• Искам да се занимавам със стендъп цял живот.
• Много обичам да се шегувам най-вече със себе си.
• Придобих самочувствие, което ми носи много по-голямо спокойствие. А винаги съм мечтал да бъда спокоен човек.
• Не бих променил нищо в тийнейджърските си години, но бих ги изжиял отново.

Винаги са ми били интересни хора, които владеят самоиронията и умеят да се надсмиват на себе си. Това изглежда ключово качество, ако искаш да се занимаваш със стендъп комедия. Той започва да го прави съвсем случайно (ако вярвате, че има случайни неща), но пък от малък мечтае да има собствено вечерно шоу. Странно как мечтите намират път към нас… И така вече всички го познават.

Първоначално загадъчният му силует е навсякъде –

от билбордове, до реклами в метрото и по фасадата на НДК. Впоследствие е на малкия екран и всички научават необичайното му за България  име – Николаос Цитиридис.

Макар да е водещ по телевизията цели четири години той не обича особено парадната публичност и твърди, че не е „медиен човек“. Затова може и да не сте чули новината: „Ще ставам баща“, казва той и цялата зала в Комеди клуба избухва в аплодисменти и поздравления. „…все някога“, продължава и всички осъзнаваме, че ни е хванал в капана си. Още преди да свърши вечерта разбирам колко наистина добър е в това, което прави.

Извън светлината на прожекторите, камерите и шумът се срещам не с водещия, не с комикът, а с преди всичко човека Николаос Цитиридис, който по един или друг начин носи всички тези роли постоянно със себе си.

Ако сте се интересували малко повече от него ще знаете, че

близките му го наричат Додо,

че любимата му банда е Cool Den, че има котка, която обожава – толкова колкото и да свири на барабани. Преди телевизията се занимава с журналистика и има блог за ревюта на вафли, който прераства в книга „За вафлите и хората“.

В един летен следобед, той отново има думата и разказва за себе си, както прави на сцената на Комеди Клуб. Този път не е зад бюрото си на водещ, а на диванчето за гости. Дами и господа… Николаос Цитиридис.

– Може да започнем от най-актуалното – в началото на лятото приключи стендъп турнето ти „Човек, без работа“. Как мина?

– За втори път правя подобно нещо. И този път, това турне с Комеди клуба, беше по-голямо от предното. Седемнайсет са датите до момента. Отидохме в градове, в които поне аз не бях ходил до този момент. Надявам се и на хората да им е било интересно, но на мен ми беше много интересно да видя как те реагират на този вид хумор.

Защото в България хуморът е на едно ниво, което е по-различно от това, което аз си представям, това, което на мен ми е смешно. Защото дълги години най-популярните видове смешки и хумор са от телевизията – точно вицовете от „Шоуто на Слави“, „Каналето“, „Комиците“. И този хумор, първо, не е авторски, което е едно от нещата, които на мен не ми харесва. Дали са преведени вицове, дали са копирани скечове, не са измислени. Или пък са на тематика, която на мен не ми харесва толкова много. Точно затова ми беше любопитно, да видя как ще бъдат приети нещата, които говоря.

Успях да видя и двете крайности на нещата. Имаше места, на които виждах и усещах как хората се забавляват искрено на теми, които са крайно скандални за споделяне, камо ли по телевизията. От средата на турнето започнах да питам хората, които са дошли в залата, дали знаят всъщност какво правя или дали са дошли, защото са ме гледали по телевизията. И в по-голяма част от времето беше така. Дали от любопитство, дали за да видят като експонат отблизо това момче от телевизията. И това имаше влияние върху техните реакции.

Вярвам, че турнето „Човек без работа“, е една инвестиция във времето.

Понеже много ми се иска да го правя това цял живот, слава Богу няма пенсионна възраст за стендъп комедия, съм абсолютно убеден, че все повече хора ще идват, не защото са ме видели по телевизията, а защото искат да чуят смешките ми и стендъп комедията, която правя.

– Гледах едно клипче, в което буквално водиш диалог с човек от публиката, който не се обажда особено уместно. Какво правиш, когато от сцената се сблъскаш с неадекватно отношение?

– Това го има в стендъп комедията – така наречените хеклари (hecklars), които обичат да се обаждат и да допълват шоуто, така да кажем. И в повечето случаи го правят добронамерено. В този конкретен случай, този човек не беше много адекватен. Може би е бил леко пиян, но беше и крайно агресивен. Аз имах как да му отвърна, но заради това, че той ще приеме нещата по-навътре аз му отговарях по-иносказателно, така че по-адекватно публиката да разбере, че нещо не е наред.

