• У мен бушуват безкрайно много усещания – от страх, през неувереност и превъзбуда.
• Текстове на Яна Борисова са чувствителни шедьоври, пълни с много чувство за хумор и самоирония.
• Исках да се откажа от актьорството заради разочарованието ми от колеги, неморални прояви, лицемерие, подли постъпки.
• От години има умишлено облъчване и акция за масово затъпяване на населението.

Кълбо от любов, лъч позитивизъм, приливна вълна от доброта, необятна „гора” от талант. Така най-добре би могла да бъде описана актрисата Силвия Петкова. Натурата ѝ е също толкова пъстра, колкото и ролите, белязали професионалния ѝ път. В кътчетата на душата ѝ се спотайват хулиганка, грижовна майка, отдаден професионалист, добър приятел и човек, който умее да се посреща с усмивка и диалогизъм „ударите” на съдбата. Успях да стигна до тези изводи, макар че със Силвия Петкова така и не се срещнахме лично заради натоварения ѝ график в театъра. Това не ми попречи да усетя

вълнението, щастието, благодарността, а на моменти и неувереността, които струят от думите ѝ.

Признавам, че последното ме изненада. Как ако не като увереност и смелост може да бъде определена способността ежедневно да заставаш пред стотици хора и да ги допускаш в своя творчески свят? Може би е страст, която е толкова опияняваща, че човек изпитва необходимостта постоянно да обследва още от сцената/снимачната площадка, своето съзнание и поривите на сърцето си? Вероятно за всеки артист отговорът би бил различен. Колкото до Силвия Петкова – тя сравнява емоциите, които изпитва преди премиерата на първия си моноспектакъл, с влакче на най-красивите ужаси.

Забележително е как две привидно несъответстващи си думи всъщност крият толкова дълбок смисъл и идеално описват актьорската професия. Тя често е трудна, а понякога и неблагодарна, но вярвам, че емоцията, която аплодисментите, смехът и сълзите на публиката или зрителите, са един от най-ценните подаръци за всеки артист.

Силвия Петкова ми разкри, че когато актьор пази  „В областта на сърцето” любов към професията, трепет преди всяко следващо представление, както и уважение към своите герои и колеги, никое „влакче” не е толкова страшно, че да го спре по пътя му крайна цел.  

– Здравейте, г-жо Петкова! Съвсем скоро Ви предстои да представите пред публика своя моноспектакъл. Чувала съм, че емоциите по време на подобно представление са по-обострени спрямо тези, които биват изпитвани при съвместна игра с други артисти. Бихте ли ми разказали какво се крие „В областта на сърцето” Ви? 

– Наистина е много вълнуващ процес. Все още понякога се питам сънувам ли, или наистина ми е оказана такава чест – някой да напише специално за мен моноспектакъл. И то не просто някой, а гениалната ни съвременна драматуржка Яна Борисова, на която съм фен от дълги години. Това е много голяма отговорност, която изисква пълно отдаване. У мен бушуват безкрайно много усещания – от страх, през неувереност, през превъзбуда, вдъхновение, рязко обезверение, после свръхеуфория,

мозъкът ми работи на 500 оборота в секунда, постоянно анализирам.

На моменти се пускам и ме поемат лудостта и страстта. Това е като абсолютно влакче на най-красивите ужаси. Несравнима емоция и изживяване, което ще помня, докато дишам. Ако и зрителите в салона усетят онези емоции, които ни се иска да предадем чрез това представление, аз ще мога да нарека себе си щастлив и безкрайно благодарен човек. 

– Създателката на пиесата Яна Борисова Ви нарича „великолепна актриса, която спира дъха”. Има ли нещо в творбата ѝ, което спря вашия? А как станахте част от постановката? 

– Всички текстове на Яна Борисова са за мен едни чувствителни шедьоври, пълни с много чувство за хумор и самоирония, както и с истините, за които никой не говори, но всеки изживява. В този случай не е по-различно. Имам привилегията Яна Борисова да ме покани да съм част от един спектакъл, изцяло в чест на великата Цветана Манева – „За любовта…“. Покрай него се запознахме и заобичахме като творци и хора. Един ден най-изненадващо Яна ми прати един файл и ми каза: „Завърших текст! Чети! И да почваме, ако искаш!”

Щях да припадна, когато осъзнах, че го е писала с мисълта за мен

и е моноспектакъл. И така – ето ни няколко месеца по-късно, тръпнещи в очакване на първата ни среща с публиката.

– Силен контраст наблюдаваме между романтичните комедии като „В областта на сърцето” и „Съседите отгоре”, в които участвате, и проектите „Пътят на честта” и „Под прикритие”. В кои роли всъщност се чувствате в „свои води”? 

