Подредени в определена последователност, думите могат да лекуват, но могат и да убиват
Сценарият за филм по „Живот в скалите“ е почти готов, „Пасиансът на архангелите“ я виждам като сериал
Българите четат – имат много ясен критерий какво им харесва, и какво не
С Мария Лалева сядаме на кафе шест месеца, след като изчетох „Живот в скалите“ и „Пасиансът на архангелите“ на един дъх. Книгите й ми дадоха точните думи, с които да пусна токсична за мен любов. Попадах на цели монолози на македонката баба Настасия, стопанката на черквата в Созопол, които вербализираха безумния емоционален ластик, свързващ ме с един мъж в продължение на две години.
И до днес, когато се събудя с усещане за дупка в гърдите, отварям книгите на Мария на случайна страница.
И винаги попадам на точния пасаж, който ми носи отговор и ми напомня, че съм си на пътя и всичко е наред. Само трябва да си прощавам по-лесно, за да вървя по-бързо към себе си и да се чувам.
Да общувам с Мария Лалева на живо се припокри изцяло с усещането, докато четях „Живот в скалите“,
най-продаваната книга на български автор у нас за последното десетилетие
Срещу мен стоеше сърцат мъдрец, който умее да разчита вътрешния ти свят за една цигара време. А след като е изпълнил разговора ви с букет от универсални истини за смисъла да си честен, смирен и да обичаш, си тръгваш педя над земята.
Вижте какво сподели Мария с нас.
– Мария, говорим си дни след празника на славянската писменост. Буквите ги празнуваме всеки ден, като общуваме цивилизовано и честно. Къде се крие голямата сила на езика – в това, че съхранява паметта ни като нация, в свободата да градим съдбата си като вербализираме себе си?
– Думите са енергия. Точно толкова, колкото мисълта е силна и градивна, точно толкова е силно и изреченото. Вярам, че думите, подредени в определена последователност, могат да лекуват, но могат и да убиват. И в това е смисъла и на наричанията. Думите са нещо много отговорно. Има значение с какво си ги заредил. И точно на тази енергия реагират хората, които ги четат и слушат.
Ако нещо е съхранило нашата национална идентичност, това е само езика
Натъжавам се истински като чета грозни думи за нашите хора. За обругания български дух и „робска психика“. Особено напоследък виждам как думите се ползват само, за да воюваме. А те трябва да се ползват, за да изразят теб самия. Най-красивата част от теб. И като забравим тази красива част, изразяваме това, което вече е попило в нас – абсолютното разделение.
Ние сме много красиви хора, българите
Не сме завистливи и лоши, както обичаме да се представяме. Достатъчно е да те взема с мен на 2-3 срещи из страната, за да видиш хората колко много жадуват някой да им каже нещо добро за тях самите.
Ако пиша, то е защото искам хората да преоткрият себе си чрез думите. Ние сме от късметлиите да имаме собствена азбука. Това е повод не толкова за гордост, колкото да се замислим с колко красиви неща е натоварена българската раница. Как да използваме за добро всичко, което ни е дадено. Какви думи създаваш, как ги редиш.
– Кое е най-тежкото в работата на писателя?
– Най-тежката част е редактирането. Минава обмисляне на всяко изречение и си е откровено робска работа. Самото писане иначе е много красив процес, него не го зачислявам към труда.
– Медитативно ли ти е?
– Не точно. Понякога стоиш и все едно го чуваш, бързаш да го запишеш, за да не го изпуснеш. Друг път едно изречение може да ти яде душата половин ден и повече. Продължаваш нататък и се връщаш, когато си готов за това изречение.
– А писането как те намери? Кога разбра, че е твоето нещо?
– Аз още не знам дали е моето. Не обичам да ме наричат „писател“, защото това е титла, която читателя дава с времето. Думите те намират. Въпросът е дали ти си на тяхната честота. Има думи тежки. Има думи, пълни с любов. Зависи на каква честота си настроен.
Ужасява ме това деление на висока, ниска, средна, масова и елитарна литература. А читателите са едни и същи. И няма как да им слагаме един път клишето, че са елитарни, ако четат еди каква си литература, а после стават автоматично простаци, защото четат и друга.
Хората, които имат отношение изобщо към литературата и писмеността, са едни и същи
Българите четат. Имат много ясен критерий какво им харесва и какво не. Друг е въпросът какво им се налага като летва за качество. Какво в крайна сметка възпитава като отношение към думите и училището.
