Талантлива, красива, явление на сцената… Всички тези клишета напълно се отнасят към Елена Телбис. Но каква е тя в действителност – съмняваща се, недоверчива, стремяща се към перфекционизма, правеща изкуство със смисъл? Темпераментна – биха казали някои. Аз бих казала – вдъхновяваща. Но това всъщност няма никакво значение. Предполагам, че тя би предпочела да говорим повече за изкуството ѝ, а не за нея.
Елена Телбис вярва, че думите, които използваме имат сила,
затова ги подбира добре, може би и затова пресява ролите си и иска да прави неща, в които силно вярва.
На театралната сцена, на малкия или на големия екран, Елена Телбис е изключително магнетична. Признание за таланта ѝ са многото престижни награди, които получава. Сред тях са: „Икар“ 2015 за поддържащата женска роля на Катя в постановката „Жана“и „Аскеер“ 2021 за най-добро представление за пиесата „Боклук“, която Елена пише за конкурс към Театър 199. За създаването ѝ същата година, актрисата печели и „Аскеер“ за съвременна българска драматургия. Най-новата статуетка в колекцията на Телбис е от тазгодишните награди
„Аскеер“ за дебютния ѝ моноспектакъл „Prima Facie“.
Когато се срещнеш на живо с таланта ѝ обаче, разбираш колко специален е той. Когато преживееш Елена Телбис лично. Когато останах разтърсена след „Prima Facie“ и безмълвна след „Боклук“, когато погледът ѝ ме прониже и се загубя в дълбоките ѝ очи и загадъчна усмивка. Когато събужда в мен смях в социалните си мрежи и когато ме просълзи с „Дишай“ – постановка, в която си партнира с Бойко Кръстанов.
Освен че е актриса, Елена Телбис завършва режисура, вълнува се все повече от писане и стендъп комеди, има активна гражданска позиция и не се страхува да я заяви, а специфичният ѝ хумор е неин верен спътник. Суетата изглежда ѝ е непозната. Поне на пръв поглед…
„На пръв поглед“ е преводът на латинския юридически термин „Prima Facie“.
Това е и заглавието на моноспектакъла на Телбис, който засяга ключова за съвремието ни тема – насилието и (не)възможността да се справим с него. Оригиналният текст е написан от Сузи Милър, а главната роля е на любимата на Телбис актриса Джоди Комър.
За представлението и всичко друго, което Елена Телбис ни сподели, ви разказваме по-долу.
– Казвате, че говорите, когато има смисъл. Кои са темите, за които си струва да говорим?
– Говоря и когато няма смисъл, защото съм относително възпитана и би било проява на обратното, ако мълча. Всички теми, които се грижат за спасяването на човека. Всички те са важни.
– След представленията на “Prima Facie” организирате дискусии, които задълбочават темата. Какви са реакциите на хората?
– Аз и екипът, който организира разговорите след представлението, (до момента сме имали две такива срещи) още се опитваме да намерим точната формула. За мен е много важно, че всеки, който иска да се включи в разговора и да остане анонимен, може да го направи през платформа, сканирайки QR код. Реакции има и това е добре.
Темите, които третира пиесата са много. Времето е малко.
Виждам, че публиката има желание да е част от разговора и това е радостно. Ще се опитаме тези разговори и срещи да се случват и в друга среда и в друг час, който да е удобен за всички.
– Светлана Янчева е консултант на представлението. В работния процес споделяте, че често сте си говорили много – какво си взехте от тези разговори?
– Задълбочиха се две усещания, които са в абсолютна противоположност. От една страна чувството на хронична несправедливост и недоумение от размерите на насилие, което си причиняваме и от друга страна силната вяра, че можем да се справим с това. Можем да говорим, да измисляме, да променяме.
– Слушах ви да разказвате как сте прочели пиесата и сте решили да я поставите, защото ви е впечатлила. Тя определено засяга много и важни теми. Кои са другите каузи, които толкова ви докосват и вълнуват, че бихте им посветили представление?
– Като чуя „кауза” и леко се изприщвам. По природа съм недоверчива и когато някой започне да ми говори за стоте си каузи и колко добър човек е, ми става рязко лошо.
По-тихо ми се иска да се случват нещата.
– Друг прекрасен спектакъл, в който си партнирате с Бойко Кръстанов е „Дишай“. Кой за вас е „разговорът, който продължава цял живот“, както пише Дънкан Макмилан в пиесата?
– За нас. Какво правим и защо го правим.
– Казвате, че искате все повече да пишете за кино и театър – как различавате добрите истории?
– Мисля че това е нещо, което зависи от вкуса на всеки. За мен една история може да е добра, за Вас не. Със сигурност си личи когато историята искрено вълнува автора и екипа.
– Освен писането, все още ли ви вълнува режисурата? Какво ви даде обучението при Георги Дюлгеров?
– Вдъхновение. Проф. Дюлгеров е изключително харизматична личност, който говори с голяма любов за професията и със същата любов се отнася и към студентите си.
– Чувството ви за хумор и сарказмът ви са прословути – личат си от клипчетата ви в социалните мрежи, през начина ви на общуване, до текста на „Боклук“ например. Чувството за хумор помага ли ви да преминавате през живота по-лесно? Начин на оцеляване ли е?
– Харесва ми фактът, че разполагаме с този инструмент в животите си, за да се смеем на света. Иначе сигурно би бил непоносим.
– Кое е последното нещо, което ви направи щастлива? Защо?
– Последния разговор след „Prima Facie“.
Благодаря на всички, които останаха след представлението и се включиха.
Срещите ми с хората от фондация Emprove също ме ощастливяват. Доставят ми смисъл.
– За себе си казвате, че сте много самокритична. Къде обаче поставяте границата между критиката, която ви тласка към развитие и критиката, която прераства в ниско самочувствие?
– Това са фини настройки. Предполагам, че всекидневно трябва да се настройваме.
