• Хубавата драматургия не дава отговори, а поставя въпроси.
• Аз не мисля, че в театъра думата „комерсиално“ е обидна, напротив.
• Винаги най-интересното нещо в този живот ми е било какво се случва в човека и човешката душа.
• В есента има меланхолия, а това е второто ми име.

Слушам записа от разговора ни и ми прави впечатление колко шумно е било около нас. Чуват се гласове от съседната стая, хора минават по коридора. Целият театър е развълнуван, гримьорните са пълни и всички се готвят за поредната вечер на представления. Аз обаче не чувам нищо –

нищо освен гласа на Теодора Духовникова.

Съсредоточена съм и попивам всяка нейна дума.

Тя е актриса, която няма нужда от представяне. Толкова е магнетична. От години се възхищавам на таланта, красотата, чара, енергията и сърдечността ѝ. В един дъждовен ден, точно след рождения ѝ ден, Теодора ме посреща в гримьорната си в Народния театър.

Говорим си за най-нашумелите ѝ проекти, за празниците, за професията, успехите и критиката.

– Здравей, Теодора! Разкажи ни как празнуваш рожденните си дни?

– Обикновено много обичам да правя големи купони. За мен един купон, ако няма танци, значи не е минал добре. Така, че мерилото за добрите партита е в един момент всички да започнат да танцуват. Тази година обаче решихме да празнуваме малко по-нестандартно и с мъжа ми бяхме на планина. Беше много хубаво и романтично, така че съм супер доволна.

– В поста, който публикува по повода цитираш съпруга си, който казва, че „душа не ти е останала от купони“.

– Да, душа не ми остана… Аз мога да напиша христоматия за купоните в няколко тома. Винаги съм ги обичала, но напоследък все по-рядко. И слава богу – нощният живот е за млади хора.

Преди години съм изтърквала много пантофки по дансингите

на култови софийски клубове. Но всяко нещо с времето си.

– Как се забавляваш на този етап от живота си?

– Като че ли сега се чувствам най-добре, когато съм сред по-малко хора и сред много близки. Вече нямам сила да понеса тази еуфория да съм на място сред много непознати хора. И все повече се затварям в по-тесен кръг и се чувствам добре от това.

– В момента сме в гримьорната ти точно преди представление. Какво се случва с теб преди да излезеш на сцената, зад кулисите?

– Това е много лично време, в което се концентрираш и събираш. Припомняш си важните неща за персонажа ти, какво трябва да му се случи, през какво минава. Влизаш му в ума отново. В това интимно време трябва да проникнеш в мозъка на един човек, който трябва не да изиграеш, а да преживееш в тези няколко часа.

– В едно твое интервю казваш, че много пъти си си тръгвала от тази професия? Защо?

– Да, на няколко пъти съм искала да си тръгна, защото ми е било трудно, тежко, разочаровано. Защото това е много трудна професия – физически, емоционално и психически. И се изискват много други качества. Не е достатъчно само да имаш талант. Трябва да имаш една особена

устойчивост, дисциплина и увереност, за да оцелееш в тази професия,

за да бъде пътят ти дълготраен. Ако искаш това бягане да е на дълги разстояния трябва много сериозна вътрешна психосоматична настройка. Трябва да се научиш да се отказваш от много неща, които обичаш да правиш, но знаеш, че трябва да се лишиш от тях в името на тази твоя страст. Спомням си едно време Бончо Урумов, светла му памет, казваше „Актьор трябва да стане не този, който може да стане, а този, който не може да не стане“. Само тази настройка ти помага да издържиш по този дълъг път.

– А кое те е карало да се връщаш?

– Самата професия ме взима обратно и съм благодарна за това. Никога не ме е оставяла да се отдалеча прекалено много. Винаги нещо се случва, звънва ми телефона, предлагат ми нещо и аз се прибирам обратно във вкъщи. Защото смея да твърдя, че

театърът, киното – това е моят дом.

– Каква е тайната на „Поетите“ и как се превърна в толкова успешен проект?

– Нямам никаква представа. И ние много често се питаме това. Последният път на 8 декември в зала 1 на НДК имаше 4 хиляди човека и то не заради музика. Защото е едно да се съберат 4 хиляди човека заради песни, танци или някакво шоу. „Поетите“ дори не е като прекрасните моноспектакли на Мариус Куркински или Камен Донев. Това е поезия. Няма никакъв излишен флирт с публиката. Това е

чистото наше отношение към тези прекрасни български стихове.

И изведнъж се оказа, че има толкова много хора, които искат да ги съпреживяват заедно с нас.
Дори ние често се питаме как се случи? Може би като един истински талантлив човек, Диана Алексиева, която стои зад „Поетите“, тя е душата и сърцето на проекта, уцели точното време и точното място. Имаше нещо във въздуха, някаква потребност да се свързваме чрез високо, хубаво слово. Същевременно да не се рецитира както едно време в училище, с излишен патос. Хората, които идват на изданията на „Поетите“ казват, че преживяват всички тези стихове като монолози – толкова лично звучат.