– Изпреварваш ми въпроса. Как може в ерата на дигиталното, на бързооборотното, на ултра късите форми за съдържание, един млад човек да бъде мотивиран да отвори книга? И тя да не е биография на влогър, да речем.
– Във всеки случай – не на сила. Човек си има свобода. Най-страшното нещо, което съм чела, е че трябва да възпиташ читателя, или зрителя. Недопустимо е да му отнемеш свободата да избира. Пътя към сърцето на децата е любовта. Те може да са в TikTok, или в Instagram. Може да са заринати от елементарни неща. Но истината е, че във всеки човек, без значение в каква среда вирее, има любов. Има една честна антена, която улавя доброто в думите. Най-верният път е да дадеш на човек свободата да се самоопредели в едно произведение.
– Кога изпитваш нужда да пишеш? Кое състояние те движи като разказвач на истории – личната загуба, или щастието?
– Понякога всичко зависи от историята, както е в „Пасиансът на архангелите“. Там историята дойде разказана, завършена. И аз трябваше само да доизчистя някои неща. Историята на Юстина и на майка Христина дойдоха готови. Каша е абсолютно истински прототип. Наблюдавах двама, трима души, за да сглобя този образ. На света има такива хора и на мен ми е тъжно за тях, защото Вселената на тях им дава много шансове. Но те като не са готови, не могат да приемат тази ръка на доброто, на светлината.
Живея много любопитно, наблюдавам и чувам всичко
Главата ми е като мишпулт, на няколко писти се пуска всичко и после смесваш. Не знаеш какво ще излезе накрая, но имаш идея за хармонията. Като песен е писането. Но винаги има един основен музикален мотив, или в случая – мотив на романа. Не винаги само болката ражда поезия, или добра история.
„Живот в скалите“ е така. Писала съм го в много тежък за мен момент.
Минах през дълъг период на звучни шамари от близки, от съдба
„Пасиансът“ беше писан в състояние на абсолютно смирение и разбиране защо определени болки и рани са ми били причинени. И това смирение пред съдбата, това осъзнаване на болката като двигател да продължиш напред, то е в основната на „Пасиансът на архангелите“.
Дали ще има трети роман – не знам, имам идея
Но не съм усетила момента да седна насаме с думите. Думите са много ревниви. Не търпят чуждо присъствие. Така беше с „Пасиансът“, три месеца стоях сама. Самотата е вдъхновение. Задължително условие е да съм сама с думите. Не аз отивам при тях, а те идват при мен.
– Обичаш да ни срещаш с посланици на небесното добро в книгите си, като баба Настасия от „Живот в скалите“ и Юстина от „Пасиансът на архангелите“. Можеш ли да разкажеш повече за нейния прототип, къде я срещна тази жена?
– Не съм я срещала, разказаха ми за нея. Странната история как пристига тук, как е гледала на карти. Съответно, те изобщо не са такива, каквито съм ги описала. Тях си ги измислих. Но цялата история за това как й е изгоряла къщата, как майка й губи живота си, защото се връща в пламъците за ботушите на бащата. Странстването й по корабите. След това как идва тук, работи. Не е била във Варна, преместях я там от друг град. Понатегнала съм малко драмата. Самият прототип на Юстина не е бил изнасилен.
Но това пък е историята на друга жена, която е била гледачка и е била подложена на страшни зверства,
в следствие на което не е могла да има деца и си осиновява. Събрах тези истории и се роди Юстина. До идването й във Варна съм се движила съвсем по историята на реален човек. Приписах й малко мистика, повече интерес към езотерика и религии. И към световния мир.
Ако нещо в Юстина има от мен, то това е тази липса на религия, но наличие на вяра във вселенските закони
В енергиите и в прераждането. В това, че човек няма начин да е в грях. Може да не живее съвършено, но това не го лишава от великолепието да носи божията искра. Това мое вярване го дадох на Юстина.
– Прочетох и двете книги като притчи. Дойдоха при мен в точния момент и ми дадоха доста отговори. Към коя от двете книги има по-голям интерес за филмиране?
– От „Живот в скалите“ може да излезе много красив филм, стига да има кой да го направи. „Пасиансът на архангелите“ го виждам само като сериал. Да се филмира една такава книга у нас е много опасно, защото бг киното си има достатъчно проблеми през последните 2-3 години. Второ, това което финансира държавата, са по-елитарните, т.нар фестивални филми. Аз лично не искам да отивам там.
