“Дишай” е като съвременна поема, излята на един дъх, с гъсти и концентрирани смислови възгласи. Поема, в която има и пънк, и джаз, и рап. Завидна театрална динамика и добри монтажни връзки. Спектакълът разполага именно с това –
сочна и навременна за съпътстващото ни време, драматургия,
гола сцена и игра на светлината. А в сърцевината – двамата актьори Елена Телбис и Бойко Кръстанов, които са Жената и Мъжът – целият архетипен набор от взаимоотношения с духа на XXI век. Млади, търсещи себе си, неспокойни, градски хора. Професиите им сякаш подлежат на промяна във всеки момент – тя пише дисертация, той се занимава с музика, докато намери “стабилна” работа. Не е случайна тази уговорка за актуалността на времето – пиесата “Дишай” на британеца Дънкан Макмилан знае как да припознае човека от настоящето. Той целият е вътре в нея – със страховете си, с претенциите. С
прекомерното си отстранение и коментар на живота,
наместо директния скок в него. “Дишай” би могъл да е вариация и на това да отидеш на ненатрапчив бар с приятел, с който не си се виждал отдавна. Имате да си кажете толкова много и толкова това около вас е второстепенно. По подобен начин атмосферата в залата на Театрална работилница СФУМАТО, където се играе постановката, е изчистена до минимум. До абсолютния минимум, където
само прожекторите маркират паузите между отделните събития.
Жената и Мъжът са на опашката в IKEA, когато в съвсем небрежния им разговор не отскача като камъче в езеро думата “бебе”. Двойката очевидно се е разположила в комфорта на любовните отношения. Потенциалната рязка поява на нов човек, изглежда като
застрашаваща самосъхранението им, криза.
Оттук започва всичко. “Дишай” “отключва” спектакъла с “бебе” и нататък като в речетатив на забързан кадър е цял един живот. Животът на двамата. Защото нищо не е по-противоречащо, по-естествено и необратимо от избора да си родител. Още една опорна точка в текста, която го прави маркер на съвремието ни –
огромната загуба на смисъл
сред хората. Колебанието въобще в целостта на живота. Рискът пред разпада на планетата и нейното опазване.
Ако сте във възрастовия диапазон 24-40 години, със сигурност ще се съгласите. И със сигурност, е добре да гледате спектакъла на Марий Росен, защото поне в едно от изреченията между Него и Нея ще разпознаете себе си и думите си. Толкова е чиста, вярна и излята драматургията на Макмилан. Какво се случва с нас, когато решим да предизвикаме себе си? Какво се случва с нас, когато се оставим на живота с пълното съзнание, че трябва да забравим за контрола? Бебе, бременност, раждане, смърт, родители, деца, раздели и събирания в
един и същ пасианс с неизвестни и игра на пинг-понг.
И във всичко това оставаме повече или по-малко сами, независимо, че има или не с кого да го споделим. Животът на един дъх или онзи миг, в който поемаш въздух с белите дробове и само секунда след това – очите натежават.
За близо 15 години от премиерата си досега, текстът на Макмилан, “Дишай” има интензивен живот и множество възторжени отзиви. Критици и публика приветстват в него успеха
да вербализираш безтегловното и трескаво живеене
на младите хора днес. Изборът на режисьора в българската адаптация на двамата персонажи също заслужава адмирации. Елена Телбис и Бойко Кръстанов са верни, органични и в едновременен отказ от театралничене.
