• За мен танцът е начин да водя диалог с публиката.
• Обучението ми ме отведе до опознаването на много артисти и техните техники на създаване на изкуство.
• Като дете мечтаех да стана патоанатом.
• Безупречната техника те прави добър изпълнител на поставени задачи, но твоят личен заряд те прави артист.

Танцовото и драматургичното изкуство се срещат, предизвиквайки „буря от емоции“ на сцената в новия имърсив моноспектакъл „В нейния глас“. Представлението ще се играе всеки ден от 6 до 10 декември по два пъти – веднъж в 19 ч. и след това в 21 ч. Повече за събитието може да намерите тук.

Режисьори са Коста Каракашян и Антония Георгиева, а в главната роля ще видим талантливата Марчела-Василена Димитрова. 

Тя е танцьор с опит на международната сцена. Освен това е преподавател, хореограф и създател на собствени танцови проекти, които са силно свързани с корените ѝ. Казва, че танцът е езикът, с който комуникира. „Танцувайки се чувствам истинска и откровена.“

Ето какво ни сподели тя за изкуството на танца и за предстоящия ѝ моноспектакъл. 

– Здравей, Марчела! Ти си в главната роля в моноспектакъла „В нейния глас“. Какъв беше процесът по създаване му?

– Процесът беше много интересен. Постави ме в ситуация, в която много от екзистенциалните въпроси, насочени към героинята ми, трябваше да задам и към мен самата. Използвахме различни методи, с които да разберем как тя се чувства и какви мисли и емоции минават през нея. 

Например в пространството, в което се развива представлението, ние оставихме героинята да ни води и сама да ни покаже къде се чувства уверена, уязвима, щастлива, къде спомените ѝ за миналото и за любовта са най-живи.

Сега я чувствам много близка, сякаш тя е част от мен.

– Как негативните емоции от катарзиса на любовна раздяла се превръщат в красив танц?

– Танцът е красив, когато отразява откровеността и заряда на чувствата, които героинята изпитва. Емоциите на нашата героиня имат много голяма амплитуда. Тя е буря и фурия. Когато тя е бясна, следвам дишането ѝ, оставям това чувство да ме обземе напълно и резултат е експлозия. Когато тя е тъжна и се самосъжалява, лети върху крилете на собствената си мелодрама. 

– Какво представлява спектакълът за теб в три думи?

– Изповед, лудост, доверие.

– С режисьора и хореограф Коста Каракашян се срещате в професионални проекти за втори път. Как изглежда работата с него?

– За първи път работих с Коста върху „Приказки в Космоса: Неземни тайнства“. Още тогава беше видимо, че имаме много сходни виждания за създаването на спектакли.

Такава симбиоза не е много често срещана.

Работата с него върви с лекота, той знае как да вдъхновява и да изважда най-доброто от артистите, с които работи. 

– Как само с движения успяваш да въздействаш на публиката и да ѝ предадеш послания?

– За мен танцът е начин да водя диалог с публиката. Публиката слуша мен и аз слушам нея. В този моноспектакъл аз отварям вратата на

най-съкровените си мисли и емоции,

каня зрителите да надникнат, да бъдат част от моите преживявания и дори да разпознаят себе си в някои от различните части. Движенията, за разлика от думите, не са кодирани. Всеки има своя интерпретация над това, което вижда и точно там се крие въздействието, което това движение му носи. 

– Учила си в престижни танцови училища, както в Париж, така и в Лондон. Какво ти даде това обучение?

– Обучението ми ме отведе до опознаването на много артисти и техните техники на създаване на изкуство. Начинът, по който започнах да гледам на това, което аз искам да създавам и какъв е моят личен почерк, се промени и ми даде чувство на свобода и вдъхновение. 

– Освен това си имала възможност да бъдеш в танцовата трупа на известната израелска хореографка Язмин Вардимон. Разкажи ни малко повече за това преживяване?

– Работата с човек от ранга на Язмин и възможността да надникна в нейната методика е преживяване, което никога няма да забравя. Тя ми показа, че мога всичко, че

лимит на възможностите няма.

Тя превръща танцьорите си в магьосници на сцената.

Годината, която прекарах с нея, беше изпълнена с толкова много емоции и екзистенциални размисли. Причината бе начинът, по който тя работи. Всичко, което показвахме на сцената, беше плод на нашия опит в живота и нещата, които сме изпитвали. 

– Има ли разлика между българската сцена и тази в Лондон?

– Българската сцена ме зарежда по един много специален начин. Винаги се чувствам у дома и всеки път очаквам с нетърпение да покажа на родна земя какво съм преоткрила в себе си и в изкуството. 

– Мислила ли си какво би правила, ако не можеш да се занимаваш с танци повече?

– Като дете мечтаех да стана патоанатом. Мисля, че ако не се занимавах с танци щях да се отдам на изкуството на медицината. 

– Кои са нещата, които са ти помогнали да стигнеш до мястото, където си в момента (не физически, разбира се) ?

– Те не са неща. Те са хора – моите близки. Започвам със семейството и приятелите ми, които винаги са били до мен. Те са там на всяко представление, на което е възможно да присъстват, и наблюдават всеки хореографски процес, през който минавам.

Без тяхната вяра в мен щеше да е много трудно,

дори може би непосилно, да продължавам аз самата да вярвам в себе си. Те са най-големите ми фенове и критици. Без тяхната любов нямаше да съм тук! 

– Според теб кои са нещата, които правят един танцьор наистина добър?

– Автентичността. За мен няма нищо друго по-важно. Безупречната техника те прави добър изпълнител на поставени задачи, но твоят личен заряд те прави артист. Начинът, по който гледаш публиката, трябва да позволи на зрителите да видят душата ти. 

– За какво мечтаеш?

– Преди няколко години си позволих за първи път да мечтая за това, което ми се случва в момента. Сега мечтая то да продължи завинаги! 

– За теб танцът е…

– Олицетворение на свободата. 

Фото кредит корица: Личен архив