• Имаме 9 нови песни, част от тях ще изпълним на концерта на 5 декемви в НДК.
• Иска ми се ние да сме като контрапункт – да бъде слънце, да свети.
• Вдъхновение: „…краен срок и напрежение, начало на безкрайно изречение…“
• Аз винаги гледам да съм благодарен.

Чакам Стефан Вълдобрев на ъгъла на забързано кръстовище и оглеждам всеки, който се приближава. От вълнение започвам  да се припознавам в случайни хора. Стори ми се, че чух гласа му, че видях шапката му… Дали няма да слезе от минаващия трамвай, или е в таксито, което спира точно пред мен.

Навън е студено и докато се оглеждам наоколо държа предимно дясната си ръка в джоба – не искам да е ледена, когато му я подам за поздрав.

Макар да бях сигурна, че ще го забележа отдалеч, изведнъж сякаш от нищото той се появява – забързан, с калъф за китара в едната ръка и говорейки по телефона с другата. Ако се чудите откъде идва – „отвсякъде“ отговаря без да се замисля.

Изслушах колкото може повече от музиката му, припомних си ролите му, прочетох книгата му. Не можете да прекалите със Стефан Вълдобрев. Той е 

композитор, музикант, актьор, поет, безкрайно талантлив и безкрайно самокритичен.

Думите не го побират. Той сякаш не е създаден за нашия свят. 

Може би повечето хора свързват Стефан Вълдобрев и Обичайните заподозрени с лятното безгрижие и концертите на плажа. И макар че празничният сезон вече е тук, лятото никога не напуска него и групата. Поради тази причина на 5 декември те ще зарадват публиката си с „плажен“ коледен концерт в зала 1 на НДК. По време на него ще изпълнят и песни от новия албум, който подготвят.

– Разкажете ни повече за концерта, който Ви предстои? Какво сте подготвили?

– Имаме 9 нови песни, но на концерта няма да изпълним всички. Те са чисто нови и не са репетирани в пълния им блясък.  Ще започнем с 5-6 нови и от 6-ата до 26-ата (смее се) ще са стари.

– Издайте ни малко за новия албум?

– Какво да издам… Човек, докато записва и пише, няма представа какво е.

– Не тръгвате ли с конкретна идея, или концепция?

– Концепцията е да си оформиш това, което през годините си имал като идеи, фрази, мелодии, които си чувал постоянно. В телефона си имам 1 100 файла, които са с музика или текстове. Цяло лято съм ги подбирал и подреждал, за да може да останат примерно 200, а впоследствие – те да бъдат сведени до 20.

Може би този албум ще набляга повече на текстовете, така усещам.

Не че и предишните не са, но като че ли тук ми е много водещ замисълът зад текстовете.  Музикално си има песни от „нашите“ – вече си имаме някакъв стил и си го следваме. Но още не мога да кажа…

– Трябва да се слуша…

– Да, трябва да се слуша, аз също трябва да го чуя. Защото когато записът вече е факт, ще мога да кажа повече за проекта.

– Как успявате да вплетете плажа, морето и летните хитове, с които хората Ви свързват, в коледен концерт?

– То е метафора – в момента сме не само в тази зима като сезон, а човечеството е в някаква зима. Иска ми се ние да сме като контрапункт – да бъде слънце, да свети. Има една песен от предишния албум „Там да сияе то“.  А как успяваме – това е най-трудното. Защото ние не живеем в балон, всички сме повлияни от това, което става, но въпреки всичко трябва да преодолееш това настроение някак. Хората очакват друго от теб. Успяваме с ирония и самоирония.

– Като говорим за хумор – къде се намира Обичайно Заподозряново и какво има там?

– Обичайно Заподозряново всъщност е едно село до 62-рия километър на магистрала Тракия. Казва се Горно Вършило. Поканих Алек Алексиев и Яна Титова, на които още от деца винаги съм се радвал. Старал съм се да им и помагам, доколкото мога… Много исках те да ми направят клип, защото имат много хубав светоглед, те са слънчеви хора.

