- Гледайки „Клас 90“, всеки зрител може да открие частица от собствения си житейски път.
-
Беше ми много трудно да се откъсна от бащиния дом.
- Седях на един чин с Лилия Абаджиева и редовно бяхме инициаторите за бягство от час.
- Отказвам да приема, че през 2025г. човешкият живот струва толкова, колкото е струвал преди 15 хиляди години.
„Той е актьор, режисьор и директор на театър – човек, потопил се дълбоко в изкуството.“ – мисля си с вълнение, преминавайки с бърза крачка
през площад „Славейков“ към театър „Възраждане“ в очакване на срещата ми с Роберт Янакиев.
Той ме посрещна в кабинета си с широка усмивка. Настанявайки се удобно с моя диктофон, имах усещането, че чувам шепота на десетките пиеси, изчетени тук, и смеха на актьорите, пропит дълбоко в стените. Само след секунди обаче всичко притихна, когато, след първия ми зададен въпрос, господин Янакиев ме отведе на едно дълго пътешествие – от училищния звънец до днешния януарски ден и отвъд него.
има възможност да прегърне „божествата“ на българското кино и театър – Стоянка Мутатафова, Теди Москов и много други.
Зрителите го познават като „лошия герой“ на българското кино с участията му в сериалите „Вина“, „Отдел Издирване“ и „Под прикритие“, а колегите му
в театър „Възраждане“ като „най-добрият директор, когото познават“.
Преди седмици той влезе в ролята на режисьор и на щастливо омъжения успешен адвокат в премиерната постановка на Art Label „Не те познавам вече“. Можете да разберете повече за него на 19 януари на сцената на „Театро Арт“ и на 21 февруари в Куклен център в Стара Загора. След броени дни ще го видим и на голям екран в новия български филм на Мирамар филм „Клас 90“. Нека надникнем както в миналото, така и в бъдещето на човека, който прикова вниманието ми
още от първите пет минути със своята откровеност и безусловна любов към изкуството – Роберт Янакиев.
– Здравейте! Правим това интервю броени дни преди премиерата на комедийната драма „КЛАС 90“ на голям екран. Какво могат да очакват зрителите и какъв е Вашият образ във филма?
– „КЛАС 90“ събра колеги и приятели от студентските години. Този филм се превърна в истинско събитие за нас, тъй като с голяма част от колегите
никога не сме имали възможност да работим заедно, а сега мечтата ни се сбъдна.
Нашите персонажи от един клас са завършили преди 30 години, като повечето от нас, и носят със себе си
багажа на живота – любовни разочарования, кариерни провали и други човешки трудности.
Героите се опитват да разчистят стари и нови сметки, а в този процес се разкриват множество тайни.
Мисля, че се получи много добър филм, в който всеки зрител може да открие нещо от собствения си житейски път. Моят персонаж е мрачен, действащ министър, който е подложен на остри критики. Но няма да издавам повече – кой е убиецът, ще разберете сами! (смее се).
– Филмът ни среща с група съученици от гимназията, както споменахте. Кой е най-яркият спомен от Вашите ученически години или може би от подобни събирания след завършването Ви?
– Бях в френска паралелка в 18-о училище, сега „Уилям Гладстон”, на улица „Пиротска”. Бяхме много задружен клас, който знаеше как да се забавлява. Обичахме джаз и хеви метъл и непрекъснато измисляхме шантави неща.
Седях на един чин с Лилия Абаджиева, чиито заложби като режисьор се проявиха още в осми клас.
Почти винаги двамата бяхме инициатори на бягствата от час,
заради които редовно ни наказваха. Още тогава заформихме приятелство, което съм щастлив, че продължава и до днес.
– Преди месец беше премиерата на „Не те познавам вече“. Пиесата се поставя под Вашата режисура у нас за втори път. Как решихте да я върнете отново на сцената и лесно ли подбрахте актьорския екип, с който работихте по нея?
– През годините винаги съм искал да се върна към тази пиеса и с носталгия си спомнях за нея. Друга, по която с удоволствие бих работил отново, е „Лейтенантът от Инишмор“ на Мартин Макдона, под режисурата на Асен Блатечки. В тази постановка имах удоволствието да си парнирам с Явор Бахаров, Бойко Кръстанов и Александър Сано. Страхотна история, която, по мое мнение, не се игра достатъчно на сцена.
