Името Рюсуке Хамагучи набира все по-голяма популярност не само в академичните кино кръгове. Но и и сред любителите на седмото изкуство. Още с дипломния си филм „Страст“ (2008), японският режисьор предизвиква фурор на редица фестивали.
Автор е и на документалната поредица „Трилогия за Тохоку“, съвместно с режисьора Ко Сакаи. A премиерата на филма му „Happy hour“ (2015) се състои на фестивала в Локарно. Филмите на Хамагучи са силно повлияни от две емблематични фигури в киното – Алфред Хичкок и Ерик Ромер.
Същевременно японският автор има очевидната загриженост да постави филмите си в контекста на съвремието. Филмите му засягат актуални проблеми като представянето на пандемията. Но също обръщат внимание на мястото на жените в светa. И както е в „Карай колата ми“, на образа на жената чрез задълбочено изследване на персонажа на една жена лесбийка. По повод излизането на екрана на последния му филм „Случайност и въображение“
(2021) и по повод спечелилия „Оскар“ чуждестранен филм „Карай колата ми“, ви представяме интервю на журналиста и кинокритик Бруно Деруисо с най-талантливия японски режисьор на своето поколение – Рюсуке Хамагучи.
Филмът „Карай колата ми“ беше представен на тазгодишното издания на София Филм фест. А ако не сте успели да го гледате по време на фестивала, прожекции са предвидени и през месец април в софийските кина „Влайкова“, „Одеон“, „G-8“ и др.
– Как успяхте да пуснете два филма в толкова ограничен период от време?
– Идеите и за двата проекта се родиха по едно и също време. „Карай колата ми“ стартира в края на 2018 г., а „Случайност и въображение“ в началото на 2019 г., но работех и по двата проекта паралелно. Заснех първите два епизода на „Случайност и въображение“ в края на 2019 г., след това продължих с „Карай колата ми“ през март 2020 г., но бързо трябваше да спрем заради пандемията Covid-19. Снимките бяха прекъснати за осем месеца и след това започнах да снимам третия сегмент на „Случайност и въображение“.
– Япония, която снимате, особено тази от последния Ви филм, но също и тази от „Карай колата ми“ или дори от „Asako I & II“, е толкова далеч от клишето за гъмжащата от хора Япония. Далеч от това да показвате една Япония, отличаваща се със значителна гъстота на населението, местата, които снимате изглеждат почти пусти.
– Има много проста причина за това предпочитание. В Япония продуцентите през последните години предпочитат да има възможно най-малко хора на екрана по въпросите на правата на изображението. Тъй като работим в много ограничена икономика, сме принудени да снимаме в непиковите часове.
– Последнят сегмент от „Карай колата ми“ ни потапя в една минималистична научна фантастика. Която възприема противоположната гледна точка на Covid-19. Виждаме свят, в който всяко цифрово взаимодействие е станало невъзможно. Тази идея предхожда ли пандемията?
– Не, ясно написах този сегмент по време на пандемията и веднага след заснемането на „Карай колата ми“ беше прекъснато. Бяхме в извънредно положение, което по нищо не се различаваше от ситуацията в Европа. Беше може би дори малко по-строго. Исках да пусна филма си точно по това време. Не исках да правя филм, който да се изолира напълно от състоянието на света в момента. Но исках да представя точно обратното на света под Covid-19. Казах си, че тази алтернативна реалност, в която са възможни само истинските, физически взаимоотношения между хората, а не дигиталните комуникации, несъмнено е по-разумна от тази, в която живеехме тогава.
– Какъв изглеждаше ежедневието Ви през този период на принудително спиране на Вашата дейност?
– Карантината продължи два месеца в Япония – от април до май. Планирах да си почивам през този период, но беше невъзможно. По това време ръководех с Коджи Фукада и други продуценти, кампания за групово финансиране за всички малки независими кина в Япония. За разлика от Франция, тук кината не се издържат от държавата. Да спрат дейността си по време на карантината за много от тях означаваше сигурен фалит. Решихме да стартираме акция за набиране на средства, за да спасим кината в риск. Отне ми много време и енергия, но в крайна сметка за близо месец и половина 30 000 души ни изпратиха сума равностойна на 250 000 евро. Така че през това време не успях да гледам никакви филми.“
