• Димитър е доста по-скромен и избягва хората. А Капитана много обича хората…
• Винаги, когато е било много трудно съпругата ми е била най-големия ми двигател.
• Когато съм с Бай Тъньо в мозъка ми се създава абсолютно отделно пространство за него.
• Може би никога няма да постигна успеха, който искам, защото постоянно си поставям нови летви за прескачане.
• Много се старая да науча децата си на човешки неща, да бъдат морални.

Преди, когато хората са си говорили сами са ги смятали за луди… Сега ги наричат талантливи. Ако знаете обаче кой е Димитър Иванов – Капитана съм сигурна, че ще се съгласите, че той е много повече талантлив, отколкото „луд“. Въпреки, че самият той понякога се чуди – „Мале аз верно имам шизофрения…“, се шегува той по време на разговора ни.

Същност в големите таланти може би наистина има капчица лудост.

Капитана не просто е актьор, който влиза в роля – в един от стендъп спешълите си той сам играе едновременно четирима герои без публиката за момент да се усъмни, че куклите в ръцете му не са истински. Не е и просто поредният стендъп комик – с всичко, което прави през последните години се превърна в едно от най-изявените и обичани имена в това изкуство.

Той все още е единственият вентролог в България

и създател на прословутия Бай Тъньо, който както се шегува Капитана е станал по-харесван дори от него.

Доказателство за таланта му е наградата за стендъп „Златен микрофон“, която той печели през 2022 г., но най-вече неизмеримият смях на публиката му по време на всяко шоу или клипче в социалните мрежи.

Освен, че се занимава с актьорската си кариера Капитана е и драматург, пише и детски пиеси и книжки. Преди всичко обаче е искрен и добър човек.

Ако сте били на негово шоу, знаете, че той всеки път нарича публиката си „най-яката“. Така, че когато в края на разговора ни Капитана ми благодари за „едно от най-смислените интервюта, които е давал“ се замислям – дали както с публиката, това го казва след всяко интервю…

Виждате ли – хуморът на Капитана е заразителен. Така, че този разговор със сигурност ще ви усмихне, където и да сте.

– Хващам те на път към поредния град от настоящото ви турне, а наскоро мина пролетното ви турне. Беше и най-голямото досега – обиколихте 32 града и почти навсякъде залите бяха разпродадени. Как те кара да се чувстваш този голям зрителски интерес?

– Да, това беше най-голямото, а сега се опитваме на есен да се надскочим и да направим още по-голямо. Иначе съм много поласкан. Все още не мога да повярвам и да осъзная напълно, че толкова много хора идват заради творчеството ми. Да видиш, че най-накрая труда през всичките тези години се отплаща е много невероятно чувство.

– Ти стана доста популярен през последните години, но кой всъщност е Димитър Иванов-Капитана?

– Как бих се определил…

Може би съм доста скучен като човек в живота.

Доста дълги години работех като промоутър и обикалях заведения, барове, така че не си падам по шумните места. Спокоен човек съм, мрънкащ – много обичам да мрънкам и да се оплаквам от някакви неща, баща на две деца. Нищо особено като личност.

– Откъде идва прякорът Капитана?

– Капитана е точно от тези промоции, които правих. Бях лице на Капитан Морган за Източна Европа, осем години. И от там си ми лепнаха прякора. Иначе преди това бях Доктора, после бях Пайнера и накрая Капитана. С моето име – Димитър Иванов, няма как да нямам прякор, защото е малко като за държавен служител. Единственото по-тъпо е Иван Димитров (продуцента на Hashtag Event Management) и той в момента кара колата.

– С какво се различава Капитана от Димитър Иванов? Като втора същност ли ти е?

– Аз имам много същности. Ако броим и куклите – там става тотална шизофрения… Създадохме Капитана като сценичен образ с нашия екип – Hashtag Event Management се казваме. Там са и Димитър Донски и Георги Кючуков. Борката е маркетинг човекът, Ванката ни е продуцент и шофьор и носи багажа. Има още хора, голям екип сме и зад всеки един от нас стои този голям екип.
А иначе Капита е много рефлективен, от време на време ужилващ, уцелващ, дързък. Димитър е доста по-скромен, свит човек, който обича да се разхожда из природата и избягва хората. А Капитана много обича хората и иска да се бута сред тях… Мале аз верно имам шизофрения (смее се).

