• Емил Марков ми гласува голямо доверие за представлението „Всяка първа сряда“ и беше уверен, че аз съм подходяща за ролята.
• Продължавам да си живея с мисълта, че никой не ме разпознава, което понякога е нож с две остриета.
• Хората са като огледала, някои от тях са криви, някои са счупени и не можеш да придобиеш правилна представа за своя образ, но разбираш повече за себе си и за тях.
• Толкова хора са описвали любовта, как мога аз да кажа нещо ново… мога само да се повторя.

Не знам дали някой, който се е опитал да я опише е успял в пълнота. Керана е сякаш повече от Космос. Може да рисува, монтира, пише песни, пее зверски добре, спортува, озвучава детски филмче. Може би най-позната на хората е с музиката и бандата си – Керана и космонавтите, но освен това тя  участва в мюзикъли като „Евита“, „Исус Христос суперзвезда“ и „Семейство Адамс“, а последното и ново начинание е роля в театралната постановка „Всяка първа сряда“, където си партнира с Емил Марков. Преди броени дни в началото на май излезе и филмът „Ретроспект“ с нейно участие.

Керана казва, че обича да контролира нещата, да е движещата сила. Не обича да ѝ казват какво да прави.

Свободата е нейната стихия.

На сцената е истинско кълбо от енергия.

Въпреки, че живее с мисълта, че хората не я разпознават, тя определено има разпознаваем стил. Дълга коса, кроп, висока талия, запомнящо се присъствие, космически глас…

Първият ми среща с Керана беше именно на неин концерт. Докато наблюдавах как точно като ураган бушува на сцената, си мислех, че някак имаш два варианта – или да отвърнеш със същия интензитет на енергията ѝ, или да стоиш тотално запленен без да сваляш поглед от нея.

Керана е толкова всеобхватно талантлива, че е трудно за вярване, че не цял живот се е занимавала с изкуство. Трудно е да си я представим работеща в офис и то на другия край на света. Шегува се обаче, че е написала повече фактури отколкото песни.

В този разговор за смисъла, нюансите на изкуството и музиката, която създава може да преоткриете Космоса на Керана.

– Поводът да си говорим е представлението „Всяка първа сряда“ – вече няколко пъти го играете, предстоят още дати – кажи ни какво е чувството?

– Трябва да си призная, че страшно много се притеснявах, особено в началото. Не исках да разочаровам себе си и Емо, защото

той ми гласува голямо доверие.

През цялото време беше уверен, че това ще стане и, че аз съм подходяща за ролята. А аз не бях сигурна, тъй като не съм актриса и досега не съм правила нещо подобно – това е постановка само с двама човека.

Интересното е, че има голямо значение дали играеш пред хора или не. Това беше нещо, за което той още в началото ме предупреждаваше, аз не вярвах особено, но наистина разликата беше огромна. Сега вече започвам да се отпускам повече, да се отърся от напрежението и да се наслаждавам. Спомням си първия път, в който го играхме – изобщо не предполагах, че хората толкова ще се смеят, толкова реагираха. И когато ги чувах, че на тях им е хубаво, на мен ми ставаше още по-хубаво.

– Казваш, че си научила много от партньора си на сцената – Емил Марков – какво си взе от работата с него?

– Страшно много неща. Бих казала, че имам голям късмет с хората, с които работя – по-голямата част от тях са много специални и Емо също е такъв. Първо той е изключително сговорчив –

трябва един от двама ни да е и очевидно не съм аз (смее се).

Много фин и внимателен е, много красив човек е отвътре. Освен всички суперлативи, които мога да кажа по негов адрес, двамата много се разбирахме – дори с половин дума. Той започва да говори нещо и дори не се е изказал и аз вече знам какво ще ми каже. Това е много специално нещо, различно от това дали харесваш някого или не. Ние не само си допаднахме и се разбирахме, но и възгледите ни бяха много сходни, което направи процеса много лесен. Аз съм изключително благодарна и щастлива за тази възможност.

– „Всяка първа сряда“ е дебютът ти, но само на театралната сцена. Каква е разликата между мюзикълната, музикалната и театралната сцена?

– Интересно е, че все си на сцена, но е тотално различно. В тази връзка открих нещо много интересно – при мюзикъла имаш песни и танци, много повече похвати, с които си служиш. Имаш реплики, след това избухваш в танци, има цял балет и хор. Дори, когато например не ти е ден, не се движат по най-добрия начин нещата, пак накрая е що-годе добре. Но открих, че в театралните постановки не е точно така. Ето, например аз и Емо сме само двамата на сцена – няма балет, хор, оркестър или хореография. Единственият похват, с който разполагаме е да успеем да го направим достатъчно емоционално и докосващо за хората.

