• Моите родители ме научиха на най-важното – религията на човеколюбието.
• Иван Андонов ми даде ценен съвет, които следвам и до днес – да измислям биографиите на героините си.
• Народният театър не трябва да се превръща в провокатор или подстрекател за разделение на хората чрез изкуството, а още по-малко сред хората на културата и духа.
• Моята битка е да се застава зад духа и зад хората, които с материални средства се борят за нематериалното ни просъществуване.

Йоана Буковска трудно би могла да бъде описана с няколко думи. Нейното обаяние и откровеност, както на сцената, така и в живота, те сграбчват мигновено и те карат както да мечтаеш, така и да потънеш в най-тъмните дълбини на собствените си мисли. Може би затова тя се превърнала 

в едно от най-запомнящите се лица на театъра и киното у нас.

Израснала в семейство на журналисти, Йоана Буковска се докосва до изкуството още като дете. Тя попада в детската студия на театър „Сълза и смях“ и не след дълго е забелязана от великия проф. Крикор Азарян. Той я кани да изиграе ролята на Кадиджа в постановката „Лулу“ през 1991 година. Само три години по-късно Йоана получава и първото си признание – отличена е с награда на международния конкурс „Време“ за детско-юношески постановки във Враца за ролята си на Жулиета в спектакъла на Венци Кисьов „Ромео и Жулиета“. Тогава е само на 17 години.

„Аз смятам, че моето място е в театъра!“

казва тя на майка си след като завършва Френската гимназия в София, обещавайки, за да я пуснат да кандидатства в Академията, че ще стане една от най-добрите актриси в България. С тази решителност кандидатства и е приета в класа на проф. Снежина Танковска и доц. Андрей Баташов в НАТФИЗ. Така година след година, пред нея се разгръщат хиляди парченца изкуство, които не само я изграждат като голям артист,

но и като голям човек, борещ се да пресъздаде и запази всяка частица истината в света.

Днес зад гърба си има стотици роли в театъра и забележителни образи в киното, с които печели любовта на публиката. Сред тях са ролите ѝ в „Дунав мост“, „Откраднат живот“, „Под прикритие“, „Лъжите в нас“ и много други. Участва и в редица чуждестранни продукции, като един от най-мащабните проекти, в които е участвала, е холивудската продукция „Security“ с Антонио Бандерас, с когото играят семейна двойка.

Отскоро тя се превъплъщава в главната роля на Ева в шедьовъра на драматурга Ингмар Бергман „Есенна соната“, който ѝ донесе номинация за „Аскеер“ още през 2001 г. за ролята на Хелена. Тогава, както и сега, тя успява да разтърси десетки посетители в салоните и да ги остави без дъх за дълго. Повече за превъплъщенията ѝ и работата ѝ с едни от най-големите режисьори в българския театър, както и за личния ѝ свят научаваме от самата Йоана Буковска.

– Здравейте! Съвсем скоро имахте две премиери на спектакли от двама големи драматурзи – „Есенна соната“ по Ингмар Бергман и „Измяна“ от Харолд Пинтър. Какви са впечатленията ви от реакцията на публиката и къде могат да Ви гледат през следващите месеци?

– Общото между пиесите „Есенна соната“ и „Измяна“ е, че и двете разглеждат универсалните човешки проблеми, за които трудно се говори, но пък всеки има нужда да ги сподели. Това е и причината тези произведения да се утвърдят като класики, валидни във всички времена.

– И в двата спектакъла е заложена темата, че миналото определя настоящето и дори бъдещето. Така ли е наистина според Вас? И възможно ли е човек да се научи да живее само в настоящето, без да се връща към миналото?

„Миналото е история. Бъдещето е мистерия. Настоящето е подарък.“ – пише Лиса Ангър.