Единият е интроверт, а другият е екстроверт.

– Любовта ти към природата идва от детските ти години – разкажи ни малко за детството си?

– Родом от Димитровград съм, но летата и всяко свободно време прекарвах на едно от селата ми – едното е с. Воден, до Димитровград, а другото е с. Пчеларово, до Кърджали, откъдето е майка ми. Така изкарвах цяло лято на село. Дядо ми в Пчеларово по едно време пасеше овце, крави и аз бях с него по полетата, разказваше ни истории, водеше ни до водопади, преходи сме правили. На другото ми село къщата е точно до гората и с братовчедите сме цял ден на реката – къпем се, промиваме злато – нищо не промихме… Аз съм израснал сред природата и тя винаги ме успокоява, радва ме, а и я търся. Ако през седмицата не отида някъде да се разходя из гора ме хваща съклета, не мога да си намеря място.

– Говорейки си за села – Бай Тъньо е от село Зетьово, нали? Защо точно от там?

– Село Зетьово е едно село в Чирпанско и от там има много приятели на татко, които идваха, когато строяхме къщата, бъркаха бетон, градяха и бяха много колоритни личности. Затова взех нещо от тях, пък и Бай Тъньо е най-желаният зет, затова е от село Зетьово. А и е все още ерген.

– Доста отговорно е да носиш титлата „единственият вентролог в България“. Все още ли си единственият?

– Ами да, може и да има някой, но той остава скрит. За момента съм единствения. Появяват се някакви хора, които казват, че искат да се занимават с това, аз им подавам ръка, но какво става после… То е доста сложно изкуство,

изисква много занимание, ако не му се отдадеш напълно няма как да стане.

Ако да кажем си човек с нормална работа, това значи, че едва ли не трябва да работиш две професии и в един момент трябва да направиш избор и да рискуваш.

– А имало ли е момент, в който ти се е струвало твърде трудно и си искал да се откажеш?

– Да, разбира се. Първите две години особено и по Ковид беше много трудно. Постоянно е борба да ангажираш вниманието на хората, снимаш клипове – защото нямаме достъп до телевизия, а и така или иначе вече хората са в интернет, поддържаш социални канали, правиш интересно съдържание. После самата вентрология – къде се получава, къде не… Общо взето се учиш да говориш – понякога е имало цели дни, в които съм циклил на една и съща дума, за да мога да я произнеса така, че да не си личи.

Досадно, уморително е, схваща ти се челюстта, мисълта ти е постоянно там и това те тормози психически. Но сега като върна лентата назад си казвам, че си е заслужавало. Когато учих в НАТФИЗ нашите професори ни учеха, че трябва да се бачка, трябва да ти е трудно понякога, но когато ти е трудно в някакъв момент ще ти бъде лесно. Та вече някои неща ги правя с доста по-голяма лекота, което пък ти пести време, което може да се оползотвори в други неща, които са ми трудни сега. Цял живот човек се учи.

– А в тези моменти кое те е карало да продължаваш?

– Един от най-големите ми двигатели е съпругата ми – тя много се жертва заради мен и дълги години тя беше тази, която имаше сериозна работа, оставяки ме аз да се занимавам с актьорство и не е спирала да вярва в мен. Затова съм си казвал:

„Сега ако спра, едва ли не предавам нея и нейното доверие“.

Винаги, когато е било много трудно тя е била двигател. Срещите с публиката също са изключително зареждащи моменти. Да видиш една зала като НДК – ние разпродадохме над четири хиляди места – всички тези хора да дойдат специално за теб, ти излизаш толкова зареден все едно си вързан към АЕЦ – такова е усещането. В тези моменти си казваш „Окей, значи това, което правя радва хората“. Защото артистът постоянно има съмнения – дали съм достатъчно добър, дали някой ще го хареса. И когато видиш, че хората се радват и го оценяват, значи това е посоката.

– Винаги съм имала подозрения, че изпълнителите казват на всяка публика, че е най-яката, но ти дори не криеш, че го правиш. Как може всяка публика да е „най-яката“?

