• Ако политиците искат да има държава и народ, трябва да се грижат за културата и образованието.
• Българските артисти не са ценени зад граница заради акцента си.
• Изпълнявам голяма част от каскадите във филмите си сам – скочих от 10 метра височина от кораб.
• Приеха ме в класа на Стефан Данаилов във ВИТИЗ само след месец самоподготовка.

През трите десетилетия, прекарани в арт средите, Асен Блатечки успява да си спечели титлата „лошото момче“ на българските кино и телевизия. Как го постига? – Според него тя се дължи единствено на изражението на лицето му, тъй като в действителност не е никак „кофти човек“. Макар да проведохме само един телефонен разговор, усетих, че наистина е така. Впечатли ме още с първите отговори  на въпросите ми, защото от тях струеше чистосърдечна вяра в добрината на хората. Колкото и силна да е обаче – не успява да замъгли реалната преценка на Блатечки за състоянието на българското кино. В интервюто си за Art Portal той посочи кои са

основните предизвикателства, пред които е изправен секторът,

а и също така как изглежда визията му за бъдещето. Някъде измежду разговорите за проблемите в сферата и техните потенциални решения, разбира се, се прокраднаха коледно настроение и лека носталгия – задължителните „съставки“ за празничния сезон.

– Здравейте, г-н Блатечки. Разговаряме дни, след като коледният филм с Ваше участие – „Заведи ме вкъщи“, излезе в кината в цялата страна. В него играете водещ, който всяка година прекарва Коледа с дете от сиропиталище, за да вдигне рейтинга на предаването си. Беше ли изместено добротворството от евтиния пиар и в действителността? 

– Няма как да бъде изместена напълно. Истинските добротворци все още съществуват, но не парадират със свършената работа. Разбира се, съществуват и хора, които си правят пиар с това. 

– Днес феновете често превръщаме знаменитостите в свои идоли, както се случва и във филма. Понякога обаче в замяна получаваме разочарование. Как смятате – може ли една популярна личност да си позволи да прави грешки, имайки предвид, че прожекторите и вниманието са насочени към нея? 

– Без значение от сферата, популярните личности вече години наред се превръщат в идоли на обществото. Въпреки славата си, те все пак остават най-обикновени хора – като всички останали. Поради “лупата”, която прожекторите поставят върху тях обаче –

допусканите от тях грешки изглеждат огромни в очите на обществото,

въпреки че останалите правят абсолютно същите.

– Имате късмета самият Михаил Вешим да е сценарист на „Заведи ме вкъщи“. Това улесни ли снимките? Как протекоха те?

– Основната причина, поради която се съгласих да участвам във филма, беше сценарият на Михаил Вешим. Невероятно е да работиш по текстове на толкова значими за съвремието ни автори. Снимките минаха изключително леко и приятно. Останах изненадан от режисьора – той е дебютант в киното, но се държеше толкова професионално – сякаш това му беше пореден детски коледен филм. Работеше спокойно и беше наясно какво иска. Когато режисьорът е подготвен, снимките са истинско удоволствие. Единственото

предизвикателство, пред което бяхме изправени, беше менажирането на моята програма,

тъй като имам представления почти всяка вечер. 

– Ролята Ви в сериала “Клетката” е една от малкото Ви положителни на екрана. Защо смятате, че почти винаги сте избиран за лошото момче в българските кино и телевизия?

– Предполагам, че се дължи на изражението ми. Нямам друго логично обяснение, тъй като в живота не съм кофти човек. 

– Говорейки за отрицателни персонажи, няма как да не обърна внимание и на темата за изкупуването на вина. Тя е водеща във филма „Съдилището“ на Стефан Командарев, в който играете главна роля. Тя ли е най-предизвикателната Ви до момента?

– Да, това е една от най-дълбоките, тежки и сложни роли, в които съм влизал до момента. Тогава имах възможността да спра да участвам в други проекти.

Преместих се и в Ивайловград, докато траеха снимките.

Успях да се откъсна от всичко останало и мисля, че това е най-добрата ми роля в киното досега. 

– Каскадьорската работа е била ключова за продукцията. Каква част от опасните сцени във филмите си заснемате сам?

– Изпълнявам голяма част от каскадите във филмите си сам. Това, че спортувам активно, ми помага в подготовката на някои от тях. Разбира се, оставям най-опасните каскади на професионалистите. В един филм, в който участвах с Жан Клод Ван Дам, режисьорът не хареса хореографията на координатора на каскадите и ни прикани да импровизираме сцената. Направихме го, а в същия момент заваля и силен летен дъжд – получиха се много красиви кадри. В друга продукция ми се е налагало да скачам от височина 10 метра от един кораб – не във вода (бел. ред. смее се), а върху кашони. Освен това –

снимах “Съдилището” няколко нощи подред във вода при температура от минус 7 градуса.

– В свои предишни интервюта сте споменавали, че работата на българските каскадьори е изключително ценена зад океана. Какви обаче са наблюденията Ви за актьорската? Истина ли е, че наемат българи предимно за ролите на престъпници или на персонажи, които ще бъдат убити?

– Българските актьори не са от най-ценените артисти зад океана. Истина е, че биват наемани предимно за по-малки роли. Причината е акцентът, който много от нас притежават,  когато говорят на английски език. Подобни проблеми нямат само колегите израснали в Щатите или Англия. Дори и Мария Бакалова, която получи номинация за “Оскар”, играе предимно славянки. Ако не говориш като човек, роден и живял там, няма никакъв шанс да получиш адекватна роля. 

