- Не се смятам за художник, който разказва истории чрез картини.
- Баба ми реши, че трябва да започна да рисувам, когато бях на осем години – всеки ден трябваше да ѝ представям по 20 рисунки.
- Не съм израснал с възгледите на романтизма.
- Чрез живописния проект „500 млади лица“ създадох „социална мрежа“ с истински имена, двадесет години преди появата на Facebook.
Не всяко произведение на изкуството въздейства мигновено и оставя силно впечатление. Творчеството на Алцек Мишев, обаче, постига точно това. Неговите произведения внимателно изследват заобикалящата действителност и разширяват границите на изкуството,
движени от желанието да направят нещо значимо за другите.
Наследник на зографа Иван от Кочериново, живописта е в кръвта му. По много причини, той решава да емигрира на Запад през далечната 1971 г., а съдбата го отвежда в Италия – страната, която се превръща в негов дом.
Така само пет години по-късно, той е включен в книгата „Европа – Америка – различните авангарди“ на италианския критик Акиле Бонито Олива, която представя 30 европейски и 30 американски художници. Сред авторите от България са включени единствено Алцек Мишев и Христо Явашев – Кристо.
„Преплуване на Атлантическия океан“, „Музика от небето“, „500 млади лица“, „Концерт за сопрано и оркестър на един художник немузикант“ и „Настъпващата истина на чувството“ са сред най-прочутите му проекти. Те със своята изобретателност и смелост ще останат като ярки примери за неговата международна дейност.
Пътят към успеха може да изглежда лесен, но всъщност е бил изпълнен с множество предизвикателства. Въпреки това, Алцек Мишев ги преодолява.
От 30 години, Мишев живее и твори в малкото градче Акви Терме, разположено в северозападна Италия. Неговият принос към реставрацията на културното наследство и съживяването на важни обекти в града му носи звание „Почетен гражданин“ през 2023 г. Няколко години преди това беше получи същата награда и в родния му град Дупница. А миналата година бива отличен „Хонорис кауза“ от Националната художествена академия и отличие „За цялостен принос“ от Българската академия на науките.
Завръщане в България
През 2019 г. Алцек Мишев се завръща в България за първата си изложба след 50 години отсъствие – „Най-новите малки картини на плувеца“. Две години по-късно по време на пандемията се организира и най-мащабната му изложба досега „АЛЦЕК МИШЕВ – Акуи – Милано – София“. Тя събира над 148 платна в двата етажа на Националната галерия „Двореца“ в София.
Няколко години по-рано режисьора Мария Аверина започва работа по документалния филм „Да летиш с плавници“. Този проект печели
наградата за най-добър български документален филм
на фестивала „Master of Art“ в София през 2024. Много скоро ще бъде достъпен и в на стрийминг платформата 7Art.bg.
За пътя от Дупница до Милано, за това да не забравяш откъде си тръгнал, за съвременното изкуство и за откриването на неговата нова изложба през септември в България, ни разказва един художник без граници, който превръща живота в творчество – Алцек Мишев.
– Здравейте, господин Мишев! Щастливи сме да разговаряме с Вас след наградата на документалния филм за Вашето творчество „Да летиш с плавници“. В момента работите по изложбата си в ,,Софийски Арсенал“, можете да ни разкажете малко повече за нея?
– Тази изложба е своеобразен дневник в картини, който създадох преди 35 години. Прекарах тридесет дни на вулканичния остров Стромболи в Тиренско море, северно от Сицилия, където рисувах и описвах своите преживявания. По-късно ги превърнах в картини,
които сега ще покажа в София, а някои от тях планирам да пресъздам отново.
Целта ми е да споделя своите интимни размишления и се надявам те да бъдат интересни и да намерят място някъде там в съвременното изкуство. Текстът към картините е на италиански, но до всяка ще има листче с превод на български.
– Реализирали сте свои визуализации на централния площад в Милано, в Сан Франциско и в много други държави. През 70-те години на ХХ век сте участвали и в 12 международни изложби. Как различните публики възприемаха вашето изкуство тогава?
– Те бяха принудени да възприемат моите творби, защото те бяха част от града. Въпреки това, винаги съм бил против графитите – както тогава, така и сега.
Разпространението на графити по целия свят ме възмути.
Затова напуснах Ню Йорк – мястото, откъдето всичко започна, и където хората популяризираха и комерсиализираха тази мода. Галерии и личности там допринесоха за тази култура, но аз, като европеец, реших да се върна завинаги в Европа и да създам нещо по-европейско.
