„Ако литературата не извисява човека, тя е излишна“, казва майсторът на разказа, българският белетрист, публицист и драматург Николай Хайтов, чийто 105-годишен юбилей отбелязваме днес, 15 септември. Неговите произведения са неотменна част от българската литература и продължават да вдъхновяват поколения артисти.

Според Хайтов, сюжетът на разказа е като пластилин – гъвкав и податлив на въображението, докато сюжетът на очерк е като кремък, който изисква дълбочина и култура. Той смята, че „богатият, пъргав език подтиква, осветлява, подпомага благополучното раждане на мисълта и я усилва, като й придава изразителност“. Родопският край, според него, е неговата „лаборатория“, в която съществуват и оживяват героите му.

Роден на 15 септември 1919 г. в село Яврово, Пловдивска област, Николай Хайтов завършва Лесотехническия факултет на Софийския университет и работи като инженер-лесовъд в Родопите и Рила. Неговото творчество обхваща разкази, пиеси, очерци и пътеписи, като първият му очерк е публикуван през 1951 г. в списание „Септември“. По негов сценарий са създадени филмите „Козият рог“, „Мъжки времена“, „Краят на песента“, „Дърво без корен“, „Орисия“, както и телевизионните сериали „Семейство Калинкови“ и „Капитан Петко войвода“.

Едно от най-забележителните му произведения е книгата „Диви разкази“, която е част от поредицата на ЮНЕСКО за представителни произведения на европейски автори и е преведена на 28 чужди езика.

Николай Хайтов е удостоен с многобройни награди и отличия през живота си, включително орден „Народна република България“ – първа степен и орден „Стара планина“ – първа степен. На 17 октомври 1979 г. е обявен за почетен гражданин на Смолян, а през 1997 г. става академик от Българската академия на науките. Неговият принос към литературата и културата остава жив в сърцата на читателите, които дълбоко съхраняват неговите разкази в домовете си. Нека видим и няколко любими цитата от тях…

„Крила имат само тия, дето сърце им иска да лети!“ – из разказа „Сватба“

„Викаш ти защо не взимам от твоите цигари… Пò си ми е сладко цигарото – да си го свия сам… Да го лизна, душица да му сложа… Защото всяка работа е тъй: душица ако ѝ не туриш – не слади!“ – из „Диви разкази“

„Обичате ли растенията? Забавляват ли ви буболечките? Вълнувате ли се, когато две пеперуди се прегръщат? Харесва ли ви миризмата на дива чубрица? Трогвате ли се от багрите и разнообразието им? Ако на тези въпроси бихте могли да отговорите с „да“, вие сте щастлив човек. Можете ли да се възхитите на един залез, да се трогнете от играта на вятъра, когато си прави кули от облаците и ги разваля с един замах, за да издигне още по-величествени? Обичате ли понякога да слушате вятъра и да си говорите с него? Успокоява ли ви шумоленето на листата? Ако и това умеете да правите, вие сте много щастлив. Защото то ще означава, че… вие няма да останете никога сам, че имате… цяла вселена от зелени дървета, цветя и пеперуди, буболечки и мравки, изгреви и залези, звукове и аромати.“ – из „Бодливата роза“

„В такова време ти се ще да имаш две сърца — едно за чест, друго за мерак, — а то, опустялото — едно: разсечи го, разкъсай го — пак едно!“ – из „Мъжки времена“

„Раждането го не зная как е, ала жененето беше мъчно.“ – из „Сватба“

„- Има ли, даскале, съдба в живота на човека или няма? Колко пъти ще ти повтарям: има! Само че тая съдба не е вън от човека, а вътре си в него. Ето го твоя Али: ако не беше се халосал за песен – нямаше никой нито да го знае, нито да го трепе… Силен, страшен – ала песента му, кай, надви.“ – из „Диви разкази“

„Ако светът е започнал да си събува папуците – няма кой да ги отбие, нито да го спре! Събува ли си – кай, – потурите, той ще си събуе и папуците!“ – из „Диви разкази“

„Тя беше момиче, ала и жена си бе. В женското още от дете жената си я има. Дали е под миглите, или под ноктите, ала си я има, докато с мъжете не е същото. Един мъж, дето си няма брада, за да прежули една женска буза – не е никакъв мъж!“ – из „Диви разкази“

„Орлиците, Хасанченко, се ловят с живо месо, не с мърша!“ – из „Сватба“

„Прасето си е прасе: то не мисли какво да посее, а какво да изяде.“ – из „Диви разкази“