– Американците са познати като нацията, която не пести средства за създаването на продукциите си. У нас обаче липсата на финансиране винаги е била сериозен проблем. Откъде произлиза той според Вас?

– Не се отпускат достатъчно пари за българско кино, а дори и тези, които се получават, не са разпределяни правилно. Доколкото ми е известно, през последните години финансирането на кино в Националния филмов център се е увеличило. Сега обаче са започнали спорове – който не спечели конкурс, започва да съди другите, които са. Стига се до това одобрените да не могат да получат полагаемите средства и да заснемат филма си. Така

парите, отпуснати за кино, се връщат обратно в държавата,

защото не могат да се усвоят. Да, създаването на филмови продукции е много скъпо занимание. Понеже България е сравнително малък пазар е много трудно човек да се самофинансира. Щях да използвам дори и думата “невъзможно”, ако “Гунди – легенда за любовта” не беше постигнал такъв успех. Той е доказателство за това, че един независим филм не само може да си възвърне инвестициите, но и да спечели.

– Друг проблем на киноиндустрията, върху който акцентирате, е липсата на добри сценаристи и оригиналност. На какво се дължи той?

– Може би проблемът се корени в манталитета ни. Не признаваме авторитети, а опитваме да открием “топлата вода”, вместо да вземаме пример от вече утвърдилите се драматурзи и сценаристи.

Изключително рядко ми се случва да прочета изключителен български сценарий –

трябва да съм се запознал поне със 100, за да открия някой невероятен. Обикновено те са творби на хора с много опит в киното, но не би трябвало да е така. Важно е младежите също да могат да пишат по този начин, но вероятно все още не са се научили – може би нещо в обучението им не е правилно. Сред последните изключителни сценарии, които съм чел, беше такъв на Боян Биолчев. Четях го и буквално виждах филма пред себе си. Сценариите на Светослав Овчаров, Светла Цоцоркова, Стефан Командарев и Емил Бонев също са изключително интригуващи.

– Как изглежда дългосрочната визия за развитието на българското кинематографично изкуство в съзнанието Ви?

– Цялата система за финансиране на българското кино е сгрешена, предразполага към корупция. Нещата непременно трябва да се променят. Ако политиците искат да има държава и народ, то те трябва да се грижат за културата и образованието. Защото именно те са необходими, за да върви едно общество напред и да се развива. Когато 9 души избират филмите, които да бъдат финансирани, отговорността се размива. Ако само 1 човек отговаря за това – нещата ще са пределно ясни. В случай, че по време на мандата си той вложи пари във филми, които се окажат пълен провал, то на следващата година

трябва да бъде освободен от поста, а при необходимост и наказан за корупция.

Ако пък си върши работата добре, той, разбира се, може да продължи мандата си. Считам, че това би била успешна схема на действие, тъй като съществуващата на този етап е субективна. 

– Бидейки част от гилдията около 30 години, изпитвате ли удовлетворение от професионалния избор, който сте направили?

– Да, защото съм свободен, тъй като не съм на щат към никой театър. Работя една от най-невероятните професии. Тя ми даде не само свобода, но и възможност да пътувам и създавам приятелства. На 53 години съм и продължавам да си играя и ми плащат за това. Не мога да си представя по-хубаво работно място от това. 

– Коя е най-запомнящата се среща, която сте имали с чуждестранен колега?

– Срещнал съм се с много от големите актьори, но за съжаление, все още не съм работил с Шон Пен. Много ми се иска да се случи някой ден. 

– Кой или какво Ви превърна в актьора, който сте днес?

– На първо място ще посоча възпитанието, което ми дадоха майка ми и баща ми. По-късно

учителка от основното училище видя актьорски заложби в мен.

Тогава не вярвах, че имам такива, но връщайки лентата назад след години, осъзнах, че по време на събирания – родителите ми винаги правеха така, че да се показвам. Въпреки че учителката ми видя потенциал в мен, никога не съм участвал в театрална трупа като дете. Когато след завършването на училище, реших да следвам актьорско майсторство, случайно видях обява, написана с флумастер на площад “Славейков”. Хора, чиито имена никога не бях чувал, пишеха, че подготвят студенти за ВИТИЗ. Оказа се, че се смятат за едни от най-великите театрали, непризнати от никого. Бързо се отказах от уроците при тях и се записах при една преподавателка от ВИТИЗ. Това се случи един месец преди изпитите ми. Тя всъщност ме остави да се самоподготвя, което според мен беше най-умното ѝ решение.  Когато кандидатствахме, пишехме предпочитания в чий клас искаме да бъдем. Знаех, че всички искат да са при Стефан Данаилов, затова реших да се направя на голям хитрец и да го оставя на последно място в списъка. Когато в крайна сметка ме прие в класа си, ми каза

“Щях да те скъсам, как ще ме оставяш на последно място” (бел. ред. смее се)

– 2024 г. почти приключи. Каква беше тя за Вас в професионален план и какви върхове си пожелавате да покорите през новата 2025 г.?

– Бих я описал като напълно нормална година като всички останали до момента. За щастие, театрите продължават да се пълнят, което много ме радва. През 2024 г. успях да заснема един сериал и един филм. Пожелавам си през 2025 г. да мога да задвижа два творчески проекта, по които работим с мой приятел. 

– А какво бихте искали да пожелаете да всички българи по случай предстоящите празници?

– Пожелавам на всички спокойствие, защото ако го има него, означава, че и всичко друго е наред.