– Може би бихте го поставили като режисьор ?
– Не, единствено като актьор бих се върнал към тази пиеса. Не мисля, че някой би могъл да разбере и предаде хумора на Макдона така, както го прави Асен.
– В центъра на тази пиеса са семейните взаимоотношения – онези хора в живота ни, които заемат значително място в сърцето ни, но и тези, които имат силата да ни наранят най-много. Според Вас има ли грешки, които не можем да простим дори и на най-близките си, или любовта винаги възтържествува?
– Ако обичаш някого истински, ти не само ще потърсиш грешката в него, но най-вече в себе си. Само хората, които осъзнават тези думи, могат истински да прощават, според мен. Освен това, всичко, което се случва между двама души и в едно семейство,
трябва да остане между тях, без намеса на външни хора – нещо, което почти никога не се случва в наши дни.
Като млад бях много ревнив, понякога дори до степен на неконтролируемост. С времето осъзнах, че трябва да се науча да управлявам това чувство, защото е разрушително. Днес, като баща на две дъщери, най-много ревнувам тях.
– През лятото на изминалата година беше премиерата на спектакъла „Натюрморт със затлъстял племенник“, където си партнирате с Любо Нейков. Там е засегната темата за любовта в семейството, която те задушава и превръща в нещо друго. Кога е моментът да кажем „стоп“ и да поставим граници в такива взаимоотношения според Вас?
– Всичко прекалено е опасно за един човек, дори и прекалената любов. Аз имам късмета да съм роден в любящо семейство, което
никога не ме е задушавало с въпроси и очаквания.
Този пример се опитвам да предам на дъщерите си сега – да се чувстват разбрани и обичани, както аз съм се чувствал.
На мен лично ми беше много трудно да се откъсна от дома си. Моите съученици не разбираха защо се прибирам толкова често, въпреки че имах ергенска квартира вече. Когато ме питаха, им отговарях винаги с думите: „У дома ухае най-хубаво – на изпрани дрехи и вкусни ястия’’.
– След „О(б)твързан“ от Ханох Левин, първата премиера за сезона в Театър „Възраждане“, какви нови проекти да очаква публиката през 2025г.?
– Часове след настъпването на новата година започнахме репетициите тук, в моя кабинет, на спектакъла „Бременските музиканти“. На 21 януари актьорският ни състав започна подготовката на съвременна пиеса заедно с режисьора Съни Сънински, в която се разглежда темата за войната. Трудно ми е да повярвам, че тя все още е актуална в наши дни. Отказвам да приема, че през 2025 г.
човешкият живот струва толкова, колкото е струвал преди 15 хиляди години.
През март и април режисьорът Бурхан Керим ще постави пиеса, която беше отложена заради пандемията. Останалата част от годината със сигурност ще продължим с нашата запазена марка – Чеховата ни програма. За мое голямо щастие, има и голям интерес от младите дипломирани актьори към нашия театър,
така че зрителите могат да очакват нови попълнения в актьорския ни състав.
– Помните ли първата Ви среща с театъра?
– Бях съвсем малък. Майка ми и баща ми ни водеха с брат ми на всяка премиера в театрите в София. По-късно, когато на 13 години, се записах в непрофесионалната самодейна група и се докоснах до театъра, вече и като актьор. Истината обаче е, че
интересът ми към професията се запали от киното.
Прекарвах часове в вече несъществуващото кино „Култура“ и често пропусках часове по френски език.
– Изиграли сте немалко роли в театъра, но коя е тази, която все още не сте изследвали и много искате да Ви се случи?
– Един от дипломните ми спектакли беше по части от романа на Достоевски „Идиот“. Там бях в ролята на Рогожин. От тогава съм влюбен в този персонаж и
много ми се иска да го изграя и на голямата сцена.
– А в ролята на режисьор – коя пиеса?
– Нямам режисьорско шкафче. Позволявам си да режисирам само, когато някоя пиеса силно ме впечатли.
– Публиката ви познава като адвокат Събев в сериала „Вина“ и Петър в „Отдел Издирване“, както и в други филмови роли. Има ли момент, който трайно е оставил следа в съзнанието ви пред камера?