– Всяко представление си е отделен отрязък от време – тук и сега, живото изкуство, живият театър. И когато тези хора са там те наистина са най-яката публика в момента, аз нямам друга публиката в този ден и час. Така че съм чист…(смее се). Всеки човек, който е отделил от времето си, от финансите си, за да дойде и да те гледа и ти има доверие – той е най-якият човек естествено.

Хората, които ходят при други артисти не са толкова яки, тези които идват при мен са най-яките (смее се).

– Говорейки си за живото изкуство – имал ли си ситуации, в стендъп шоутата ти, в които на момента си измислил толкова добра шега, че после си се изненадал от себе си?

– Редовно се случва така. Някой път шегите дори са толкова добри, че си остават в шоуто – има много такива примери. Но най-страшно е, когато ме изненада Бай Тъньо, защото той също ме изненадва понякога с шеги. И аз трябва да му отговоря, при което хората малко се объркват. Казват ми: „Добре, нали ти си Бай Тъньо и ти му измисляш шегите, как така той те затапва и се чудиш какво да отговориш?“. Еми и аз не мога да отговоря – явно тук наистина има някакво психическо разстройство (смее се). Защото, когато съм с него в мозъка ми се създава абсолютно отделно пространство за него, отделен дял и той си е там. Все едно не се раждат в мен думите и импровизациите му, а в него.

– Ти всъщност имаш сравнително нова кукла – Кумчо Вълчо – и казваш, че той може да стане дори по-добре от Бай Тъньо. Как се чувства той от появата на нови хора, в екипа?

– Ревнува! По принцип той иска да е монополист. Но лека полека го изместват…

Не съм очаквал, че Вълкът ще стане толкова успешен,

но ето, че се получи. За мен самия е много добре това, защото, когато използваш само един образ, той малко или много се уморява. А в последното ми шоу даже играя и с трите кукли. Четирима човека говорим едновременно – Вълкът е в куфара, Алекс ми е в едната ръка, Бай Тъньо в другата и аз. Това е много „уау“ за публиката, а същевременно е много освежаващо, защото разчупваме и не сме само аз и Бай Тъньо, разширява се историята.

– Откъде идва любовта ти към стендъп комедията?

– От малък обичах да правя маймунджилъци и да се правя на интересен (смее се). Но съм завършил актьорско майсторство за куклен театър и там има силен афинитет към комедията. Съответно там се зароди отношението ми към комедията и тя винаги ми е била по-интересна от драмата. Лесно можеш да разплачеш човек, по-трудно можеш да го разсмееш. И естествено пак избрах по-трудното…

– А какво прави един стендъп комик добър?

– Може би темите, които засяга. Но какво значи да е добър? Добър професионалист го прави многото игра. Колкото повече един стендъп комик играе пред публика, толкова по-добър става. После е професионализма – колкото по-голям професионалист е, толкова по-добър става. Колкото по-голям диапазон от различни хора, с различни професии и интереси, може да разсмее, толкова по-добър става. Колкото е по-, толкова е по-добър.

– Какво е за теб успехът?

– В професионален план – нашият екип имаме голям проблем с това, че не празнуваме успехите си, а в момента, в който успеем да постигнем нещо гледаме кое ще е следващото. При нас постоянно е вдигане на летвата. Така че може би никога няма да постигна успеха, който искам, защото постоянно си слагаме нови летви за прескачане пред нас.

Но в личен план за мен успехът е семейството – да направиш децата си хора.

Много се старая да науча децата си на човешки неща, да бъдат морални, което е доста трудно предвид, че отсъствам. Но там ми е фокусът за успех. А в работата – дали ще си артист, миньор, продавач, фермер – трябва да се бачка. Колкото повече работиш, толкова повече успяваш.

– Доста добре си партнираш с дъщерите си, особено с по-голямата. Те искат ли да тръгнат по твоя път? Би ли ги насърчил да се занимават с нещо подобно?

– Със съпругата ми сме решили да не ги ограничаваме по никакъв начин – да се занимават с каквото искат. По-голямата до скоро ходи на художествена гимнастика, но се отказа. Има някакви актьорски заложби, но е още малка. Поне ѝ е забавно, на това се радвам.

