- Аз съм човек, който обича да знае всякакви нови неща, а защо не и да ги може.
- Присъствам още от първия коледен концерт, който Стефан Диомов направи.
- Когато правиш аранжимент имаш възможността да облечеш една песен в твоята дреха.
- От 14-годишно момченце съм вътре в оркестъра.
Наричат го детето чудо и българския Моцарт, но тези определения не му харесват. Въпреки това си позволявам да започна с тях, защото Георги Милтиядов е истинско музикално чудо, макар вече да не е дете. Творческата му биография говори сама за себе си: започва да се занимава с музика на четири години, пее и свири на пиано, печели десетки награди от конкурси (а в родния му Бургас те са много). На 15 години вече прави аранжименти и оркестрации за едни от най-големите оркестри в България. Освен това ги и дирижира.
Днес, на 26 години, има 10-годишна кариера зад гърба си,
над 400 аранжимента и песни създадени за най-големите звезди в света на българската музика. Списъкът с артистите, с които е работил е твърде дълъг, но част от имената са Орлин Горанов, Маргарита Хранова, Тони Димитрова, Силвия Кацарова, Веско Ешкенази, Стефан Диомов, Руслан Мъйнов, Люси Дяковска, Еделина Кънева, Васил Петров и много други. А най-хубавото е, че голяма част от тези хора той нарича свои приятели.
Георги казва, че абсолютно всяка една песен, която е написал е създадена специално за артиста, който ще я изпълнява. В музикалния си път той не прави компромиси, крайно педантичен e и работи с усърдие и голяма отдаденост. Проектите се сипят един след друг, а крайните срокове винаги чукат на вратата му. Как издържа на темпото ли?
Просто живее музика и обожава това, което прави –
личи си в начина, по който затваря очите си, докато е пред оркестъра или пред пианото, в начина, по който се усмихва, когато говори за музика.
Георги Милтиядов е много различен от повечето хора, които ще срещнете на неговата възраст. Той обича поезията и философията, филмите на „Дисни“ и пътуванията. След като има възможност да черпи опит и знание от най-големите, сега го предава на следващите поколения – преподавател е в НУИ „Панайот Пипков“, Плевен. Пише и музика за деца. А за себе си като дете казва, че любимите му детските спомени носи винаги под ризата си – белезите по лактите от времето, когато е карал колело и се е катерил по скали. Освен всичко има безкрайно дълбок и красив глас.
Между многото си ангажименти маестро Георги Милтиядов отделя време да си говорим за изкуство, съмнения, вяра, доброта и още изкуство. На по чаша чай ви каним да се присъедините към разговора ни:
– Идваш от записи в Радиото за тазгодишното издание на „Българската Коледа“. Разкажи ни малко за тази уникална възможност – ти да си отговорен за това, което ще чуем на концерта.
– Искам да кажа, че съм изключително щастлив, изненадан и благодарен, че екипът на Dream Team, на Българско национално радио и разбира се на Президентството, че се обърнаха към мен. Това е огромна отговорност, която съм поел, защото мисля, че мога да се справя. Освен диригент, съм аранжор и музикален продуцент на това, което хората ще чуят на 25 декември от 20 часа в Народния театър „Иван Вазов“. Концертът ще се излъчва по bTV и по БНР на живо.
Най-вече, освен привилегията да бъда в тази така мащабна и много важна за България кампания, имам възможност да се докосна до Симфоничния оркестър на БНР.
Те са класни и изключително добри музиканти, много лесно се работи с тях.
Не всеки има възможност да се докосне до един от най-добрите оркестри в страната. Аз съм работил и с друг състав на БНР – с Биг Бенда. През месец март ми предстои още един концерт с тях.
Още по-щастлив съм, че напоследък много неща ме свързват с БНР. Тази година получих наградата за „Млад музикант на годината“ в класацията Allegro Vivace на БНР и като диригент в „Музикален проект на годината“ – „В света на музиката“ с Плевенска филхармония, Веско Ешкенази и Вероника Тодорова.
Да се докосна до този оркестър, до оригинални партитури и пиеси на български композитори за мен е като докосване от Господ.
– Запознавайки се с творческата ти биография останах впечатлена от това, което всички отбелязват като забележителен факт – как толкова млад си постигнал такива големи неща в кариерата си. Съдба ли е това, случайност или план на по-висш разум?
– Съдба и план на по-висш разум е абсолютното определение, защото аз не вярвам в случайности. На всеки един човек е отредено това, което му се случва. Дали сега, дали по-късно, то си те чака и си е твое. Колко време ще продължи, също е писано.
