• Оркестърът на Концертгебау беше най-хубавото нещо, което можеше да се случи в кариерата ми
• Графа ми предложи да създадем песента “Ванилия” в деня на запознанството ни
• Като тийнейджър свирех по 7-8 часа дневно преди прослушвания
• Има огромна дистанция между младите хора и концертните зали

Виртуозът Веско Ешкенази няма нужда от представяне. Прочут из цял свят със своя неизмерим талант, той хиляди пъти е предизвиквал сълзи от гордост в очите на българите. Макар и благословен с вроден талант, той се изгражда като артистът, който познаваме днес, с цената на някои лишения. С усмивка споделя, че социалният му живот през студентските години понякога е страдал заради ангажиментите. За сметка на това, когато е дете – винаги намира и време за игра с приятели. Отгледан и възпитан от своята баба Виолета, той започва да я приема като

пътеводна светлина, от каквато се нуждае всеки

един тепърва прохождащ артист. Тя му показва, че часовете, прекарани в свирене, някой ден ще се отплатят. Така и става – Ешкенази вече е виртуоз на света. Може би едно от най-впечатляващите му качества е, че никога не забравя откъде е започнал творческият му път. За него България остава родина – дом, в който се връща често, за да

“погали” нежно меломанската душа

със своята музика. 

Той се прибира отново “вкъщи” през март, когато с Плевенската филхармония тръгват на турне с “В света на музиката”. Номиниран за музикален проект на 2023 г., той обещава на любителите на класическата музика едно незабравимо преживяване.

– Здравейте, г-н Ешкенази, през март Ви предстоят шест концерта в България – част от турнето на Плевенската филхармония. Бихте ли ни разказали малко повече за това как планирате да потопите публиката “В света на музиката”?

– Програмата “В света на музиката” беше създадена с идеята да направим няколко концерта. Тя обаче се оказа толкова успешна, че получихме запитвания от много други места. Изпаднахме в ситуация, в която се наложи да направим повече концерти от предвиденото. Така продължаваме и до ден днешен. “В света на музиката” беше замислен от мен и българската акордеонистка Вероника Димитрова. Програмата започва с Йохан Себастиан Бах, минаваме през Моцарт и останалите големи класици, които познава публиката. Тя ще може да се наслади още на тангото на Пиацола и произведения на самата Вероника Тодорова. Завършваме с Майкъл Джексън и Фреди Меркюри. Георги Милтиядов прави всички аранжименти за тези произведения. Изготвени са по-много модерен начин и звучат сякаш са написани днес. В предстоящата програма ще имаме и още едно ново изпълнение, което е написала Вероника Тодорова специално за мен.

– Няколко седмици преди предстоящите концерти обявихте, че ще се посветите изцяло на семейството си и няма да имате музикални изяви. За колко най-дълго сте се отделяли от своята цигулка?

– Често свиря у дома, малката ми дъщеря много обича да е близо до мен и да участва в процеса – да докосва самата цигулка или лъка. Този последен

период на двумесечна почивка беше най-дългият,

в който не съм излизал на сцена. Отделих го специално, за да съм със съпругата си Станислава и дъщеричката си Луиза. Искам да бъда част от процеса по израстването на детето си. За мен това е изключително важно. Сцената не ми е липсвала през тези 2 месеца, защото имах огромното щастие да се грижа за дъщеря си. 

– Как намирате баланс между участията си и времето със семейството си?

– Трудно се намира баланс, но със съпругата ми се опитваме да планираме работата и свободното си време ефективно. Често има много ангажименти, които трябва да се осъществят – пътуванията са най-трудният от тях. 

– Изявявали сте се като солист на десетки международни сцени. Какво Ви привлече именно в Кралския Концертгебау в Амстердам?

– Започнах да свиря в Концертгебау през 2000 г. Познавам оркестъра още от детските си години, когато съм

слушал негови изпълнения на грамофонни плочи.

За мен това беше оркестърът с най-добър звук, който е възможно да съществува. Още от малък се чудех какво ли е да свириш в него. Животът ми се подреди така, че в подходящия момент бях в Холандия като концертмайстор в друг оркестър, когато ме поканиха да се явя на конкурс. Тогава за пръв път осъзнах, че имам шанс да бъда част от мечтания оркестър. Имаше и доза късмет в това да бъда на правилното място в правилното време. Преди да се стигне до това прослушване, разбира се, изминах дълъг път.  Винаги съм

работил върху себе си като музикант

и съм се готвил за момента, в който ще мога да посреща една такава възможност подобаващо. Оркестърът на Концертгебау беше най-хубавото нещо, което можеше да се случи в кариерата ми. 

– Чувствате ли се някак по-специално, когато свирите в България?

– Разбира се, не е случайно, че се прибирам толкова често. За мен

България  никога не е била далечна,

въпреки че работя в друга страна. Винаги съм искал да бъда част от сценичния живот на страната. За мен тя винаги ще си остане една прекрасна страна. Публиката ѝ е  най-милата и хубавата, която някога съм имал.

– През септември миналата година за пръв път в дългогодишната си кариера излязохте пред публиката на стадион “Васил Левски” по време на концерт на Владимир Ампов. Как се роди идеята да запишете заедно песента “Ванилия”?

– Запозна ни певицата Люси Дяковска, която по онова време ми помагаше с юбилейния концерт, който подготвях. Един ден ме попита дали не искам да поканя като гост Графа. Не го познавах лично, но знаех, че създава чудесна музика. По-късно тя ни организира среща, на която Влади ми каза, че има песен, написана преди много години, която ще стане още по-красива, ако в нея звучи и цигулка. След “Ванилия” се роди приятелството, което е не само на сцената, а и извън нея. 