Тук актьорите трябва да са много добри,

да знаят точно какво правят, да бъдат напълно отдадени на случващото се, за да може да се получи. Единственият начин да докоснеш хората е да изградиш убедителен образ и взаимоотношения, в които те да се открият.

– Покрай всички неща, с които се занимаваш предполагам около теб има немалък медиен интерес, а ти си човек, който много пази личния си живот. Как ти се отразява светлината на прожекторите?

– Не бих казала, че усещам голяма разлика. Понеже не съм особено активна и в социалните мрежи…

Продължавам да си живея с мисълта, че никой не ме разпознава,

което понякога е нож с две остриета. Тази мисъл обаче ме кара да се чувствам много добре. Ако през цялото време живееш с идеята, че си наблюдаван, никога няма да бъдеш автентичен. Каквото и да си говорим, в момента, в който се чувстваш наблюдаван започваш ти да се самонаблюдаваш и това е много изморително и натоварващо. Не мисля, че е и много здравословно. Точно затова предпочитам, дори да не е така, аз да си живея с мисълта, че никой не ме познава.

– Нека поговорим малко и за Керана и космонавтите. Казваш, че името на бандата е вдъхновено от факта, че много деца като малки искат да станат космонавти – ти каква искаше да станеш?

– Това е много смешно, защото от дете знам какво искам да правя и не знам защо ми отне толкова дълго време да започна да го правя. Някои хора имат оправданието, че не знаят какво искат да правят, а аз знаех. Като деца сме много искрени и не сме обременени от мисли кое е печелившо…

Аз като малка винаги пеех, танцувах,

все исках да ме гледат, да правя представления. Нещо друго, което страшно много ми харесваше беше Космосът. Имах много енциклопедии и наръчници за гледане на звездите. Така че може би тези две неща са били ключови за детството ми.

– Четох как споделяш, че си отишла в Германия, защото родителите ти са искали така и като малка си се отказала от идеята да се занимаваш с музика, за да си намериш „нормална работа“, отново за да е доволно семейството ти. Как те гледат на сегашната ти професионална кариера?

– Сега са доволни. Не бих казала, че през целия път, докато стигна до тук са били доволни, имаше един момент, в който тотално бяха изгубили надежда. Но напълно ги разбирам, тъй като аз доста дълго време се лакатешех напред назад и се чудех точно какво да правя. Истината е, че

ако не искаш и не вярваш в нещо, то няма как да стане.

Трябва да искаш нещо, да работиш в тази посока, да вярваш в него, за да може то да се получи. Аз дълго време се опитвах да правя неща, които не исках, но правех, защото смятах, че са правилни за някой друг. И ми личеше…

– Може би все пак всичко е имало причина и това, което се е случило те е довело до тази, която си сега.

– И аз гледам така на нещата. Защото не знам, ако не се беше случило така, какво щеше да стане. Никой не знае дали грешките, които сме допуснали не са всъщност по-доброто нещо. Няма и как да разберем. А да седя и да съжалявам за нещо, което се е случило няма абсолютно никакъв смисъл, не мога да го върна. Научила съм много неща и поне

сега знам, че не мога и не бих правила друго

освен това, което правя в момента. Защото съм била на друго място, правила съм други неща и знам колко нещастна съм била. И това, което правя в момента не е случайност, а мой личен избор, за който съм се борила. Не ми е било лесно, не съм имала семейство, което се е занимавало с това, не съм се движела в тези среди. Трябваше да обърна много неща в живота и обкръжението ми, за да правя нещата, които правя в момента. Правех тези промени напълно целенасочено.

– Поглеждайки музикалната индустрия в световен мащаб 99% от песните са за любов. Песните, които вие изпълнявате са част от този 1% – защо?

– Честно казано вече и аз не знам. Интересно е – аз не съм решила целенасочено да не пиша песни за любов. Не е като да нямам „любовни терзания“ просто винаги съм имала други проблеми, които са били по-ярки. В живота ми нещо, което много повече ме е вълнувало е връзката ни с нас самите и с това

да открия себе си и да разбера коя съм и за какво се боря.

Защо се чувствам по определен начин, защо се държа по определен начин, въпреки че той наранява мен и хората около мен понякога? Чувството за самота, смисълът, сънят, също са неща, които са му вълнували цял живот и може би затова по-често съм писала песни, които са в тази посока.

Съвсем скоро се замислих дали причината, поради която не пиша толкова любовни песни е, защото вече не мога. Трябва да си призная, че с времето съм станала много цинична, дори не знам как се случи това.

Някои любовни песни дори не мога да ги слушам,

защото не им вярвам и не мога да си представя, аз да ги напиша.

Интересен феномен е, че когато се зарадвам за нещо, винаги в себе си всъщност се и притеснявам колко време ще трае този момент и това щастие. Може би защото често в живота ми, когато съм била супер сигурна в нещо и много съм се радвала впоследствие съм получавала страшен шамар. Може би затова станах толкова цинична и повече говоря за смърт и липса на смисъл – тема, която напоследък ме занимава. Но бих се радвала да напиша нещо по темата, да намеря думи, които да излязат от устата ми и да им вярвам.

