-
Безпътството в светския живот не е нещо ново.
-
Театърът продължава да се случва. Това е изкуството, от което има смисъл.
-
Хайтов е високо изкуство. Текстовете му дават адекватна на съвремието помощ.
-
Силата ми е в моноспектакъла, но най-любима ми е работата с артистите.
Често пред името му четем определения като „неподражаемия“, „великия“ и той е такъв, но преди всичко Мариус Куркински е творец. Няма да го величая, защото и той не се превъзнася. Предпочита себеотрицанието. Не използва думата смирение, когато се налага да говори за себе си и е категоричен, че пътят за опрощаване на греховете е само през вратата на храма. Пряк път няма.
През последните години активната му работа – както в театъра, така и в киното, е пряко свързана със заветите, диалектите и историите, завещани от Николай Хайтов. Обръщането към писателя Мариус Куркински прави в различни етапи от живота си. Най-вече заради мъката по изгубената невинност.
Разговаряме на Велики Четвъртък. Все още не се е отърсил от емоцията, заляла го предната вечер, когато излезе пред публиката във Варна с „Черното пиле“.
„Това поредно редово представление за мен е много важно. Беше важно да се убедя, че
театърът продължава да се случва.
Че той е живо изкуство, от което има смисъл“, заяви актьорът и режисьор в интервю за artportal.news.
– Г-н Куркински, в навечерието на Великден в какво състояние ви намирам?
– Сега, когато приключих поредицата от представления, се прибрах при баща ми и изведнъж попаднах в смразяваща тишина на очакването, на Възкресението. И за пореден път си давам сметка, колкото човек и да иска, и да не иска, не може да избяга от това голямо събитие.
Тези дни Бог е много по-близо, за което трябва да сме благодарни. Тишината е различна, всичко е различно.
Попаднах в тази тишина на истината, а от нея просто не може да се избяга.
В благодарност съм. Може би от това и че съм до моя баща.
Хората трябва да сме близо до Божиите заповеди и да не мислим за тях като нещо невъзможно. Те са близки за нас и са в нас. Колкото по със себеотрицание се опитваме да ги проумяваме, толкова по-добре. Не говоря за превъзнасяне. Човек трябва да се взира в себе си и ако го сполетяват беди, първо да търси в себе си причината.
– Кое е най-голямото изпитание за вашите ценности?
– Усещам, че мъдруването в тези дни е вредно. Всеки час сега е изпитание. Ние си мислим, че знаем, че има някакви завършени формули и заключение, познание, а всъщност сме на непрекъснато изпитание. На проверка.
Сега ми е лесно да говоря, защото в дните от Страстната седмица благодатта се усеща по-силна, но в другите дни, когато те хване светското, е по-трудно.
Не мога да назова най-голямото изкушение. Те са много. Най-големият грях е гордостта, в който сме непрекъснато. Самомнението и егоизмът също. Не може да си представите колко сме затънали в това.
Треперя и се ужасявам, когато в дни като днешния ми се дава да го проумея
– Назад в миналото ли най-добре може да намерим устоите за хаотичния свят днес?
– Обърнах се към Хайтов от усещането за безпътство, за хаос. Това всъщност не е новина, защото аз не знам светският живот да е бил друг. Безпътството в светския живот е непрестанно.
Тогава, осъзнавайки го – на около 30 и няколко години, бе от лична човешка болка за близките ми, които си бяха отишли. За дядо ми и за маминка ми, при които съм живял през ваканциите като дете. Хаосът там липсваше. При тях животът беше в мир и хармония.
От човешка мъка и безпомощност, от жал по онова време, отворих книга на Хайтов и като започна да върви разказът
все едно чувах гласа на дядо ми
Текстовете на Хайтов свършиха много работа. Усетих, че хората в публиката имат нужда от това минало – от този мир, който са изгубили. По реакциите, по гласовете, по смеха и по мълчанието започнах да ги усещам. Те започнаха да разпознават свои близки в образите, които изпълнявам.
Усещал съм го навсякъде – и в София, и в по-малки градчета из страната. Силата на Хайтов е в това да запазва истории, а начинът, по който ги е преразказал е изключителен. Високо изкуство.
Още време мина, още живот
Нов тип изпитания преживях, които не очаквах. Човек изпада и вижда своята грозота. Тогава търсих текст за спектакъл, който да ме извади и да ми покаже, че има смисъл въобще занимаването ми с театър. Преминах през исторически и съвременни, през чужди и съвременни текстове, и в крайна сметка пак стигнах до Хайтов и „Черното пиле“.
Тогава осъзнах връзката с баща ми. Основният разказ там – „Пазачът на Овесената нива“, е посветен на общуването ми с него. На това, което той ми е дал, на осъзнаването на почитта, която му дължа.
Прости са нещата
Но виждам с минаване на годините, Хайтов продължава да дава адекватна на съвремието помощ.
– Какво научихте за българина от писателя чрез „Сътресение” и „Черното пиле”, както и филма „Засукан свят”?