И преди съм попадал на такива хора. В подобни ситуации

аз не мога да си мълча, много ми е трудно.

Един от вариантите е да не му обръщаш внимание. Но когато започне да пречи на шоуто, тогава няма как да не направиш нещо. И трябва да вземеш страна. Позитивното е, че микрофонът винаги е в мен и имам по-силния глас, със сигурност. В този конкретен случай това провали шоуто до някаква степен. Беше ми много трудно тогава. Но това е част от играта. Трябва да се учиш от тези неща. Това е някакъв вид контрол на публиката, самоконтрол. Може би трябва да съм и по-смел. Трябва някой път, ако си заслужа боя, да си го отнеса. Случвало ми се е в Студентски град, когато имаше Комеди клуб – там един човек направо дойде да ме набие, но го разтърваха.

Ако си на комеди шоу и си на първия ред, трябва да си готов, че ще бъдеш част от шоуто. Трябва да си готов да се смееш, да си готов за провокации, че може да чуеш неща, които не ти харесват. Но трябва да си със съзнанието, че тук става въпрос за смешки. Никой комедиант не иска да обижда никого и някой да се чувства наранен. Напротив, целта на всеки комедиант е да разсмее хората.

– А как се зароди интересът ти към стендъп комедията изобщо?

– Беше много случайно. Никога през съзнателния си живот не съм предполагал, че мога да се занимавам с такова нещо. Преди да започна да правя стендъп комедия въобще не знаех за нея. Един приятел ме заведе в Комеди Куба, където имаше шоу за “singles“ – да си намериш гадже и да се смееш. И отидохме трима човека, сложиха ни на една маса с една мацка – никой не си хвана гадже след това естествено.Много по-важни неща се случиха обаче. След шоуто, явно алгоритъмът ме е хванал, защото малко по-късно във Фейсбук ми се появи събитие, на което всеки можеше да се пробва като комедиант и да спечели 100 лева. Това беше ключово –

тези 100 лева ми се сториха достатъчно примамливи, за да се пробвам на сцената.

Измислих един авторски материал от пет минути – това беше част от регламента на Open Mic. Отидох, и още първият път, всъщност го спечелих. Хареса ми.

Аз тогава работех като журналист. И седя, пиша дописки и текстове, в същото време си пиша и смешки.

Три месеца подред се явявах на Open Mic и трите пъти ги спечелих.

Последният път, Иван Кирков – мениджър и собственик на Комеди Клуб, ми предложи да работим заедно и да правим по-сериозни шоута, да стана част от Клуба и да почна да се уча. Защото това е едно изкуство, което няма как да репетираш вкъщи – съществена част от него са смехът и реакциите – това е най-важното. И дори на теб нещо да ти е смешно, ако на хората не им е достатъчно забавно, значи още нещо трябва да се направи. Просто трябва да репетираш на сцена и да имаш много добър слух и усет за реакциите на хората.

Това е много дълъг процес, докато си намериш гласа, докато намериш увереност за това какво и как можеш да говориш. Когато аз започнах бях на 21 години – на 21 не можеш и не ти отива да говориш за всички теми. И така от едно случайно отиване на такова събитие, се превърна в работа, в начин на живот, на мислене

– Каква част от това, което хората чуват на сцената, е истина?

– При мен всичко е истина, просто е смешна истина. Много често се вдъхновявам от неща, които не са чак толкова забавни на пръв поглед, но времето успява да ги направи такива, и начинът, по който се разказват.

Аз много обичам да се шегувам със смъртта –

смешно ми е по някакъв начин. Много обичам да се шегувам най-вече със себе си, с моите мисли, притеснения, опит. Всъщност стендъп комедията е житейски опит, който се превръща в история.

– А мислиш ли, че хуморът е наследствен или по-скоро се учи, развива се с опита, както каза?

– Ами не съм много сигурен дали родителите ми са забавни. Аз винаги съм се смял и винаги ми е било важно да разсмивам хората около себе си. Може би това е бил някакъв защитен механизъм, като съм бил дете. Защото не искам да се оплаквам, но отнасях подигравки за това, че съм бил дебелото гърче в училище. Но по някакъв начин това ми е било смешно.