Така ми дойде идеята да използвам рамките на билбордовете, за да поставя оригинални произведения на изкуството, а не хаотични надписи като тези, които създават графитистите. За мен те остават нищо повече от провокатори.
Един от най-значимите проекти, върху които работих, включваше
създаването на над 5500 квадратни метра портрети за няколко месеца.
Те бяха разположени в комуникационните центрове на петте най-големи града през 1984г. Лицата бяха разпознаваеми, с имена и фамилии, така че хората можеха да открият свои близки и да се снимат с тях.
– Можете ли да ни разкажете малко за процеса на работа в такъв мащаб?
– Работих с камера Polaroid, за да фотографирам младежи и след получаване на тяхното съгласие и адрес, проектирах
портретите с размери около два метра, които бяха разположени на билбордове.
Използвах черна боя и печатарско мастило, което ми позволи да ги създавам бързо и прецизно. След завършването им изпратих телеграми до 500-те участници, информирайки ги, че на следващия ден могат да видят своя портрет на определения адрес.
По този начин създадох първата социална мрежа с истински имена, 25 години преди съвременните социални платформи като Facebook. Проектът беше спонтанен, но изключително интересен за мен, предизвикателен, изискващ прецизна изработка на множество големи портрети.
– По време на едно от вашите гостувания в България вие живописвате и музицирате пред публика. Каква роля играе музиката във вашия живот ?
– Музиката играе съществена роля в живота ми. От ранна възраст съм бил заобиколен от класическа музика благодарение на баща ми, който основал мъжкия хор в нашия град. В България и Италия съм имал възможността да свиря с изключителни музиканти и да участвам в импровизационни проекти, използвайки нестандартни инструменти.
През 1999 година в Балчик участвах в фестивала, където съчетавах музика и визуални изкуства. Използвах контролера на Дон Бугла, който ми позволяваше да управлявам синтезатори чрез жестове, при които съчетавах живопис и музиката.
Правих и нощни пейзажи, използвайки единствено линия и контури, които рисувах на място, а след това през деня – същия пейзаж на живо. Това беше част от моята изследователска работа.
– А как се роди идеята за „свирене под вода“ през 2000 г. на архитектурното Биенале във Венеция ?
– За първи път почувствах пряка връзка
между хармонията на звука и визуалното изражение.
Оттогава този подход винаги е присъствал в моето творчество. Колегите ми в Академията често се удивляват как успявам да създавам завършени произведения толкова бързо. Обяснявам им, че всичко се свежда до способността различните части на творбата да работят в синхрон, за да постигнат цялостно впечатление.
Фаюмските портрети и изображения на човешкото лице винаги са ме вдъхновявали. Осъзнах, че понякога произведението изглежда завършено дори преди да е реално завършено.
Важно е да имаш ясна представа за това, което трябва да се постигне,
и да разбираш, че процесът на създаване може да е доста бърз и естествен.
– Рисувате монументалното платно „Оркестър II“ в заседателната зала на кметството на малкото градче Акви Терме. Разкажете ни повече как се случи това.
– Това е оркестър от 17 век. Тогава не е съществувала ролята на диригента и първата цигулка е била ръководител на оркестъра. Избрах тази постановка, тъй като сградата на общината и заседателния салон е от същия период.
Винаги съм се стремял големите ми проекти да имат обществено значение. Например, наскоро работих в малко село с 80 жители, където някога е имало замък, разрушен от проливен дъжд през 70-те години. Местните хора ме помолиха да създам фреска, която да възстанови изгледа на замъка от края на 1800 година. Аз я направих с античната техника „сграфито“. Тя представя как е изглеждал замъкът в миналото. Надявам се, че това допринася за възстановяването на историческата атмосфера на селото.
Друг значим проект за същото село беше създаването на 4-метрова икона на Храм „Свети Великомъченик Георги Победоносец“. По съвпадение и в моя роден град бях кръстен в църква със същото име. Имаше малък почти разрушен каменен релеф на конника на вратата, който пренесох в централната част на иконата. Сега тя стои в олтарната част на църквата.
– Какви емоции ви подтикват за създаването на последната ви творба?
– Не се съсредоточавам върху собствените си чувства в изкуството. Това може да изглежда парадоксално, но не става въпрос за амбиция или стремеж към признание. Не е задължително да се следват буквално стандартите в изкуството, наложени от романтиците от края на XIX век.
– Решавайки да заминете за Западна Европа, недооценен, разочарован, съдбата ви е отвела в Италия през далечната 1971 г. Помните ли как се чувствахте в първия ден, когато пристигнахте там?