Не знам дали след 10 години няма да се изтощя физически
да правя всичко това, което правя в момента; защото се занимавам с много неща. Освен с аранжиране, дирижиране, с писане на музика, със свирене, преподавам в музикалното училище в Плевен, работя и в студиото на легендарния китарист Максим Горанов.
Аз съм човек, който обича да знае всякакви нови неща, а защо не и да ги може? И понеже съм Дева, това, което се опитвам да правя, трябва да е перфектно.
Изобщо не допускам компромиси с работата ми.
Вярно е, че голяма част от хората ми се обаждат, защото работя бързо, но пак не претупвам работата си.
– Имаш толкова много проекти, пътуваш в цялата страна – между Бургас, София, Плевен, не се ли изморяваш?
– Вече много рядко ходя в Бургас. Отивам само, когато имам концерт. Сега ми предстоят два в една вечер на 9 декември със Стефан Диомов. Той прави традиционни коледни концерти. Аз съм там от първия, който се състоя през 2011 година. Тогава бях джудженце. После започнах да свиря, да правя аранжименти, да пеем заедно. Повечето ми участия в Бургас се случват благодарение на него. Както знаем, никой не е пророк в собствената си страна или град, в този случай. Но ще дойде и това време. Бургазлии винаги се връщат в Бургас. Морето е вдъхновение.
– Говорейки за Бургас, на едно място споделяш, че поетът Пейо Пантелеев, с когото те свързва истинско приятелство, е казвал, че лъвовете са в София, а той е гларус и затова стои в Бургас. Използвайки негова аналогия ти лъв или гларус си?
– Така е, той никога не е имал амбиция да става софийски гражданин, мастит поет или пък да завземе цялото певческо съсловие.
А аз може да съм гларус, защото летя. Прелитам от град на град, от концерт на концерт. Има една такава песен: „След концерт, след концерт, ние отново на път сме. А животът изтича като пясък през пръстите…“.
И така минаха 10 години от моето първо влизане в голям оркестър.
А сякаш беше вчера. Когато имаш с какво да изпълниш живота си, имаш задачи, цели, той наистина минава бързо. А на мен времето никога не ми стига. Все си казвам: „Не може ли този ден да е 27 часа вместо 24?“ Или да има едно копченце, с което да спрем само за малко времето. Истината обаче е друга, но както казах, всеки персонално има нещо, което му помага, напътства го и го окрилява.
– Спомена и Бог в разговора ни, както го правиш често и в други интервюта. В днешно време много хора се обявяват за „християни“, какво ти влагаш в думата Бог?
– Това е много интересен въпрос, който никога досега не са ми задавали. Аз мога да кажа, че съм християнин, защото вярвам. Обичам храмовете, обичам иконите. Обичам православната музика – да я пея, да я слушам, да я дирижирам.
Там има една друга връзка с Вселената за мен.
Не съм от тези, които всяка неделя ходят на църква, но уважавам нашите празници и ритуали. Знам не една или две молитви, които винаги казвам, когато вляза и запаля свещ.
– А откъде идва тази вяра? Наследствена ли ти е?
– Да, вкъщи всички са вярващи, това се възпитава, но аз много рано излетях от гнездото. И най-вероятно в началото е било само любопитство. С времето сам реших, че мога да повярвам и знам, че над мен и над всеки един човек стои тази сила, която ти помага и ти дава спокойствие и кураж. Но ти трябва да я откриеш и да повярваш в нея. Когато съчетаеш вярата с философията и с малко вътрешно въображение, животът ти може да бъде прекрасен. Стига да имаш такава нагласа, защото в днешно време хората са много мрачни, груби и недоволни. Най-вероятно те си имат своята причина да бъдат такива.
– По пътя си обаче ти се срещаш с прекрасни хора и си работил с едни от най-големите имена в българската музика. Сблъсквал ли си се с недоверие в началото?
– Не съм засичал такова нещо в отношенията си с тях. Ако са го мислили, то, според мен, просто са ме изпитвали, за да преценят моите качества и възможности. И в един момент вече започваме да си имаме взаимно доверие.
Може би в оркестрите също е имало подобни съмнения. Все пак аз бях едно дете на 14-15 години, а на пултовете пред тях стояха щимове, написани от мен, които те трябва да изсвирят.
Обичам симфоничния оркестър, защото,
ако не обичаш един инструмент, няма как да пишеш музика за него.
