„Площадът пред Народния театър, озарен отвън феерически от разноцветни бенгалски огньове. Прозорците на театъра са силно осветлени отвътре. На фронтона се развяват български знамена. Народът се трупа отляво и отдясно, развява пряпорци. На стъпалата пред зданието са наредени вилите и музите. На най-горното стъпало и по-високо от тях стои България неподвижна, горда и величава, с корона на глава в държаща скиптър“. 

„Народен театър… Български знамена… Народът се трупа… Вили и музи…“ – ако сте си помислили, че това е странно описание на последните бурни събития около театралната институция, няма да сте единствени. Цитатът всъщност обаче е част от „Слава на изкуството“ – пролог за тържественото откриване на Народния театър, написан от Иван Вазов.

През призмата на времето думите му звучат някак зловещо вярно и пророчески.

За почти 120-годишната си история Народният театър е станал свидетел на две Световни войни, пожар, бунтове и смяна на режими. Точно като феникс обаче възкръсва след разрушенията и устоява на бурите на времето.

Всичко започва през първите години на XX-ти век, когато българското общество тръпне в очакване на новата театрална сграда в столицата. След назначаването на видния учен проф. Иван Шишманов за министър на просвещението сбъдването на мечтата на хиляди софиянци изглежда по-близо от всякога.

През 1903 г. министърът изготвя „Доклад до Негово Царско Височество по учебното дело“, в който поставя „националния театър“ на първо място сред институтите с културен характер. Скоро след това за ръководител на артистичното дело е назначен адвокатът Илия Миларов. Той е натоварен с отговорната задача да изготви законопроекта за български народен театър, както и да предприеме стъпки към изграждането на театралната сграда.

По това време – по предложение на министъра на финансите, Министерският съвет отчуждава общинското място между днешните улици „Дякон Игнатий“, „Иван Вазов“, „Славянска“ и „Бенковски“ за издигането на нов софийски театър.

Интендантът Илия Миларов е командирован във Виена,

за да се запознае с устройството на централноевропейските театри

и да се срещне с местните архитекти Фердинанд Фелнер и Херман Хелмер, които разполагат с голям опит в строителството на подобни здания на Стария континент.

На среща между княз Фердинанд I, проф. Иван Шишманов, Илия Миларов и арх. Хелмерв началото на 1904 г. е приет окончателният план на сградата. 

Строителството на софийския театър продължава две години.

Столичани не остават безразлични към него. Георги Каназирски-Верин споделя следния спомен:

„Най-сетне един ден видяхме работници, които почнаха да копаят основите на днешния театър. От него ден за всички артисти, актьорствующи и любители на драмата цел за разходка беше мястото, гдето се копаеха основите на театъра. Всеки минаваше, спираше се за малко да погледне колко е изкопано и се отправяше към Арменското кафене, за да докладва. Когато двама се срещаха, ще си разменят вместо поздрав:

— Мина ли покрай театъра?

— Минах. Почнаха вече да хвърлят камъни в основите…

Постепенно основите надминаха височината на дървената ограда. Тогава артистите почнаха да броят редовете тухли. Ще влезе някой в Арменското кафене:

— Днес са вече на 23-ия ред тухли.“

Тържественото откриване на театъра се провежда на 3 януари 1907 г. Програмата включва пролога „Слава на изкуството“ от Иван Вазов и част от историческата драма „Иванко“ на Васил Друмев. Събитието впечатлява със своята изисканост. Поканени са много от значимите личности в българското общество, а най-важният гост сред тях е княз Фердинанд. 

Тази изисканост не се харесва на студентите от Софийския университет, които смятат, че

откриването на „народния“ театър трябва да бъде за обществото,

а не само за избрани членове на висшата класа. Младежите освиркват бурно кортежа на княз Фердинанд при неговото пристигане пред сградата. 

На следващия ден правителството взема решение за затварянето на Софийския университет, което е потвърдено с указ на княза. Всички преподаватели са уволнени, тъй като застават зад студентите си, а учащите са лишени от студентски права. В знак на несъгласие с действията на управляващите, министърът на просвещението проф. Иван Шишманов подава оставка.

В статия от 1907 г. в австрийското издание Allgemeine Bauzeitung научаваме подробности за архитектурния проект на дуото „Фелнер и Хелмер“:

„С дължината си от 57 метра и съответната ѝ ширина от 33 метра, вкл. ризалита, сградата има застроена площ от 1670 м2 и се състои от две основни сградни части, аудиториум и сцена, които на фона на издържаната в барок външна архитектура – намират точната си изява.

Залата за зрители има партер,  балконна ложа и места на балкона, една галерия и така събира общо 1021 зрители (191 места в ложите, 530 места на партера и в двата горни балкона, 300 места за правостоящи в партера част и  галерията)“.

На 10 февруари 1923 г. по време на представление сцената на Народния театър се запалва ,

а след нея изгаря и цялата сграда.

Вестник „Пряпорец“ пише на 12 февруари:

„Народният театър, гордостта и славата на България, изгоря. Грамадни огнени пламъци в миг го обзеха и унищожиха. Днес той представлява развалини. Печално се веят празничните знамена, останали от юбилея; самотни далече летят лавровите листа от разкъсаните венци, дарени на театъра… И болка свива сърцето, скръб гърчи душата. Млади и стари плачеха, когато гледаха, как пламъците рушаха единствения народен храм на изкуството. Съдба! Открит през 1907 г. със скандали, след 15-годишно съществуване, юбилейното му тържество бе помрачено с извършения атентат в него. Една седмица след това той бе унищожен“.

Пожарът е опустошителен. При разчистването на терена от оригиналната сграда е запазена само фасадата. През октомври 1924 г. правителството отпуска кредит, който да послужи за възстановяването на театъра.

През следващата година започва строежът на новата сграда по проект на немския архитект проф. Мартин Дюлфер. До 1926 г. е завършен грубият строеж, а

на 17 март 1929 г. Народният театър отваря отново врати.

„Храмът на изкуството“ е открит с пиесата „Зидари“ от Петко Ю. Тодоров и „Цвета“ от маестро Георги Атанасов. Новата зала побира 1165 зрители, а местата са разпределени по следния начин: 647 в партера, 106 в ложите, 101 на първи балкон и 311 на втория.

Значителна е промяната в покрива на сградата. В новия си вид той е издигнат с няколко метра. Именно при този строеж Народният театър се сдобива с емблематичния си червен цвят, който заменя предишния бледожълт.

От статия в списанието на „Българското инженерно-архитектурно дружество“, написана от инж. Д. Дяков, началник на техническия персонал на театъра, научаваме, че при проектирането на сградата са взети сериозни мерки в случай на пожар.

По време на бомбардировките над София от Втората световна война южното крило на сградата претърпява поражения.

За радост, скоро след това щетите са възстановени и театърът продължава работа.

Последната значителна реконструкция на зданието е от периода 1972 – 1976 г. под ръководството на проф. инж. Венелин Венков, когато отново е съхранена само оригиналната фасада.

Целият салон е построен наново, като е добавена камерна сцена, изграден е клуб-ресторант, а над основната сцената е поставена емблематичната завеса на художника Иван Кирков, изобразяваща феникс, който подобно на Народния театър, винаги се преражда от пепелта. 

*източник: Built.bg