– Мисля, че тези думи казват всичко. Според мен най-важното е да осъзнаваме тук и сега какво ни се случва. Не трябва да подминаваме нито предупредителните знаци, нито хубавите моменти, които са малките подаръци на всеки ден от нашия живот. Независимо дали това е слънчев лъч след пороен дъжд или прекрасната слънчева есен, в която се къпем в момента. Ако сме затворени в цикличността на миналото или обвити в мечти за бъдещето, често пропускаме чудото на живота около нас, докато гледаме да избутаме поредния ден.

– Преди повече от 20 години сте номинирана за награда „Аскеер“ за поддържащата си женска роля на Хелена в постановката „Есенна соната“, режисирана от Младен Киселов, а днес се превъплъщавате в ролята на нейната сестра – Ева. Какво е да видите една и съща история през две различни гледни точки?

– Едно голямо предизвикателство. Тази история има четири гледни точки и може да се разкаже от четиримата герои по коренно различен начин, защото всеки изхожда от собствения си опит и от собствените си житейски бутони, на които реагира емоционално. Или както каза Ева: „Какъв смисъл има от това, което си говорим – моите думи имат смисъл в моята реалност, твоите — в твоята.

Щом ги разменим, те сякаш губят своето значение.“

В текстовете на Бергман, през която и гледна точка да минаваш, е много натоварващо и изисква от актьора да преведе достоверно публиката през тази емоционална партитура. Преди години, на сцената в Театър „119“, го играехме понякога по два пъти на ден. А да преминаваш през такъв духовен катарзис в рамките на часове е свръхчовешко преживяване. Все пак този текст е създаден

като сценарий за филм — за да се изиграе и преживее само веднъж, пред камерата.

Не знам какво би казал господин Бергман (бел.ред. смее се). Може би, би ни поздравил за актьорското и творческо дръзновение и издръжливост.

– В ролята на Ева Вие разкривате образа на дъщеря, която живее с болката от отсъствието на амбициозната си майка и неизказаните думи между тях. Кога е късно една истина да бъде разкрита? Трябва ли да прощаваме всичко на родителите си, само защото са наши родители?

– Никога не е късно да се разкрие истина. Натрупаният гняв или чувство за вина са най-големите пречки за всеки човек, независимо от това кой ги е предизвикал у тях. Разбира се, когато проблемите произлизат от родителите, преживяването е още по-тежко, защото ги възприемаме като авторитети. Изправянето срещу майката или бащата като равни е важна стъпка в порастването. Това е труден процес и за родителя, и за детето, когато осъзнават, че са равнопоставени и че никой няма права над другия. Индианците казват:

„Детето е гост в твоя дом: нахрани го, възпитай го и го пусни“. 

– Вие сте израснали в семейство на журналисти. Малко хора осъзнават, че това е професия, която често няма работно време. Има ли моменти, в които сте усещали тяхната липса? Кой е най-важният урок, който Ви дадоха те?

– Да, те нямаха почивен ден, както и аз сега нямам, като актриса. Не бих казала, че съм усещала тяхната липса, защото много често пътувах с тях в командировки, докато правеха своите интервюта. Те бяха изключителни борци за справедливост и ме научиха да следвам собствената си ценностна система и да осъзная, че не бива да робуваш на никакъв режим или строй, за да бъдеш истински човек. Да мислиш и действаш с душата и сърцето си —

или, накратко, ми показаха с действията в професията си какво е религията на човеколюбието.

– На какво учите децата си днес и има ли нещо, за което да им поискате прошка?

– Аз разговарям с тях като с големи хора още от малки и ги уча, че когато имаме уговорка и те я нарушат, и аз мога да наруша също обещанията си спрямо тях. Бих искала да им поискам прошка за това, че не съм с тях толкова, колкото бих искала да бъда, заради отсъствията ми покрай професията. Аз споделям гледната точка на Шарлота от „Есенна соната“ като човек, отдаден на изкуството. Това беше заложено и в основата на моя моноспектакъл „Променяне“ – неотменното чувство за вина на всяка работеща майка, която в моя случай, когато е

актриса, не може да бъде пълноценна майка, а когато е майка вкъщи, не може да бъде пълноценна актриса.