Идеята за селото, за Обичайно Заподозряново, беше моя.

Алек като продуцент ми каза: „Имам един приятел, който има къща там, много готин. Каза, че ще ни я даде. Давай да ходим.“ И наистина мястото беше много артистично – цял ден бяхме там и се забавлявахме. Направихме и специална табела, за да можем да я сложим на входа на селото.

– Значи не е монтаж в клипа? Физически сте сложили табелата?

– Не, не, не ползваме CGI. Ние сме аналогови хора. Това е като „Опенхаймер“ – всичките ефекти са аналогови. Само че те ги връщат  6 години след нас, ние още тогава. 

– Поглеждайки към началото на пътя си – имате щастието в Академията да сте в класа на Крикор Азарян и Тодор Колев. Какво научихте от тях?

– О, няма да ни стигне седмица да отговоря на този въпрос. Те не са от този тих хора, които излизат с постулати, те са най-доброто възможно – те те учат на занаят. Актьорството е като занаят – как да боравиш с думите, с драматургията, с тялото си и то се учи ден по ден.

Трябва да ти го покаже истински майстор, който може да го прави. 

Избягвам да използвам някакви такива клиширани фрази. Може би, ако трябва да изведа нещо, то е хигиената на работата, да си избираш с какво да се занимаваш. Никой от нашия клас, който е доста стабилен, не е правил никакъв професионален компромис. Този факт е най-показателният за това, на което са ни научили. 

– В един период от живота си се отдръпвате от публичното пространство. Защо се случи това и свикнахте ли с популярността?

– Има хора, които много комфортно се чувстват със славата, аз не съм от тях. Има актьори, които обичат да се обръщат по улицата, да ги поздравяват –

при мен е обратното, гледам да съм анонимен.

Просто да си върша работата и това да няма нищо общо с другия ми живот.  Тогава причините бяха много, но аз се радвам, че го направих, защото беше много важна глътка въздух. Темпото е умопомрачително и ако ти сам не кажеш „стоп“ за известен период, ако не направиш ход встрани, е опасно.  Просто имах нужда от презареждане и преинсталиране на софтуера. Вътрешно усещам, че може би наближава нов такъв етап, в който пак да направя нещо подобно. 

– Как бихте реагирали днес, ако някой Ви нарече „всеобщ любимец“? 

– Оо да… Ами alert, като тези, които ги пускат. Това е моя личен alert. Когато преди време един журналист ме нарече така бях много озадачен и объркан. Сега бих приел факта, че някой ме мисли за такъв по-равнодушно, с възпитание. 

–Сам не бихте се описали така?

– Не, опасно е човек да се описва така и е опасно да се стреми към такова нещо.

– Коя е песента, която в момента най-добре описва живота Ви?

– В момента в главата ми са само текстовете от новите песни, но те са непознати. А от старите, не знам.

Единствената, която не описва живота ми, е песента „По-полека“, колкото и да е странно. 

Едно от новите парчета се казва „Вдъхновение“ и описва последните месеци от лятото насам: „Питаш ме какво е вдъхновение – ще ти кажа. Краен срок и напрежение, начало на безкрайно изречение, ерекция на твоя ум, опустошение“. В момента е това…

– Съжалявате ли за нещо? В книгата си пишете за неслучил се проект с Тодор Колев или рок операта с Камен Донев.

– Рок операта беше по-нереално да се случи, докато при проекта с Тодор всичко вървеше към финализиране. 

Но чак да съжалявам… Толкова творчески идеи – ясно е, че не всичко може да стане. Например опера като жанр много ми се пише. Мисля, че вече няма как да стане. Това е много трудоемко нещо, аз няма как да се мобилизирам. Аз за един албум не мога да се мобилизирам 3 години, какво остава за една опера. Това е много сериозна задача.