– Всеки един момент пред камера е като сбъдната мечта за мен. Обичам всичките си роли в киното,
въпреки че повечето са на отрицателни персонажи.
Давам винаги максимума от себе си и се чувствам чудесно от реакцията на зрителите, когато ме спрат по улиците.
Ако можех, щях да работя само в киното и да бъда по-малко активен в театъра.
– Какви фактори определят успеха на един сериал или филм в наши дни според вас?
– Няма рецепта за успеха, както в живота, така и в изкуството. Единствените рецепти, които съм открил дотук, са кулинарните. Според мен трябва да се прави максимално много кино, както лошо, така и добро. По този начин публиката по-лесно ще може сама да разпознае качеството – онзи филм, който ще се гледа отново и отново.
– В началото на кариерата Ви участвахте в 4-сериен телевизионен игрален филм „Огледалото на дявола“, режисиран от Николай Волев, който ни напусна преди месеци. Какъв е споменът ви от работата с него?
– По време на снимките на този сериал беше първата ми среща с Николай Волев и може да се каже, че
това беше първият ми образ на „лошия“ в киното.
Николай беше перфекционист в работата си. Аз го чувствах много близък. Нещо, което винаги ще помня, са корекциите, които ми правеше: „Не се казва „герой“, а „персонаж“, защото думата „герой“ носи съвсем друг смисъл.“ Сега обяснявам това на младите актьори.
– Като актьор и директор на театър, сте се докоснали до хиляди пиеси. Как Ви промени изкуството ?
– Изкуството откри пред мен светове, които не познавам. Най-големите събития в кариерата ми, които определено са ме променили, са срещите ми с имена като Стоянка Мутафова, Димитър Манчев, Теди Москов, Мая Новоселска. Като студент те бяха за мен като божества. Аз съм истински късметлия, че
не само аз съм имал шанс да се докосна до тях, но и децата ми.
-„Хората, които се отдават на изкуството, често го правят с желание да постигнат световна или национална популярност“, споделяте в едно интервю. Каква е цената на популярността и какви съвети бихте дали/давате на младите актьори, които тепърва започват своя път в театъра и киното в България?
Вижте тази публикация в Instagram.
– Това, което бих казал на всеки млад артист, включително и на собствената ми дъщеря, която в момента е първи курс в НАТФИЗ е, че
трябва да бъде воден от основно от любовта към изкуството, когато взема решението да твори.
Ако целта е просто популярност, няма смисъл. За съжаление, често виждаме такива примери в социалните мрежи, където хора с много последователи се стремят единствено към слава и често дори дават лош пример.
– Като заговорихте за социални мрежи, какво е Вашето мнение за дигитализацията в изкуството и ролята на изкуствения интелект в него?
– Смятам, че изкуственият интелект не би могъл да измести работата на актьора. От друга гледна точка, за навлизането на делегацията в театъра, тази която
се роди по време на пандемията, съм твърдо за – така нареченото „стрийминг“ на спектакли и концерти.
Нашият театър беше първият, който предложи дигитални билети през 2020 г. и така успяхме да достигнем десетократно повече публика, отколкото бихме могли да съберем в реални условия.
– Имате две големи, пораснали дъщери, поели по своя път. Как обичате да прекарвате времето си с тях?
– Когато бяха по-малки, пътувахме много заедно, а сега, откакто пораснаха, прекарваме повече време у дома. Гледаме филми заедно и често сме в кухнята, приготвяйки любимите ни ястия.
– Името ви е свързано с „откровеност“ в медийната сфера. Какво ви донесе и какво ви отне тя през годините?
– Носила ми е много негативи, но смятам, че вече съм на такава възраст, че е късно да се променям. Фалшът в отношенията между хората ме натъжава.
Животът е пет минути, ако четири от тях изживеем в лъжа, той става безсмислен.
– Какви цели сте си поставили за 2025 г.?
– Най-важното за мен е актьорите ми да бъдат удовлетворени и щастливи. Също така ми се иска да излезем заедно с тях отново извън рамките на столичните театри. Силно желая да представим спектакъл за българите в Америка.