– Бих искала да Ви върна назад към студентските Ви години. Споделяли сте как Ваш професор Ви е казвал “не се главозамайвай, ти си толкова добър, колкото последното ти изпълнение!”. Този съвет ли Ви помага да останете здраво стъпил на земята дори и след международните отличия и слава, които натрупвате през годините?

– Този съвет дойде в момент, в който се бях представил блестящо на един от изпитите си в Лондон. Бях в еуфория, но моят професор дойде при мен и ми каза тези думи. Вероятно са се запечатали в съзнанието ми, защото са ми били казани в момент, в който съм очаквал да получа единствено поздравления. Не ги приех като нападение – професорът ми винаги знаеше какво да каже. Никога не забравих съвета му. Готвейки се за всеки следващ концерт, си мисля, че

винаги трябва да съм подготвен на 100%.

Това изисква сериозна работа и дисциплина.

Говорейки за преподаватели, няма как да не Ви попитам за предстоящия Ви мастърклас в Кремона, Италия. Как протича едно такова занятие и какви съвети давате на бъдещите виртуози?

– Мастъркласът в Кремона е специфичен. Организира се ежегодно от Академия “Стауфер”. Това, което преподавам на своите студенти, е как да бъдат концертмайстори. Много хора дори не знаят какво представлява тази позиция. Нашата професия

не изисква единствено да свирим на цигулка,

свързана е и с мениджмънт и създаване на контакти. 

– Планирате ли такива и в България в близко бъдеще – може би в Държавната музикална академия “Панчо Владигеров”?

– Преди няколко години проведох курс в София, но

има какво още да бъде изчистено на организационно и финансово ниво.

Не мога да го организирам сам, тъй като крие сериозни предизвикателства. Организация като “Стауфер” разполага с огромни средства. Самият г-н Стауфер оставя огромна вила, когато умира, където да се провеждат мастърски класове. Ще се радвам, ако и у нас се намерят хора, които да кажат, че искат да направят подобно нещо. 

 -Кой е най-ценният урок, на който може да ни научи музиката?

– Музиката е изкуството, което директно влияе на нашата душа. Всички други ни въздействат по-косвено. Когато слушаме музика, тя

може веднага да ни хване за гърлото.

Не е необходимо да сме професионални музиканти, за да разбираме за какво става дума в нея. Този феномен е създаден така, че директно да влияе на нашите сетива. Тя може да ни научи да сме по-добри. В залата влизат хиляди хора, сядат един до друг и изживяват нещо заедно, без значение, че не са дошли съвместно. Би трябвало да постигнем подобна сплотеност и в реалния живот.

– Закърмен сте с любовта към нея и едва 11-годишен ставате концертмайстор на Младежката филхармония „Пионер”.  Имало ли е моменти, в които сте предпочитали да бъдете обикновено дете и да играете навън с приятели? 

– Всеки, който се е занимавал с инструмент, се е сблъсквал с този проблем. Децата искат да играят и да са безгрижни. Тези, които имат амбиции да се занимават с музика, трябва да имат и дисциплината да работят всеки ден. В противен случай стремежите им трудно биха могли да се осъществят.  Спомням си, че имаше моменти, в които

не исках да свиря, а предпочитах да съм навън.

Баба ми Виолета, която ни е отгледала, ми казваше, че в деня има толкова часове, че има време за всичко. За мен това беше двигателят – някой да структурира ежедневието ми. Разбира се, с времето, часовете прекарани в свирене, нараснаха. Когато бях на около 14 години, имаше период, в който се явявах на конкурси. Тогава свирех по 7-8 часа дневно. Въпреки всички репетиции обаче си имах и приятели.

Цигулката ми е отнела само някои неща.

На по-късен етап от живота си например не съм ходил по големи партита, защото на следващия ден е трябвало да ставам рано, за да свиря. 

– Какви са наблюденията Ви – младежите днес проявяват ли интерес към класическата музика или тя остава изкуство, което може да бъде оценено единствено от по-зрялото и високообразовано население?

– Има огромна дистанция между младите хора и концертните зали. Тях ги е

страх да влязат, защото смятат, че е скучно.

Това изобщо не е истина. В Концертгебау работим усилено в насока млади хора да идват при нас. Имаме цял екип, който се стреми да стигне до младежите и да им обясни, че е безболезнено да влезеш в залата. Имаме и концерти, които са по-кратки. В тях представяме едни от най-значимите представления. След тях много голяма част от публиката започва да идва и на по-дългите ни изпълнения. 

– Вашата цигулка – „Гуарниери дел Джезу” от 1738 г. символизира изящество и класа също като музиката, която създавате. Какво е усещането на държите толкова ценен инструмент в ръцете си и как го получихте?

– Гуарниери и Страдивариус са двата колоса на лютиерството в световен мащаб. Цигулката, на която свиря, е изключително рядка. В ръцете ми е, благодарение на едно семейство от Нидерландия, което ми я предостави. Тя не е лична, тъй като цената ѝ е значителна. 

– По какво се различава тя от стандартните цигулки, произвеждани днес?

– Дава много по-голяма

дълбочина и възможност за изява на твореца.

Убеден съм, че големите музиканти трябва да разполагат с такива инструменти, за да могат да се изявяват пълноценно. В днешно време се правят много добри инструменти, но няма как те да зазвучат като тези на 300 години. 

Турнето на програмата “В света на музиката” започва на 11 март в Димитровград. Ще премине през Пазарджик (12.03) и Габрово (14.03). На 18 март ще зарадва публиката в зала “България” в София, а след това ще се отправи към Ловеч (20.03) и Долна Баня (22.03).