Това не се учи, трябва да имаш усет.
Аранжиментът и оркестрацията са по-големият процент в едно произведение. Когато правиш аранжимент имаш задачата да ушиеш дреха на дадена песен, така че изпълнителят да пожелае да я облече. Много малко са композиторите, които са и аранжори – и преди, и в днешно време. Говоря за истински аранжимент, който се строи от нулата до последната нотичка.
Съвременният човек използва изкуствения интелект и смята, че е музикант и е „написал“ песен. А къде отиват моите 20 години работа или онези 40 години работа на някой друг? Затова аз съм малко против изкуствения интелект, когато се намесва в изкуството. Да, сигурно има много добри попадения, но те са лишени от емоция. Не са създадени с тази енергия, с която аз ще създам песен за конкретен човек. Тогава тя е насочена към него и това се усеща.
– А откъде намираш увереност в себе си, не идват ли съмненията „млад съм и имам толкова много да уча, знам ли достатъчно“?
– Дали знаеш или не, когато се изправиш за първи път пред един оркестър, това винаги е изпит за теб. През един такъв състав са минали куп диригенти. Съставени са от оркестранти, които имат над 40-50 години стаж. Иска ми се, обаче и младите хора да имат мотивация да остават в България, и да попълват тези състави, защото имаме нужда от тях.
Но човек винаги има съмнения. Винаги се съмнявам в себе си, винаги може по-добре и по-добре. Но Слава Богу в лицето на моите учители и предци имам много добър стимул и много добра мотивация за работа. Опитът също играе важна роля.
Аз от 14-годишно момченце съм част от оркестъра.
Свикнал съм с тях, знам как мислят, какво ги обърква, от какво имат нужда, за да са спокойни и сигурни. Плевенска филхармония може би беше първият оркестър, който дирижирах – дебютирах и чиракувах там.
Аз съм много голям привърженик на приемствеността между поколенията. А този мост винаги го изграждат по-възрастните хора, по-опитните. С тях имам огромна разлика в годините. Пейо Пантелеев, например беше на 69 години, а аз бях на 16, когато започнахме да работим. Това са 53 години разлика!
– Разказа ми как за по-малко от един месец създаваш оркестрациите на 24-те песни на Стефан Диомов, включени в мюзикъла „Здравей! Как си, приятелю?“. В този ред на мисли, по-добре ли работиш под напрежение, когато имаш краен срок или обичаш да имаш свобода?
– Аз винаги имам краен срок и никога нямам свобода. Свобода си давам, само когато сам реша, че дори в най-голямото напрежение, ще седна и ще напиша песен, защото сега е дошла. Просто сядам, записвам я и я оставям настрани, забравям за нея. Когато отмине целият екшън покрай дадена продукция, се връщам и си казвам: „Я да видим какво съм направил!“. Това е свободата – в собственото ми творчество. Но иначе съм винаги под напрежение. Гонят се срокове, които се припокриват, всеки чака, всеки е на първо място. А на Гого-робота ще му паднат батериите скоро…
– Тогава какво те зарежда?
– Зарежда ме резултатът от това, което постигам след цялото напрежение. Когато си кажа: „Разказа ми се играта, уморих се, разболях се, но всички са доволни!“.
В крайна сметка гоня този резултат заради публиката.
Защото това, което те ще чуят, е най-важно за мен. Тяхната реакция – това, което си направил да достигне до тях. Аз съм сигурен, че повечето хора не си дават сметка какво представлява целият този труд. Те чуват готовия продукт, а какво стои зад него знаят само моите приближени, които Слава Богу, са търпеливи.
– Ако това е цената, струва ли си всичко?
– За един творец си струва. Идеята на изкуството е то да достигне до хората. Защото те са гладни и знам, че дори да са негативни или мрачни, всеки човек има нужда от храна за душата. А тя за всеки е различна – музика, поезия, балет, театър, изобразително изкуство и още…
– А докъде стигат мечтите ти?
– Знаеш ли, че не съм разсъждавал скоро върху това. Но мечтите ми в общ план са хората около мен да бъдат здрави. Мечта ми е да видя детето ми как ще порасне и евентуално ще тръгне по моя път. Мечта ми е да бъдем добри. Това много ще помогне на всички. Да, не може всичко да бъде по мед и масло, има дупки, падения, има хора, които те спъват. Но благодарение на близките, на вярата, на философията и нагласата ти за живота, можеш да се изправиш и да изплуваш!