И това е доста егоистично чувство, дори нарцистично бих казал. Защото изпитвам огромен вътрешен гъдел и кеф, когато хората се смеят на нещата, които говоря. Влияеш им по някакъв начин, караш ги да мислят, манипулираш ги, вкарваш някаква идея в главата им. Защото смешката е „сетъп“ и „пънчлайн“. Сетъпа е да вкараш детонатори в главата на човека. Вкарваш му някаква идея и след това, когато кажеш смешката натискаш спусъка и бам! По този начин става. (бел.авт. Казах ви, че залага капани…)

Много добре влияе на самочувствието да успееш да разсмиваш хората.

И това много ми харесва, особено като го правя с моите собствени идеи и мисли. Така виждам, че имам съмисленици. Виждам, че не съм сам в мислите си. Чист егоизъм е водещото чувство в това, което правя. Но е много приятно.

– Нека си поговорим малко за шоуто и телевизията като цяло. Кой беше Николаос преди телевизията?

– Мисля, че абсолютно същият, който е в момента, само че сега имам малко повече увереност в себе си и доста повече опит зад гърба си. Много по-наясно съм с това на какво съм способен. Видях наистина много и работих много. Придобих самочувствие, което ми носи много по-голямо спокойствие. А аз винаги съм си мечтал да бъда спокоен човек. И сега мога да кажа, че съм много по-спокоен, защото съм пределно наясно на какво съм способен. И ако някой иска работата да бъде свършена, аз съм човекът, защото ще се постарая да я свърша по най-добрия възможен начин.

Разбира се, има много компромиси.

Телевизията е магия. Магията е илюзия. Илюзията е лъжа.

Въпросът е колко добър лъжец си в това, което правиш. Беше ми много ценен опитът в телевизията. Преди бях много по-притеснен, по-неуверен, не знаех как да поискам това, което смятам, че е правилно. Но сега с опита идва и умението да защитавам тезите си.

Иначе като начин на мислене за основните неща в живота, не мисля, че съм се променил. Приятелите ми са същите. С Боряна обаче сме заедно заради телевизията. Тя със сигурност е различна от всички известни хора, а аз всичките ги видях и прецених. Тя по същия начин като мен не обича да ходи по интервюта, не обича да демонстрира каквото и да било в социалните мрежи. Върши си работата по прекрасен начин. Аз съм същия човек. Много държим всичко да бъде изпипвано, качествено, искаме нещата да се случват сърцато. В това много си приличаме.

– Преди началото на шоуто има мащабна кампания, с твоя силует, а ти трябва да го пазиш тайна. Споделяш, че дълго време сте крили и връзката си с Боряна – не ти ли омръзва да се криеш?

–Омръзна ни в един момент. Не, че толкова се криехме, просто не се показвахме, пазехме се. Първо, защото хората са завистливи и жълтите медии в България са доста противни. И двамата нямаме нужда от това. Нашите родители и близки също нямат нужда да четат гадории за нас и да се стресират по някакъв начин. И затова го избрахме.

Има хора, които продават любовта си.

Може да се види в рекламни кампании, в животите си – те са двойка и това ги определя, като хора и като личности. А при нас е обратното. Взаимоотношенията ни са лични. Единственият път, в който сме се появявали заедно някъде като двойка беше в последния епизод на предаването, защото беше специално, беше емоционално.

– Само на 25 години си, когато започва шоуто – срещал ли си се с пренебрежително и недоверчиво отношение?

– Абсолютно. Точно това е, което казах – отначалото, когато исках нещо да се случи по моя начин, много често срещах реакции, които не бяха толкова пренебрежение, колкото много лесно успяваха да ми кажат: „Ти не разбираш още“. И аз няма какво да кажа, защото наистина нямах достатъчно опит. Само вярвах в идеите си.

И с времето, в моментите, в които успявах да се преборя за моите идеи, те винаги работеха.

Това бяха стъпала към това да придобивам увереност. Но не съм страдал. Било ми е тъпо, когато идеите ми не са се приемали и когато не са се осъществявали. Но животът не е перфектен – ако паднеш, не се отказваш. Ставаш, продължаваш и следващият път нещата ще станат.

– В този ред на мисли споделяш, че от малък мечтаеш да си имаш вечерно шоу. Сблъска ли се реалността с представите ти?