– Всъщност, не че нямаш любовни песни, но начинът, по който говориш за любовта е много по-различен от всички клишета.

– Да, много мразя клишета. Другото е – по какъв начин аз мога да допринеса за нещо, което е толкова пренаситено. Любовта е толкова универсално чувство и същевременно толкова различно. Толкова хора са я описвали по толкова начини… Как мога аз да кажа нещо ново, мога само да се повторя.

– Говорейки си за текстове, песента ти „Поне за ден“ ме впечатли много. Ти някак си изградила образ на много уверен и смело заявяващ себе си артист. Сравняваш ли се?

– О, винаги, задължително! Но всички го правят.

Всъщност трябва да се сравняваме, за да знаем къде сме.

Например, когато започвах да се занимавам с нещата, с които се занимавам, понеже никога не го бях правила пред хора, не знаех дали съм добра, дали го мога. Спомням си например, когато ме взеха за ролята на Евита не можех да кажа на 100 %, че ще се справя.

Ние имаме много ограничена гледна точка за себе си, можем постоянно да се наблюдаваме, но пък гледната ни точка е само отвътре навън. Не знам как изглеждаме отвън, а понякога е добре да се видим. Това не означава, че трябва да позволим това да промени мнението ни за нас, но

това е още едно огледало, в което можеш да се погледнеш.

Хората са като огледала, някои от тях са криви огледала, някои са счупени и не можеш да придобиеш правилна представа за своя образ, но разбираш повече за себе си и за тях. Много често чуждото мнение може да бъде провокирано от негативни емоции, несигурност, но понякога е напълно конструктивно.

По този начин често съм научавала неща за себе си, които не съм знаела – и хубави и лоши. Интересното е, че не съм знаела голяма част от хубавите си качества преди някой от близките ми да ми ги каже. Или неща, които приемаме за даденост и си мислим, че щом при нас са така значи и при другите хора са така.

Важно е да се оглеждаш какво се случва, но да не позволяваш това да те събаря, което всъщност е много трудно. Трудно е да приемеш някакъв негативен сблъсък, да го отсееш абсолютно неемоционално и да вземеш най-доброто от него. Трудно е, но би било чудесно да можехме да правим така.

– В този ред на мисли по-скоро критична ли си към себе си или си уверена?

– Изобщо… Много хора мислят, че аз съм много уверена и, че съм много усмихнат и безгрижен човек. Но това е много далеч от истината. Аз всъщност съм човек, който нонстоп стои и премисля някакви неща, разсъждава, пита, дълбае. Винаги се съмнявам в себе си и способностите си, във всичко и във всички.

Бих казала, че по-скоро съм човек, който постоянно е малко тъжен.

От хората съм, които имат много високи височини и много ниски низини. Въпреки това се радвам, че останалите не виждат това.

– В песните си много говориш и за чувството на празнота. Кое те изважда от тези, моменти, когато ти си там?

– Смисълът. Мисля, че за да съществуваме на нас хората ни трябва смисъл. Трябва да имаш цел. Това са нещата, които ме карат да се чувствам най-зле – когато се чувствам ненужна, неполезна и безсмислена.

– А къде намираш смисъла?

– Работата е там, че трябва да мога да правя нещо, което ме кара да се чувствам полезна и смислена и в същото време ми доставя удоволствие.

Открила съм, че това, което правя в момента ми дава този смисъл.

Това е причината поради, която ставам сутрин. Това е причината, поради която си лягам и продължавам да живея. Да създавам и да правя нещата, които правя и да си въобразявам, че в тях има някакъв смисъл. Мисля, че най-страшното нещо, което можеш да направиш на един човек е да му кажеш, че няма смисъл от него.

Изводът, до който аз съм достигнала е, че не виждам никакъв смисъл в съществуването ни, в това, което правим и защо го правим. Защото глобално погледнато всички ще изчезнем и всичко, което съм направила някога ще изчезне. Идеята е, че правим някакви неща, за да ги оставим и

те да направят живота на хората след нас по-добър,

но в някакъв момент това ще спре. И когато го погледнеш така – какъв е смисълът? Някакво време някакви хора ще слушат музиката ми, но в един момент ще аз изчезна и хората, които ме слушат също ще изчезнат. Много странно е как в един момент ти биваш напълно забравен. И така нищо всъщност няма смисъл.

Но понеже ни е нужен смисъл, за да се събуждаме, хубавото е, че можем да си създадем смисъл. Имаме възможност да изберем кои са смислените неща за нас. Така аз съм избрала това, което ме кара да се чувствам щастлива и вярвам, че това е моят смисъл.