов в плевенския театър. Мисля, че Фичо каза: „Там нали има оркестър, нека да го направим с оркестър“. И в този момент Стилиян направо подскочи. Аз му казах: „Стилияне, това е трудна организация пари…“. „Не, аз съм го решил“. Та като нищо ще се окаже, че това плевенско представление за мен ще бъде голяма епопея, защото, ако наистина е с филхармонията ще е самостойно като произведение и ще има много писане на музика. Силно се надявам да стане, защото това е много интересна работа и не всеки ден в театъра правиш такова нещо.

Оставяме Милен Кукошаров да твори нова музика. Тъй като не ни издава подробности за представлението, остава с интерес да следим всичките му бъдещи проекти.