– Определено с проекта сякаш предизвикахте бум на интереса към българската поезия.

– Така е. Преди това не се говореше за поезия изобщо, освен в тесните среди и между хората, които по принцип обичат да четат поезия. Докато сега съвсем спокойно мога да кажа, че покрай „Поетите“ толкова много хора започнаха да четат и слушат поезия. Наши колеги започнаха също да правят подобни проекти. Стана trendy. Много е вълнуващо.

– Предстои излъчването на втори сезон на сериала „Дяволското гърло“. Разкажи ни малко за снимачния процес?

– Брутален сезон ще бъде! С много убийства… По време на снимките в един момент с Владо Карамазов започнахме да броим колко трупове има. (смее се) Много кървава и брутална история е. Очаква се сериалът да тръгне по телевизията в началото на следващата година. Той спечели „Златна роза“ за сериал –

първата такава награда дадена за сериал.

Режисьорът на втори сезон Павел Веснаков изобщо не подхожда към работата – начина на снимане и взаимодействието с екипа, като към сериал. Това са все едно 12 серии кино. Поне сериите, които аз съм изгледала – до пета включително, стоят много добре и стабилно. По-нататък вече не знам, може и да сме се изложили. (смее се) Но „Дяволското гърло“ винаги е много трудно за снимане и изтощително.

– Кое го прави трудно?

– Всичко. От това, че е толкова сложна история, че снимките са на толкова много локации. Всичко е трудно. Буквално целият екип след края е тотално изтощен, на прага на силите си. На мен ми трябват месеци да реанимирам след снимките на този сериал. И много емоционално преминавам през него и плача… Но се надявам да има смисъл и на хората да им хареса, защото усещам, че го чакат. Непрекъснато ми пишат стотици хора, които се вълнуват и питат кога ще излезе.

Вторият сезон винаги е голяма отговорност.

Когато първият е успешен очакванията към втория са завишени и много често дори световни сериали се сриват с втория си сезон. Но се надяваме, че ние ще имаме късмет.

– Изхождайки от представлението ви със Захари Бахаров „Това не го казвай“, кои неща не бива да казваме?

– Това е толкова сложен въпрос, че се е превърнал в тема на цяла една пиеса – трябва ли всичко да се казва или не. В крайна сметка час и половина зрителите на спектакъла „Това не го казвай“ се занимават точно с тази тема и накрая все пак не е даден отговор на този въпрос. И слава богу…

Хубавата драматургия не дава отговори, а поставя въпроси

– това е по-важното. „Това не го казвай“ е изключително успешна пиеса. Разпродава се изумително бързо. Много е вълнуващо. Пиесата ми дава вяра, че е възможно да се направи нещо, което едновременно да е високо изкуство, а в същото време да е комерсиално, в хубавия смисъл на думата – хората да искат да я преживяват, да си купуват билети, да се говори за нея. Аз не мисля, че в театъра думата „комерсиално“ е обидна, напротив. Просто малко хора могат да направят нещо хубаво, което да се продава и да се търси. А Явор Гърдев е царят на това. За мен той и Сашо Морфов са режисьорите, които могат това най-добре.

– А кои са режисьорите, които са те предизвиквали най-много?

– За себе си имам самочувствието, че съм драматична актриса –

чувствам се в свои води в сериозни драматични женски образи.

А Явор Гърдев винаги ми е давал роли в комедии. „Ръкомахане в Спокан“ беше едно изумително представление и там ролята ми е силно комедийна. За нея имам дори награда. „Това не го казвай“ е също комедия. Така че той вижда в мен неща, които аз не виждам.

– Досега споменахме много малка част от всичките ти проекти и ясно си личи, че ти си една от най-успешните и обичани съвременни български актриси. Как за себе си обаче измерваш успеха?

– Ако трябва да бъда безкрайно искрена – аз не се възприемам като актриса, която е направила велики неща. И до ден днешен

се изумявам от любовта на хората.

Дори наскоро говорих с мъжа ми Стефан за това с какво съм заслужила да усещам толкова силно любовта и подкрепата на хората? С нищо… И той каза: „Престани да говориш така. Как така с нищо? Явно си им дала нещо, което ти не подозираш“. Но аз наистина се чувствам длъжница на такава обич. Надявам се да направя роля, която да дам с цялата си любов на хората. И аз да съм направила нещо за тях. Засега все още наистина нямам такова усещане. Мисля, че е малко незаслужена тази любов, не знам с какво съм я предизвикала.

– А как се справяш с критиката?