– Когато пресичах границата с Италия, хеликоптер на Йосип Броз Тито почти ме застреля. Тръгнах от България за Италия с намерението да се запозная със съвременните художници,
но вместо това се озовах в лагери.
С течение на времето осъзнах, че Италия е моето място. Майка ми ми напомни за моите предшественици, и особено за Алцек (брата на Аспарух), друг българин с моето име, който се е преселил в Италия.
Тази историческа връзка стана важна част от моята идентичност.
– Как избрахте да живеете в област Пиемонт?
– Акви Терме ми присъди титлата почетен гражданин. Ритуалът се проведе пред древния гейзер, който е на 5 000 години. След ритуала кметът ме поръси с топлата вода и попита защо избрах именно тяхното малко градче. Отговорих, че изборът ми е свързан с античното име на града Аcquistazie,
която означава „да се установиш“ или „да се заземиш след дълго пътуване“.
Сега, като по-възрастен, усещам нуждата да остана на едно място и да се занимавам с разговори и размишления, подобно на гръцките академии. Това ми е напълно достатъчно.
– Помните ли първата ви картина и първия ви допир до живописта?
– Бабата ми реши, че на осем години трябва да започна да рисувам. Тя настояваше да правя два блока рисунки по 80 на седмица, които разполагахме между цветята.
Благодарение на нея, станах професионалист. Обаче да си призная, тогава възприемах това повече като задължение, отколкото като удоволствие.
– Да живееш половин век в Италия – практикувате ли „la dolce far niente“ или ,,изкуството да не правиш нищо“?
– Аз съм работник, който винаги трябва да прави нещо.
– До каква степен подкрепата на вашето семейство е важна за вас?
– Моето семейство е изигравало важна роля във формирането на моята философия. Например, майка ми винаги ми казваше, че никога не трябва да смятам за центъра на света и за нещо специално. Тази нагласа, която е изключително антиромантична, е оказала голямо влияние върху мен.
– Енио Мориконе казва: „Предложиха ми вила в Холивуд, но аз отказах, предпочитам да живея в Италия.“ Какво бихте отговорили вие, ако получите такова предложение?
– Същност и аз съм получавал подобно предложение и отказах. След като направих проектите си в Сан Франциско и Лос Анджелис, ми предложиха да бъда преподавател в университет. Аз отказах. Същото се случи и в Ню Йорк, когато Лео Кастели ме покани да бъда част от неговите артисти в галерията му.
– В момента изпълнявате частни поръчки. Какво трябва да представи, каже един клиент, за да ви убеди да създадете картина за него?
– Няма конкретни условия, които да трябва да изпълни, но трябва да има реална нужда и да е готов за сътрудничество. Всяко произведение се създава в пряка връзка между мен и поръчителя.
Моята философия и отношение към изкуството са се формирали през годините,
повлияни от личните ми преживявания и съвети от важни хора в живота ми.
Тези опити за осъществяване на проектите ми, както и срещите с различни личности, ми помогнаха да разбера по-добре себе си и това което правя.
– Кой беше най-големият ви критик и учител през годините?
– Петър Увалиев. Не бих го нарекъл, нито критик, нито учител. Той беше личност, която силно ме впечатли. След толкова години все още си спомням за него и нашите разговори, които и досега ме водят и определят.
Той казваше, че изкуството зависи преди всичко от думите.
– Какво мислите за дигитализацията в изкуството и по-специално за изкуствения интелект?
– Опасностите, свързани с дигиталните средства, са по-големи, отколкото си мислех. Аз съм впечатлен и малко изплашен, защото съм работил с много технологии още от 70-те години и в тази посока бях един от пионерите.
Особено ме тревожи, че новото поколение дигитални артисти създават,
хипнотизиращи произведения.
Изкуственият интелект играе все по-голяма роля и произведенията стават част от система, която подсилва този ефект на хипнотизиране.
– Какво бихте казали на младите артисти, които търсят реализация?
– Бъдете истински художници. Работете по начин, който ви вдъхновява, и не се поддавайте на модернистичните тенденции, информационния шум или футуристичните влияния. Отдалечете се от тях и се фокусирайте върху собственото си творчество. Бих ви посъветвал да се запознаете с историята и да изучите какво се е случвало преди 2000 години и по-далеч.
Опознавайки миналото, само тогава можем да създадем добро бъдеще.
В тази посока съвременната дигитална мрежа е изключително полезна.