Снимайки заедно прекарвам време само с нея.

Защото, когато малката е покрай нас съответно трябва на нея да се обръща повече внимание. Но, когато снимаме заедно между дублите коментираме разни неща, тя пита, говорим на различни теми. Много интересно ѝ беше, когато снимахме видеата „преди и сега“ и питаше: „Тате, ама наистина ли е било така преди, какво сте правили?“. Аз ѝ разказвам истории от детството, запознавам я с дядовците и бабите ѝ. Много е приятно. Затова и продължавам да снимам с нея, защото е наше време. Естествено някой път като се изнервя лошия режисьор се обажда в мен, но тя казва, че няма нищо против.

– Тоест не си от актьорите, които не искат децата им да станат актьори?

– Не. Защо да не искаш детето ти да стане като теб. То трябва само да реши какво да прави. Родителите ми например са лекари и брат ми също стана лекар. Питаха ме: „Искаш ли медицина?“. Аз казах „Не“ и те казаха „Окей“. Родителят трябва да подкрепя детето си точно в тези избори, защото сме различни. Ако имам мултимилионна компания и трябва да я наследи детето ми – тогава бих се замислил (смее се). Но аз самият дълго време не знаех какво искам да правя. Бях тръгнал да се готвя за медицина, но в 11 клас имаше една театрална школа в училище, оттам в театъра и така… Чак в 11 клас се насочих към актьорство.

– Казваш, че смяташ, че е отговорност на всеки артист и обществена личност да отправя добри послания към хората. Какви са твоите?

– Ами зависи, ако искаш може да са и лоши послания (смее се). За мен, когато имаш голяма популярност в социалните мрежи и т.н.,

имаш някакъв морален дълг към обществото,

поне аз така съм възпитан. Трябва да заемаш винаги страната на морала и доброто. Затова винаги в моите спешъли накрая отправям едно послание към хората – просто така съм научен, че освен да разсмееш хората трябва да им кажеш нещо. Така че накрая имам няколко минутки, в които говоря на хората – без шеги или с лека усмивка. Искам да осмислят цялото нещо. Защото иначе си тръгват с „ха-ха-ха“, но сега си тръгват и с едно „ее, колко яко го каза накрая“. Много обратна връзка имам, че това радва хората. Казват ми не „благодаря ти за всички шеги час и половина“, а „благодаря ти за тези пет минути“. Това си е моя запазена марка като стендъп комик.

– Кои са хората, с които се съветваш за шегите си?

– Иван, нашият продуцент, е единият човек. Той вече ме познава много добре, познава и стила ми и заради това му имам доверие. Борислав, маркетинг човекът ни, също. И е много хубаво, защото двамата се смеят на различни неща и мога да преценя къде е средата. Но най-много се доверявам на съпругата ми.

Кажа ли шега и тя се разсмее – става, ако не се разсмее, значи не става.

Тя много ме коригира. Тримата ме познават много добре и заедно коментираме дадена шега и даже понякога те дават по-интересното решение за развръзката на шега, отколкото аз. Понякога на моменти се луташ, почваш да се губиш в мислите си, капсулираш се…

– За какво мечтаеш?

– Мечтая да имам къща в Шотландия или Ирландия. Като цяло мечтая да живея в къща, защото много дълго време съм живял в къща, а сега сме в апартамент в София. Другото, за което мечтая е да се развия професионално не само в България. Искаме да излезем навън и с този екип това със сигурност може да се получи. Митака примерно е завършил в Щатите и прави стендъп на английски – надявам се в един момент и аз да започна. И да разрастваме все повече пазара. Защото в момента в Европа и дори в целия свят стендъпът изживява голям ренесанс и подем. Смея да твърдя, че колегите са много добри и ако успеем да направим нещо на английски пазарът рязко ще се разрасне. Така че може би мечтая за това да се разраснем още повече –

да купим пазара и да станем монополисти (смее се).

Това за монопола няколко пъти го казах, но в България всичко пак е криворазбрано – започнаха да се появяват различни стендъп комици, а нашият екип сме за това да сме обединени, да сме всички. Когато сме всички това поражда конкуренция, а тя е много полезна за развитието на каквото и да е.