– Да, за едно известно време абсолютно си живеех в мечтата. Но тогава хем бях много щастлив, хем не знаех точно къде се намирам. Защото това предаване е голяма отговорност и може би от сегашна гледна точка, ако имах опита, с който разполагам в момента, нямаше да се съглася да го правя. Просто, защото е много тежка работа и не знам дали си заслужава толкова, колкото съм си мислил тогава. Но пък ми беше мечта.

Бях на перфектното място, в перфектното време.

Абе, беше ми много хубаво. И сега ми е много хубаво. Не се чувствам зле по никакъв начин. Щастлив съм от това, което се случи за тези четири години. Сега си мечтая за други неща.

– Щях да те питам по-късно, но понеже го спомена – за какво мечтаеш сега?

– Много искам да се занимавам с кино и сериали. Това ми е много интересно в момента.

– Като сценарист?

– Като всичко. Искам от-до да се захвана с този процес, но за него са нужни пари и то, за да няма кой да ми каже какво да правя. Това е много важно. Много ми се пише, много ми се играе. Много обичам и да режисирам. В предаването, особено в последния период, голяма част от нещата ги режисирах аз.

Беше ми много приятно да казвам на хората как искам да се случат нещата.

Не съм груб – смятам, че съм много мил режисьор. Покрай работата на Боряна започнах да черпя информация. Терминологията ми липсва – това е със сигурност. Но парите основно са проблема в момента. Защото в България не се дават много пари, нито телевизиите, нито НФЦ, нито който и да било, дава достатъчно бюджет, за да направиш хубав филм. Но аз съм достатъчно търпелив за това.

– В книгата си „За вафлите и хората“ задаваш един въпрос, който и аз искам да ти задам – „Ако можеш да се върнеш в тийнейджърските си години, но с днешното съзнание, би ли го направил?“

– Бих се върнал, да. Голяма носталгия ме е обхванала напоследък. Не знам защо.

Искам си младостта…

Не че ми е лошо в момента, обаче искам още малко да си седя вкъщи в Овча купел и да си цъкам на компютъра. Искам да отида в Созопол, да отида на палатка и да ми е приятно. В момента няма никакъв шанс да отида и да ми е приятно – това е ужасно преживяване за мен. Но преди ми харесваше. Нищо не бих променил, просто бих го изживял отново. Всичките любови, всичките приятелства. Всичко, което ми се е случило, дори гадните неща, които не са много, но дори те са ме направили човека, който съм в момента.

– Какво мислиш за журналистиката в България?

– Не съм се отказал от нея, дори пиша, когато аз поискам. Но според мен журналистите в България са изключително мързеливи, непрофесионални и причините за това са няколко. Първо, че няма пари. Второ, че няма правилно обучение. Аз имах късмета да работя като журналист още преди да ме приемат в университета. Журналистиката е практика, опит и влечение към истината. В България повечето редакции имат някаква адженда, собствени политики и те не са посветени на истината. Имат гледна точка.

Аз обаче не вярвам в тезата за „всички гледни точки“.

Не мисля, че има нещо различно от истината. Истината е една. Смятам, че много по-корави хора трябва да се занимават с това и, че в журналистиката трябва да има много повече личности.

Плюс това масово няма никаква информационна хигиена в България. Това, че имаш право на мнение не означава, че то е важно. Аз до смърт бих се борил всеки да има право на мнение, но това не означава, че това мнение е важно.

– Но кой определя какво е важно?

– Това какъв си. Не може да си безработен, без образование, без добавена стойност в средата около теб… Трябва да се вземат под внимание мнения на хора, които са свършили нещо в този живот. Може да звучи крайно, но се вижда, че нещата не вървят добре. Най-малкото повечето хора не се грижат първо за себе си, а тогава няма как да допринесеш за останалите. Особено в България обичаме да обвиняваме другите за неуспехите си, не можем да се зарадваме на чуждите успехи.

Всеки иска да успее, не всеки знае как.

И когато действията ти са свързани с това да успееш на гърба на другия говорим за пречки и вреди. Основен проблем в България е, че нямаме национална обща цел. Всеки иска той да живее по-добре, но не иска ние да живеем по-добре. Има още път, който да се извърви. Смятам, че някой ден нещата ще станат по-добри, просто не съм сигурен, че ще успеем да ги видим. Тъпо е да си лош човек, когато можеш да си добър – въпрос на избор е.