– Играли сте много многопластови образи в киното и театъра — коя роля Ви разтърси най-много досега и извади най-силно вашите вътрешни демони?

– Наскоро си дадох сметка, че избирам ролите си според вътрешните демони на персонажа, за да стигна до своите собствени. През последните години предпочитам сложни женски образи, които колкото повече разтърсват мен, толкова по – силно въздействат на публиката. Аз вярвам, че не се раждаме силни –

ставаме такива, ако имаме характера да преодолеем трудностите по пътя си.

В моите героини изследвам техните травми, решения и пътя, който са извървели, за да се превърнат в това, което са. Тези роли ме привличат с тяхната дълбочина и автентичност. Театърът и киното за мен са други наши възможни животи, а не измислени светове. Всичко в тях трябва да бъде истинско и достоверно – както за мен, така и за публиката.

– Стъпвате на театралната сцена още на 14 години. Какво Ви дадоха и какво Ви отнеха всички тези години?

– Дадоха ми шанса да се уча от висшия ешелон професионалисти като Вили Цанков, Коко Азарян, Гриша Островски и Бойко Богданов. Срещата с тях ми помогна да осъзная, че театърът е многолико създание. Всяка среща с нов режисьор е като докосване до различна и уникална вселена, макар с общото прозвище – театър. Образите на тези силни жени, за които говорих по-горе, също ми донесоха много подаръци. Техният опит, който не е като този на Йоана, ме накара да порасна и да помъдрея по-бързо през годините. Що се отнася до това, което актьорството ми отне, то е свободното лично ми време. Да изградиш един образ не е само да научиш един текст, както повечето хора си мислят, а да

изследваш в детайли причините и обстоятелствата, формирали личността, в която се превъплъщаваш.

Когато снимахме „Дунав мост“, Иван Андонов ми даде ценен съвет, които следвам и до днес – да измислям и пиша биографиите на героините си. Това означава да

си представя тяхната история от раждането им до момента, в който ги виждаме на екрана.

– Като човек от актьорската гилдия, няма как да не Ви попитам как бихте коментирали последните събития, които се случиха часове преди премиерата на „Оръжията и човекът“ в Народния театър?

– Не подкрепям поляризацията и крайното разцепление на обществото по дадени обществени теми или факти. Още пък по-малко в културата и изкуството, където от съвкупността на субективни творчески гледни точки, ние винаги търсим да изкристализира общовалидна истина. А политиканстването във, пред и около Народния театър е недопустимо, защото това е национална институция, създадена и просъществувала повече от век, със статута си на обединител и коректив на националното самосъзнание, а не на негов провокатор и палач. И за това носят отговорност като пазители на Духа онези властимащи, поели ръководните постове: и в театъра, и в министерството на културата, и органите на реда,

които трябва да са наясно от какво трябва да се защитим и от кого да се опазим…

За мен е недопустимо случилото се, особено когато става дума за изкуство, култура и най-вече за Народния театър. Това, което се случва пред, във и около него е отговорност на онези, които са се разписали, че ще пазят изконните ценности на тази национална институция. Народният театър не бива да се превръща чрез изкуството в 

подстрекател за разделение на хората, още по-малко сред хора на културата и духа.

Така или иначе, моята битка е била друга – винаги да се застава зад духа и зад хората, които с материални средства се борят за нематериалното ни просъществуване.

– Каква е цената да си избереш да си артист в България? 

– За мен това е призвание, подобно на мисионерството. Избирайки тази професия, всеки от българските артисти е наясно, че тук не е Холивуд. Тук не е Бродуей. Тук не е дори Европа, макар да сме в ЕС. Ние не получаваме подобаващо признание, обезпеченост и сигурност за усилията и труда си. На артиста в България да не излезе на сцената в представление се разрешава само, ако си с два счупени крака, или си на системи в болница.

От много години най-значимата и важна награда за мен, като артист, е наградата на публиката.