– В началото ми беше много трудно и това ме сриваше. Спомням си, когато преди време ходих при един много добър психоаналитик, с него говорихме на тази тема. Той ми каза нещо много интересно: „Колко хора последната седмица са ти написали хубави съобщения?“ Отвръщам му: „100, 200, 500..“ „А помниш ли ги всички?“ Отговарям: „Горе-долу, да“. „А колко хора са ти изпратили негативно съобщение?“. Казвам примерно 10 и мога да ги цитирам дума по дума. Той ми каза: „Виждаш ли, ти не обръщаш внимание на това, върху което трябва да се съсредоточиш, на любовта на хората. Помниш обаче точно тези 10 човека, които са искали да те уязвят и ти си си позволила да запомняш всяка тяхна дума. Значи те вече са успели.“ Оттогава много се замислям над това

и се опитвам да не обръщам внимание на негативизма.

С годините разбирам, че има и хора, които така си живеят и не са много щастливи. Така си отдъхват – като наплюят и обидят някого и имат чувството, че по този начин им олеква. Има и хубави, градивни критики. Има хора, от които истински обичам да чувам какви са техните забележки. Защото знам, че са изказани с обич, за да се случат по-добре нещата. Има обаче и откровено грозни нападки, с желание да те сринат. Преди време от една сценаристка, която много харесвам, Теодора Маркова, чух цитата: „Ако искаш да оцелееш трябва да се научиш да забравяш и похвалите и обидите“. Това е много сложно, аз все още не съм на този етап.

– Неведнъж в интервюта споменаваш Бог. В днешния свят, в който сякаш моралът и ценности остават на заден план, ти в какво вярваш?

– Аз не просто вярвам в Бог,

1000% съм убедена, че Го има.

Просто не знам защо другите хора не могат да разберат, че това е така. Нищо от това, което се случва няма да има смисъл, ако няма Бог. Аз не съм повярвала заради някаква семейна традиция – напротив, пътят ми беше напълно осъзнат. Винаги най-интересното нещо в този живот ми е било какво се случва в човека и човешката душа. И заради книгите, които съм прочела, заради философите, които харесвам и опита да си отговоря на техните „проклети въпроси“ за битието, както ги наричат – в един момент усещаш, че няма как да няма Господ.

– Имаше един страхотен въпрос, който чух преди време – Ако утре се събудиш само с нещата, за които си благодарил на Бог днес – какво би имал?

– Говорим си точно след рождения ми ден, когато благодарих на Господ за хората, които ми е дал и аз не ги заслужавам. Благодарих му за театъра, за това, че имам възможност да живея мечтата си. За децата си, в които съм влюбена, за Стефан, за родителите и приятелите ми, които са прекрасни. Най-вече благодаря на Господ за хората около мен и театъра, така че се надявам и утре и до края на живота си да ги имам.

– Имаш ли любим празник или време от годината?

– Нямам по-любим празник в годината от Коледа. След него обожавам да празнуваме рожденните дни на децата ми и моя рожден ден. А пък най-любимият ми сезон е есента – няма по-красиво време. В есента има меланхолия, а това е второто ми име (смее се). Така че този сезон напълно ми пасва на душата.

– Как празнувате Коледа? Има ли традиции в семейството ти, които всяка година спазвате?

– Имаме много сериозни традиции, ние сме консервативно семейство, когато става дума за обичаи. Дори имаме чувството, че ако не се изпълни ритуалът все едно празникът не се е случил. Винаги на Бъдни вечер и Коледа се събираме вкъщи и е толкова емоционално. Аз със сестра ми и баща ми пеем коледни песни… Фантастично е. Не е пищен празник, а

топъл, семеен, простичък, но изпълнен с толкова много любов

– това е смисълът.

– Кои са топ 5 неща, с които ще запомниш 2023 г.?

– При всички случаи не ми е спокойно, заради всичко, което се случва в света. Преживявам много тежко всички тези войни. Не мога да повярвам в какво се превръща човечеството днес и защо толкова бързо започна да забравя за ужасите на войната. Светът се е накървил и иска да се саморазправя с проблемите, а това ме плаши. Така, че една от големите ми теми тази година са войните в Украйна и Газа и на толкова други места, където има напрежение. Иначе много хубави неща ни се случиха.

Аз живея за това да се случват хубави неща.

Не чакам някой отвън да направи нещо хубаво за мен, аз съм човекът, който прави хубавите неща. Имам истинска потребност да предизвиквам хубави емоции, спомени, преживявания.

– Какво си пожелаваш за новата година?

– Пожелавам си тези его-трипове, в които изпадаме аз и всички ние, да успея да ги сведа до полезния минимум, до бензин, който да те захранва да вървиш напред, а не да те дърпа назад. Пожелавам си и много хубаво да ни се получи едно ново представление, което предстои в Народния театър. Пожелавам си и здраве за всички хора, които обичам.