Дългоочакваният български филм „В сърцето на машината“ е вече факт. А ние от екипа на 7arts ви призоваваме да го гледате на голям екран, тъй като удоволствието си заслужава. Защо? Може да разберете по-надолу от текста.

Във филма „В сърцето на машината“ понятията „добро“ и „зло“ размиват своите граници. Ако заемем страната на затворниците равносилно ли е, на това, че заставаме на страната на „добрите“, които неведнъж са посягали на човешкия живот? Можем ли да кажем, че са „добри“ надзирателите на затвора, ако насреща си имаме примери като жестокия капитан Векилски? Нещо, чието място не е между зъбците на струга провокира размисъл между затворниците,

оголва характери, води до сблъсъци на интереси,

но и разкрива, че доброто седи не зад етикети, които си поставяме и поставяме на хората, около нас всеки ден, а в сърцето. „В сърцето на машината“ е филм за проглеждането навътре в човека – в ценностите и нормите, в доброто и милосърдието.

Режисьорът Мартин Макриев познаваме от филмите „Вила Роза“ (2013 г.), „Привличане“ (2018г.), „Диви и щастливи“ (2019 г.). Те, както се изразява кинокритикът Деян Статулов в свое интервю с режисьора, откровено „флиртуват със зрителското вниамние“. Нещо, което „В сърцето на машината“ не прави. Филмът „хваща“ зрителя още от началната сцена, в която под строй затворниците пеят химна. Още тази съвсем първа сцена привлича вниманието на зрителя с мащабността на изпълнение. Главните герои – Борис Радулов по прякор Бохеми (Александър Сано), Даскала (Ивайло Христов), Краси Циганина (Стоян Дойчев), Серфаим Иванов – Иглата (Христо Петков)

на пръв поглед се сливат с тълпата

по време на плавната панорамна обиколка на камерата, но именно тя привлича вниманието ни към тях, задържайки се няколко секунди повече върху техните лица. Постепенно зрителят се потапя в специфичната атмосфера на филма. Да, до известна степен е подходено шаблонно и плакатно към епохата. Но от друга страна как да добие  усещане за онова време най-младият зрител. Чиято представа за тогавашния режим се крепи единствено върху истории и някой и друг стар филм, на който е попадал?

Същественото в слуачая е, че историята е разказана по същевременно фин и дълбоко въздействащ начин,

без онова лековато намигване към зрителя,

към което залитат подобни мащабни проекти.

Не бива да загърбваме и визуалното оформление, което в случая поставя филма на световно ниво. Картината е с почти невиждано до този момент качество, контраст и реалистичност, благодарение на използваната технология 4K и HDR формат. Това става възможно благодарение на продуцентската компания на Александър Пенев и Мартин Макариев – Forward Pictures Entertainment, която работи по филма в продължение на 5 години, внимателно изпипвайки всеки детайл. Но главни отговорници за това визуално удоволствие са операторът Андрей Андреев, Никола Миленов с прецизната работа по монтажа. А иновативния облик и ефекти са  дело на екипа на ImmerseFX начело с Йордан Марков.

Светлината има съществена роля на две нива. Първото е чисто техническото изпълнение: бъдещи зрители, обърнете внимание на осветлението в този филм!

Тъмните тонове, с които е обгърнат завода със затворниците създават усещане за клаустрофобичност, докато

много специфичният нюанс на жълтото, нахлуващо отвън,

където ги причакват военните в готовност да стрелят, съвсем не носи усещане за надежда за спасение, дори точно обратното. Второто ниво, на което филмът се заиграва със светлината за мен е самото послание на историята. А именно за човещината, която, оказва се, може да вирее и на най-тъмните и труднодостъпни места, а добротата и милосърдието могат да изпълват сърцето и на най-закоравелия престъпник.

Разбира се, този силен емоционален заряд, който носи историята е постигнат благодарение на впечатляващия актьорски състав. Александър Сано придава невероятна пълнота на  образа на Бохеми, на който му се налага

да маневрира между настроенията на затворниците

и личните му интереси. Юлиян Вергов, от своя страна умело се превъплъщава в Капитан Векилкси, будейки неприязън. Заради жестокостта си както у затворниците, така и у зрителите. В линията на „добрите“ попадат георите на Александър Сано и Христо Шопов, които си опонират с безмилостния надзирател Векилски – Юлиян Вергов. И с враждебния капитан Козарев – Башар Рахал. Героят на Стоян Дойчев внася свежест и глътка въздух в най-напрегнатите моменти. Най-добре измисленият персонаж за мен е Иглата – героя на Христо Петков, тъй като той претърпява най-съществена промяна по време на филмовия разказ. Както и Владимир Зомбори – младият надзирател. Но със сигурност най-ценното откритие за филма е македонската театрална и кино звезда Игор Ангелов. За образа му паралел може да се направи с героя на Майкъл Кларк Дънкан от „Зеления път“, но македонският актьор придава съвсем друг, свой автентичен облик на Сатъра.

Когато се появи качествен български филм (което в последните години съвсем не е рядко срещано явление!), често се казва следното: „като за български филм става“. Това определение, което се бърка с комплимент, насажда известен скептицизъм към българския продукт. Принизявайки го към нещо, което по презумпция няма как да е качествено само по себе си, тъй като не може, уви, да преглътне кармата на географската си ширина. Съвсем естествено е и няма нищо грешно в това един филм да не ти хареса. Не е изключено, разбира се и филмът да е откровено зле направен. Но нека това не се бърка с националната му принадлежност, а да бъде съден справедливо спрямо собствените му добри или лоши качества. Е, в случая българският филм „В сърцето на машината“ е добър, сценарият – структуриран и с ненатрапчиви, естествени диалози и дори много добре оцелващ момента хумор.

„В сърцето на машината“ е

филм, който се уповава на позната история,

но успява да прехвърли географските ни граници. Не само заради брилянтното визуално оформление и качество на заснемане, за което стана дума по-горе. Но предимно защото в „сърцето“ на филма седи една човешка, универсална история.

Лично за мен като зрител, най-ценното в този филм е, че той предлага силно емоционално преживяване и качество, което не отстъпва на световното. Още една негова много положителна черта е, че се вписва в рамките на много конкретен жанр – затворническа драма. Примери от родното кино, които можем да „затворим“ в рамките на този жанр са единствено „Авантаж“ (1977 г.) на Георги Дюлгеров и „На малкия остров“ (1958 г.) на Рангел Вълчанов – страхотни филми на безспорно огромни имена в нашата киноистория. Мартин Макариев обаче внася онази глътка свежест, от която толкова много има нужда родното кино. А то се събужда, качествени продукции се правят (и тук не визирам само „В сърцето на машината“, но и много други филми от последното десетилетие), а уважаемият зрител вече не се задоволява с лековати мейнстрийм историии. Така и трябва да бъде.