На кино като на кино: 4 филма, които да гледате тази седмица – на голям екран и онлайн.

Във вторник (25.10) обръщаме поглед назад с филма “Следваща спирка – кино “Одеон”. Поглед, от една страна носталгичен, но и не само. На първо място, защото

„киното на Попа“ е действащо и най-вече,

защото е съумяло да запази филмовите си традиции, превръщайки се в културно средище, което цени своите зрители и старателно подбира филмите в програмата си. Изпълнен както с архивни кадри, така и с интервюта на личности, всеки един от пътищата, на които е преминал през киното, филмът на Екатерина Минкова е

своеобразно обяснение в любов за киното

като цяло и за това колко различно усещане носи традицията да гледаш филмите на голям екран, притихнал в голямата затъмнена зала.

„Следваща спирка- кино Одеон“ е романтичен поглед към киното и времето, в което стремежът към свобода, оригиналност и заобикаляне на нормата е бил движеща сила, а гледането на филми – общо съпреживяване на всички в салона.“

Документалният филм получи Специален диплом от Фестивала „Златен ритон“ 2017 за „духа на времето, предаден чрез историята на световното и българското кино“,

беше селектиран за участие на Фестивала в Рио де Жанейро

(2016), част от програмата на фестивала COURAGE-PAREVO Documentary Film Festival с прожекции в Будапеща, Варшава, Прага, Загреб, Грайфсвалд, Братислава, Букурещ ( 2018 г.), както и от IX Фестивал за операторско майсторство „Златното око“.

“Носталгия”

В списъка, няма как да не се нареди и филма с номинация за „Златна палма“ от кинофестивала в Кан и с четири награди на Италиански национален съюз на филмовите журналисти:

за режисура, сценарий, най-добър актьор в главна роля

(Пиерфранческо Фавино), най-добър актьор в поддържаща роля (Франческо ди Лева, Томазо Раньо). Говорим за “Носталгия” на режисьора Марио Мартоне. Ето с каква история ще се сблъскаме в сряда (26.10) в Дома на киното:

Четиресет години след като напуска Неапол заради един инцидент, Феличе се връща в родния си град. Междувременно е изградил успешен строителен бизнес в Египет, където живее щастливо със съпругата си. Причината да посети отново Неапол след толкова години, е влошаващото се здраве на майка му.  Благодарен за възможността да бъде до нея в последните й дни, той се впуска в носталгична обиколка на улиците от буйната си младост. Но когато мълвата за появата му се разнася, Феличе разбира, че не всички са готови да го посрещнат с отворени обятия.

Петер фон Кант или всичко започва от Фасбиндер

В началото на 70-те години Райнер Вернер Фасбиндер открива американските мелодрами на Дъглас Сирк и силно вдъхновен от тях, започва да работи в нов,

по-интензивен (стилизиран) емоционален регистър.

Един от първите и най-обичани филми от този период в кариерата му е „Горчивите сълзи на Петра фон Кант“, който балансира между реалистичното изображение на измъчен романс и театрална постановка, която остава вярна на корените на режисьора в експерименталния театър. Тази незабравима,

безпощадна дисекция на неуравновесените отношения

между високомерна модна дизайнерка (Маргит Карстенсен) и красива, но ледена девойка (Хана Шигула) – базирана в хитър обрат на половете на собствената отчаяна мания на писателя-режисьор по млад актьор – е истинско дело на Фасбиндер, с изящно клаустрофобично операторско майсторство на Михаел Балхаус и пълни с енергия изпълнения на изцяло женския актьорски състав.

Защо започвам от там? 

На първо място, защото филмът на френския режисьор „Петер фон Кант“, който ще може да гледате в Евросинема този четвъртък (27.10), е свободна интерпретация на шедьовъра

„Горчивите сълзи на Петра фон Кант“ (1972) на Райнер Фасбиндер.

Типично за Франсоа Озон тази история акумулира мощна енергия от любов и ревност, хумор и съблазън. Превръщайки героинята Петра фон Кант в мъж, при това кинорежисьор, изигран превъзходно от Дени Меноше (и невероятната Изабел Аджани)

според признанието на международната критика,

Франсоа Озон отдава почит не само на оригиналния филм, но и разбира се на самоукия, противоречив гений Райнер  Фасбиндер.

В света на стрийминг платформите 

Обожаван от едни, хулен от други, без значение от противоречивите мнения за платформата, е факт, че Netflix не спира да се развива, побирайки в каталога си огромен избот от заглавия.

Включително и някои най-нови продукции,

които не могат да бъдат гледани на кино.

„Блондинка“ на Андрю Доминик е такава. „Блондинка“ изследва образа на Мерилин Монро и показва начина,  по който много мъже са я експлоатирали през трагичния ѝ и твърде кратък живот. Филмът доста директно изобрзява жестокостта, която суперзвездата е изтърпяла до смъртта си на 36 години. Наистина ли се е случило всичко от това? Може би. А може би не. Това, което трябва да знаете, е, че

„Блондинка“ е изследване на идеята за Мерилин Монро.

Той е толкова биографичен филм за филмовата звезда, колкото „Елвис“ е биографичен филм за Елвис Пресли. Режисьорът Андрю Доминик минава като през пътна карта поредица от действителни, фактологически събития – от филмите, в които е участвала до браковете й. Но в крайна сметка това е една фантазия за славата и образа ѝ,

която все повече витае в пространството и културната памет

на поколенията. Филмът е  вълнува много повече от типичните биографични филми (до голяма степен, заради биографията на знаменитостта сама по себе си). „Блондинка“ е смел и изобретателен, тъй като си играе както с тона, с който се обръща към зрителите (осъдително, и в същото време с ясната представа, че ни поднася невероятно зрелище), така и с формата.  Филмът може да бъде гледан на платформата Netflix.