Имам носталгия към старото европейско кино, френско, италианско… Ако ще се прави филм, той ще е в тази стилистика
„Живот в скалите“ показва, че няма значение от коя религия си, кой те е родил. Тази история може да се снима от всяка точка на света и да е вярна. Това е история без националност. Аз съм почти готова със сценария. Ще видим какъв ще е екипът и как ще реализираме идеята. Всичко е въпрос на пари, време и организация. 200 000 е тиражът на „Живот в скалите“, а това са 200 000 представи как трябва да изглеждат героите. Сценарият ще е по мотиви от книгата, цялата история не може да влезе едно към едно.
– Игра на карти ли е твоята игра с живота? И къде е най-силният ти коз – в умението да прощаваш, да обичаш, да не оставяш разруха след себе си като си тръгваш? Добрите хора се познават по това, че си тръгват красиво. Цитирам те.
– Добрите хора така си отиват, наистина. И лош човек може да си отиде по добър начин. Не вярвам, че времената формират човека. Мисля, че е опасно да изучаваме историята през литературата, защото в нея винаги има огромна доза измислица, емоция и лично мнение. Не харесвам книги, които ругаят българите. Защото те има за какво да бъдат обичани. Ако ти прочетат книгата и се заобичат като човеци, значи мисията е изпълнена.
Наистина живеем в много дехуманизирано общество
Лишили сме човека от човека. Читателят първо е човек, после е българин, после е мъж или жена, дете, гласоподавател, потребител на 1001 стоки. Първо си човек. Ако аз самата вървя към някакъв път на осъзнаване, то е да опознавам все повече човека, защото това е най-прекият път да осъзная какво е Вселената и Бог. Докато се вглеждаме в политическите и социалните битки, докато живеем в тази игра на дявола, или социо, както я наричам аз, все повече сще затъваме в чужди конфликти. Ще плашаме чужди дългове, ще живеем според чужди правила, ще се подчиняваме на чужди представи за добро и зло.
Живеем в преходни времна, които ще ни наложат да се замислим защо толкова малко мълчим
Защо толкова малко уважаваме тишината. Защото тишината е тази, която ще те накара да чуеш себе си. Непрекъснато искаме нещо да бълваме, дали по телевизора, дали в TikTok, дали ще е в дурги платформи. Светът ни изкушава да не чуем себе си, да чуем него. А там не всичко е истина. Има временни и малки истини, които се променят с възстановяване на някакво друго равновесие. Има извечни истини, описани в дебелата вечна книга. Започваме с любов, продъжлаваме със свобода. Това са истини, към които човек рано или късно се връща, ако спре да робува на всички догми.
И на всички закони, които са го превърнали в гражданин, в данъкоплатец, в продължение на телевизора, компютъра и телефона. Най-важното е да си човек.
– В какво вярваш повече – в способността на човек да се променя, да се събужда за себе си и да расте? Или във Вселената, която ако ти имаш 10 варианта за себе си в една ситуация, тя ще те зашлеви с 11-ти. И той ще е най-добрият за теб.
– И в двете едновременно. Защото всички варианти са вътре в човека. Всички възможни версии на него самия и на Вселената са в него самия. Смятам, че човек изживява това, в което вярва. Ако вярва в любовта, той ще я изживее не като чувство между двама души, а като мироглед. Като начин, по който да гледа на всичко в живота си, дори на някаква изключително трагична загуба. Или на посегателство върху него самия.
Има причина за лошото и за хубавото.
Не винаги всичко добро, което ни се случва, идва от Бога. Или всичко лошо – от дявола
И е добре да се замисляме защо сме извикали тези хора на пътя си. Обикновено тези, които ни нараняват, предават, изоставят, идват, за да ни покажат къде точно сме счупени. Кои са страховете ни. Няма нищо лошо в това човек да се страхува. Страховете ни са патерици. Те отново ни помагат. В „Пасиансът“ пиша, че ангелите не винаги застават на пътя ни с цветя и песни. Понякога ангела застава на пътя ти с нож. И ние трябва да имаме смелостта и мъдростта да се запитаме какъв е урока зад тази рана и как ни е накарала да пораснем.
– Коя дума те описва най-точно като характер?
– Една единствена ли?
– Можем да ги съберем в някакъв Топ 3, колкото и да ограничаващо и условно.
– Усмивка, смирение и отказ да съдя. Това са неща, които се уча да практикувам в действията си. И другото нещо е любов. Да не оставям мръсотия около себе си, във всеки един смисъл. От отношенията с хората до хвърлен на улицата фас.
Фотокредит: Личен архив