– Споменахте Холивуд. Преди около 10 години Вие се превъплъщавате в ролята на съпругата на Антонио Бандерас в екшън трилъра „Security“, заснет в киноцентъра на „Ню Бояна филмс“ в София. Помните ли първата си среща с него?

– Впечатли ме с неговата земност и човечност. Стана дума, че той е роден на същата дата като моите близнаци и се смяхме, че сме едно „астрално“ семейство. За мен той е поредното доказателство, че за да си голям актьор, първо трябва да си голям човек.

– Вашият моноспектакъл „Променяне“ е първият в България и сред първите в Европа, в който обичайният дразнител за артиста – мобилният телефон – се превръща в негов партньор и съучастник на сцената. Какво мислите за навлизането на изкуствения интелект в изкуството?

– Изкуството е тайнството в неговата изконна форма на общуване на човек с човек, в съпреживяването на емоции. Това е нещо, до което изкуственият интелект никога няма да може да достигне, поне докато

не придобие или развие емоционална памет, в което се съмнявам.

Това духовно единение е способността ни да съхраняваме и препредаваме емоционалния си опит, които се препредава чрез гените ни и засега това е приоритет само на хората.

– Кое е това, което Ви демотивира? 

– Демотивира ме това, че много хора днес свързват изкуството с изкуственото, повърхностното. Истинността е най-точният камертон в изкуството при създаване на друга, паралелна, възможна реалност, в която хората да могат да повярват и да се припознаят, а не просто да отидат на театър, за да се разсеят или развеселят за кратко.

Липсата на истинност и дълбочина в изкуството мога да я оприлича на дъвка

— щом свърши сладкият сок и вкусът ѝ, остава само една безвкусна маса, която просто изплюваш и забравяш в същия миг, без да получиш никаква добавена стойност.

– След сериала „Дунав мост“ ставате разпознаваема на малкия екран и тогава сте само на 21. Помните ли за какво мечтаехте тогава?

– Тогава мечтаех изкуството в България да просъществува,защото това беше първият кино-проект след 7 години пауза в българското филмопроизводство. Тогава и в театъра бяхме повече души на сцената, отколкото хората в салона, и всички си мислехме, че през  трудния период на 90-те години цялото изкуство и култура сякаш си отива.

– Вие сте изучавали френски език и сте участвали в няколко френски продукции. Получавали ли сте предложения да заминете на Запад? 

– Не, не съм получавала предложение да замина на Запад, но е интересен факт от моята творческа биография, че първият филм, в който съм се снимала, е френски. Тогава бях на 17 години, още във френската гимназия. Не съм практикувала езика от няколко години, но ако ми се отдаде възможност, не бих отказала.

И кой знае, може един ден да замина.

– Каква е Йоана Буковска в своята лична крепост?

– В моята крепост, която е моята къща, се чувствам като малката Йоана, която си спомням от едно време. Разликата е, че сегашната е минала през много изпитания и перипетии и вече се чувства щастлива с това, което е.

Това е най-големият подарък, който съм успяла да си направя – Малката – голяма Йоана.

– Правили ли сте компромиси в професионален план в името на семейството?

– Да, отказвала съм няколко предложения по време на бременността и майчинството си, което продължи три години. Тогава моят приоритет беше да изградя силна връзка с децата си, и имахме нужда от това време заедно.

Човек трябва да се научи, че няма нищо на всяка цена — дори в актьорството.

– Ако сега имаме възможност да се телепортираме в бъдещето, как си представяте живота си и света около Вас?

– Не мога да отговоря на този въпрос. Човечеството е в такава фаза, че имам чувството, че всичко се разпада, за да се пренареди отново — вярвам, по-добре. Мисля, че наближаваме най-тъмната фаза преди зората. Както знаем от историята, хубавото идва само след голям катаклизъм. Не искам да съм лош пророк, но мисля, че големият катаклизъм предстои, какъвто и да е той, за да дойде новият Ренесанс за човечеството.

– А ако се върнем към миналото какво бихте казали на малката Йоана?

– Всичко ще бъде наред, когато му дойде времето, и не трябва да се страхуваш толкова.