– Благодаря, че сте забелязали това. За мен точно това е огромен стимул в работата ми – да изследвам абсолютно противоположни кътчета на душата си, на емоциите си, на средствата, на актьорската палитра, която би могла да бъде безгранична. Наистина съм благословена с тези шансове да покажа различни аспекти от личността си, влизайки в толкова коренно различни една от друга роли. Всичките са ми безкрайно интересни и любими, но честно казано –

никога не успявам да се почувствам в свои води,

винаги имам усещането, че може и още по-добре. Пътят към изграждането на театрална роля никога не свършва. На репетициите на всяко представление откривам по нещо ново. В повечето случаи имам самокритики, които следващия път се опитвам да изследвам и подобрявам. В киното и телевизията е различно. Там имаш два – три дубъла и даваш най-доброто от себе си. После връщане назад или опция напред няма. Ако днес ми дадат да изиграя вече заснетите си роли, съм сигурна, че ще ги изиграя по коренно различен начин.

– Казвате, че сте готова на драстични действия, за да влезете в роля – обръсване на главата, отслабване и напълняване. Кое е най-голямото предизвикателство, пред което се е наложило да се изправите заради свой персонаж?

– Не съм участвала в проекти, които да изискват подобни действия от моя страна. Хипотетично – ако харесвам сценария и режисьорът има железни доводи „защо“, винаги бих направила необходимото, за да се получи възможно най-завладяващата творба.

– Казвате, че сте преминали на свободна практика, за да поемете развитието на кариерата си в свои ръце. 3 години по-късно – можете ли да кажете, че Силвия Петкова вече е уверена в таланта си актриса?

– Най-вероятно съм една от най-неуверените актриси в България. Постоянно се съмнявам в себе си, но

това е моят метод да дам най-доброто, на което съм способна.

А дали съм на щат, или на свободна практика – няма никакво значение. Професионализмът, дисциплината, колегиалността, отдадеността-  или ги имаш, или не! Те трудно биха могли да се придобият, ако още като студент не си ги приоритизирал.

– Споделяте, че докато сте учили в НАТФИЗ сте се чувствали недооценена. Смятате ли, че връзките изместват таланта и в днешния професионален артистичен свят?

– Недооценена не е точната дума със сигурност, а напротив – дори взех наградата „Най,най, най“, като завършвахме. Просто за да ме научи, моят професор беше подбрал леко потискащи методи.  Връзките в нашата професия единствено могат да дадат шанс на някого да покаже на какво е способен, ако този някой има талант – ще бъде забелязан. Ако не –

сцената сама ще го изхвърли, зрителите няма да го възприемат

и само ще е загубил ценни години във фиксацията си да иска да стане нещо, което не е за него. Истината е, че нашата професия е невъобразимо трудна и много често свръхнеблагодарна.

– Не пазите много топли спомени от Академията, но спомняте ли си приемния си изпит в НАТФИЗ? Ако да – как премина той?  

– Помня, да. Беше изключително хубав момент от моя живот. Тогава бях тийнейджър и наивно мислех, че съм на върха на света и морето е до колене. Бях много уверена, забавлявах се безкрайно много.

Никога няма да забравя с какво вълнение стоях на „стената на плача“

и чаках да окачат резултатите. Бях на седмото небе, когато разбрах, че съм приета и то точно при проф. Здравко Митков. Той ми даваше доста интересни и трудни задачи на изпитите.

– Въпреки негативните ситуации, през които Ви се налага да преминете, избирате да бъдете позитивна както в личния, така и в професионалния си живот. Как обаче го постигате? 

– Последните години не ми е много лесно да остана позитивна и често изпадам в кратки дупки. Те обаче са полезни, защото успяват да ме фокусират върху онова, което имам. Иначе аз просто съм сърцат и обичлив човек. Винаги от душа се радвам на хората около себе си. Опитвам да забелязвам малките красиви моменти и да се зареждам от тях. 

– Имало ли е момент, в който се искали да се откажете от актьорството. Ако да – какво Ви разубеди?

– Имала съм един такъв момент и той се дължеше на разочарованието ми от колеги, неморални прояви, лицемерие, подли постъпки. Осъзнах, че актьорската професия е личен творчески процес, независимо че е колективно изкуство.

Тя ме пречиства, тя ми е отдушник на емоции,

които в нормалния живот няма къде да излея по такъв начин. Осъзнах, че понякога ще се налага да работя с творци, които няма да ми допадат като хора. Успях да разгранича двете неща.

– Твърдите, че обичате професията си, защото Ви дава възможност да изживеете и чужди животи. След толкова превъплъщения през годините успяхте ли да  изградите представа как би изглеждал идеалният живот за Вас? 

– Не ми е хрумвало да крада от пиесите и сценариите идеи как аз да живея живота си или какъв искам той да бъде. Харесвам го точно такъв, какъвто е – за мен той е идеален. Именно заради кофти моментите, още повече се наслаждавам на хубавите.

– Ситуацията в културния сектор в момента сякаш е далеч от идеална. Защо според Вас се стигна до тези взаимни нападки, корупционни схеми и липса на финансиране? 

– Не бих искала да коментирам. От години според мен има умишлено облъчване и акция за масово затъпяване на населението. Културата трудно може да вирее сред пошлостта и простащината.

– Има ли все пак  лекарство, което може да излекува българското изкуство, за да пребъде то и у нас, и зад граница?

– Изкуството ни в истинската му форма и смисъл, а не сферата на шоубизнеса и забавлението на масите, е на много високо ниво според мен. За да излезе извън границите ни са нужни много средства, с които обикновено истинските артисти не разполагат.