– Текстът на „Черното пиле“ все едно е писан вчера. Пак беше кризата, „хората нямаха работа“, „селяните бяха обеднели“, „занаятчиите не знаеха как да си прекарват времето“. То все едно е днес.
Това е
свойството на изкуството – да премахва фактора време
От Хайтов разбрах, че българите са хора, благодарни за живота, въпреки че той е труден.
Във всичките му произведения героите съществуват в тежко време. Но въпреки тегобата, която боли, произведенията му излъчват някаква радост. Предизвикателствата се приемат с благодарност.
Сещам се за „Козият рог“, който е като част от душевността на българина. Там за какво насилие става въпрос и по какъв начин душевността и крехкостта на любовта си пробива път. И разцъфтява.
Скоро отново гледах филма и видях колко е изострил темата Методи Андонов. Като режисьорска работа този филм е голямо събитие.
Лентата от 1972 година, определяна като шедьовър в българското кино, е налична в платформата за изкуство 7arts.bg Там може да гледате „Козият рог“ по всяко време и на всяко устройство, независимо къде се намирате.
Такова е усещането ми за българите през мисълта на Хайтов – за заложена борбеност в името на живота.
– Моноспектакълът ли е дисциплината, която ви позволя най-голям размах на сцената?
– Това е формата, която приех да практикувам още от студентските си години и усещам, че там ми е силата. Моноспектакълът ми е най на сърце, макар че любимото ми нещо е, когато поставям с артисти, затворя се в някой театър и работя заедно с тях.
При моноспектакъла професионалното напрежение няма как да се избегне. Има едно притеснение, че трябва да си в съответния тренинг. Трудно се преодолява. Надявам се да се науча да го правя по-лесно.
Тази година се навършват 30 години от първия моноспектакъл –
„Дон Жуан“, а веднага след него и „Песен на Песните“. Мисля да го отбележа. Ще го обявя, когато трябва.
– Имало ли е някога повод да откажете участие в общ спектакъл с други актьори?
– Още като завършвах ВИТИЗ (НАТФИЗ) и репетирах в някои театри, понеже бях много устремено дете и бях много самонадеян, като че ли знаех какво искам. Знаех какво е за мен сцената. Бяха ми го показали още във Варна братя Райкови, след това и проф. Крикор Азарян, и Тодор Колев. Бях гледал големи артисти. И сблъсъкът с реалността в театрите, отношението към артистите, ми се стори доста брутален и си бях казал, че няма да минавам аз през тази врата. И ще тръгна по мой начин. Времето също беше такова – много особено. През 1993 година публиката се беше оттеглила. Беше заплашително, грозно време.
Аз си казвах, че трябва сам да си направя театър, но нямах такава възможност. Тогава реших, че
моят театър трябва да го представя само чрез себе си
Първият опит с „Дон Жуан“ излезе сполучлив. Проф. Крикор Азарян не очакваше, но ме поощри. Каза ми да се концентрирам, защото това е моят път, през който трябва да започна да вървя. Аз го послушах и последваха много моноспектакли. „Дамата с кученцето“ по Чехов отвори вратите за по-големи сцени и за пътувания.
Приех моноспектакъла като дълг и така е до сега
Благодарен и радостен съм, защото смятам, че върши работа. Но това ми е налагало да отказвам много предложения. Категорично. Понякога дори съм бил по-невъзпитан, отколкото трябва.
Но пък съм имал радостта да работя с Крикор Азарян като режисьор. И с мои съвипускници – с Иван Панталеев, с Галин Стоев. Няма да забравя как Явор Гърдев ми се обади и ми предложи ролята на Клавдий в шекспировата пиеса „Хамлет“. Репетиционният процес беше голямо пътешествие, на което се отдадох напълно.
– С голямо възхищение говорите за колегите ви Валентин Ганев, Светлана Янчева, Леонид Йовчев, от които споделихте, че сте срещал колегиално отношение на сцената. Има ли другари завинаги, които са устояли на всички капризи на времето?
– Да, има такива и това са хората, които са ми преподавали. Когато работя аз превеждам всичко през съветите и уроците на проф. Крикор Азарян и Тодор Колев, въпреки че тях вече ги няма.
Има и такива приятели. Кирил Кирилов, с когото работя в последните 10 години, е такъв приятел. Такъв е режисьорът Стоян Радев, с който израствахме заедно в театъра. Такива са и всички артисти, които споменах и тези, с които съм играл заедно на сцената и тези, с които съм работил като режисьор.
Още втори курс имах шанс да работя с Теди Москов. От Кръстьо Лафазанов и Мая Новоселска усещах какво е това актьорското братство.
Всеки артист, с който съм работил стои в мен по непоклатим начин
Може би с възрастта и сегашното време е по-трудно, но трябва да се благодари – за всяка среща, за всеки нюанс, за всяка помощ. Мирогледът ми е доста променен.
– Кои са драматургичните текстове, които ви вълнуват в момента? Ако може да предвидим ваша нова театрална поява?
– Занимавам се с търсене. Предпочитам, когато намеря, да го предложа на публиката. Намерено, приготвено, поставено!
Фотокредит: Мариус Куркински – Официална страница