Съжалявам, че никога не се научих да танцувам. Много харесвам отстрани да видя хора, които могат да танцуват. Направо си се представям как аз съм вътре, а знам какъв позор ще бъде.

Моя леля преди време ме беше гледала по телевизията и беше казала „К’во се кевриш“. Моят стил е да се кевря… А аз говоря за истински танци – фолклорни, класически.

Но пък човек изпитва някакво облекчение и спокойствие, когато знае, че никога не може да направи нещо. Дори половин процент талант да имах, сигурно щях да се втурна.

– Споменахте фолклора. Имате особен афинитет към него, което си личи в много от песните Ви – откъде идва този интерес?

– Като студент аз много изучавах фолклора, защото пишех много театрална и филмова музика. Много от представленията бяха с такава стилистика, създадох такава и за няколко новогодишни програми с духова музика. 

Това е голямо богатство, то ти е закодирано вътре.

Не можеш да избягаш от това, не можеш да се правиш, че ние не сме от тези земи. Голяма красота е – интервалите, многогласното женско пеене, ритмите, неравноделните – изключително. Това е нещото, което ми дава тръпка.

– Песента „Силикон“ осмива всичко изкуствено. Пишете, че за вас това е думата на първото десетилетие на 21 век, защото всичко сякаш е от силикон. Какво в съвремието ни Ви се струва силиконово? Ако трябваше да я напишете днес, какво бихте осмели?

– Има една песен – „Оцет ли пи, лимон ли яде“ – за такива киселяци, които през цялото време изглеждат или говорят по екраните. Те са кисели, напуйчени, вечно недоволни. 

Същото важи и за хейта. Мрежата е пълна с прекалено поляризирани и фанатизирани хора. По-скоро фанатизмът в момента ми идва в повече. Всеки е абсолютно прав и убеден в правотата си по разнообразни теми. Фанатизмът се проявява в различни форми. Той може да бъде идеологически, технологически, душевен, личностен.

Стефан ми разказва за написването и на една от най-емблематичните си песни, за която и аз бях любопитна да прочета в „Книга за песните“ – „Сняг над Сахара“. Създавайки я, той се заема с нелеката задача да събере най-важното от Стария и Новия Завет в четири куплета – и успява.

– Това беше може би един от малкото случаи, в които съм си позволил леко да се поздравя.

Но мъничко, без да се главозамайвам да си кажа „Евала! Добра работа!“.

Много редки са тези случаи, но тогава си спомням, че го направих.

– В този ред на мисли – самокритичен ли сте?

– Много, много, много – до степен, която понякога изнервя околните. Не може нещо да е на 99%, трябва да е 100. Не може и 99,9 да е. Ако не е 100, както аз го чувствам вътрешно, значи по-добре да не го пускам изобщо. Това малко дразни околните, давам си сметка, но ме търпят все още.

– Наближава края на годината. Каква 2023 г. изпращате?

– Аз винаги гледам да съм благодарен. В творчески план ми се случиха много хубави неща – имахме много концерти, турнета, а и почти завършен нов албум.

– А за какво мечтаете, поглеждайки към бъдещето?

– Не съм по мечтите и плановете. Имам си намерения, ако стане нещо от това, което съм си мислил, съм много доволен. Една мечта ще се сбъдне на 5 декември.

Четири години пеем коледната си песен на плажа – на 40 градуса на пясъка. Винаги завършвам концертите с едно изречение. Казвам, че ако имам някаква мечта изобщо, тя е

светът да се подреди отново и да си пеем коледните песни, когато им е мястото и времето.

И ето, че сега това се случва, което никак не е малко. А другите неща ще се подредят. 

Ако искате да се докоснете на живо до енергията, светлината и духът, които Стефан Вълдобрев и Обичайните заподозрени носят, не пропускайте да бъдете сред публиката на концерта им на 5 декември.