• Всички ситуации в “Клас 90” са взети от действителността.
• Всеки път публиката ще вижда нещо различно в пиесата “Не те познавам вече”.
• С Георги Калоянчев, Стоянка Мутафова и Никола Анастасов често обсъждахме роли, бяха най-добрите учители.
•  У нас ще започнат да се отделят достатъчно средства за изкуство, когато се разбере, че тази духовна храна е не по-малко важна от всяка друга. 

Малко хора могат да се похвалят, че работата им е и тяхно призвание, както и с това, че са ги обучавали най-добрите в гилдията. Един от тези щастливци е актьорът Любомир (Любо) Нейков. Той отдава развоя на професионалната си съдба на късмета, но според мен огромна роля в творческия му път всъщност играе неговият талант. По стечение на обстоятелствата

хуморът един ден застава на пътя му,

а днес – десетилетия по-късно, те продължават да вървят смело “ръка за ръка”. Само от един разговор по телефона разбрах, че Любо Нейков е от онези топли и сърцати хора, които напук на проблемите и динамиката на ежедневието, избират да гледат на нещата от позитивната и забавната гледна точка. Животът е твърде кратък и непредсказуем, за да преминаваме през него сърдити и нещастни, обясни ми той. По думите му, ключът към щастието и дълголетието, се крие именно в смеха и любовта. Къде обаче тези два елемента се срещат един с друг? – В различните сфери на изкуството… които Нейков познава до последния детайл. Киното и телевизията не са му чужди, той умее да разсмива феновете си и от малкия, и от големия екран. Актьорът често гостува в домовете на стотици български семейства с предаването “Комиците” и сериала “Столичани в повече”. Гледали сме го и във филми като “Мисия Лондон”, “Шекспир като улично куче”, “Рамбо: Последна кръв” и “Спартак”.

Театърът обаче има специално място в сърцето му,

защото именно той го е превърнал в артиста, който е днес.

Всичко започва от първите постановки, които гледа в родния Червен бряг, и уроците в трупата по художествена самодейност. Следващата логична стъпка е ВИТИЗ, където създава безценни спомени и приятелства, но и научава устоите на професията. Останалото е история – при това много забавна такава. За радост на публиката и зрителите, Нейков не спира да пише различните глави от нея. Последните от тях са озаглавени “Клас 90” (продукция на Miramar Film) и “Не те познавам вече”. Кои ще са следващите – тръпнем в очакване да разберем. Докато моментът за това настъпи, можете да се настаните удобно и да прочетете интервюто, което Любо Нейков даде за Art Portal News. 

– Здравейте, г-н Нейков. Разговаряме малко преди премиерата на филма с Ваше участие – „Клас 90“, който разказва за среща между съученици – над 30 г. след завършването. Бихте ли ми разказали малко повече за това как станахте част от проекта? 

– Режисьорът Бойко Боянов ми се обади да ме покани да участвам. Той е и съсценарист на продукцията заедно със Станислав Тодоров – Роги. Двамата са написали сценарий за един клас, който завършва през 90-те години. Той, както се случва обикновено и в действителността, е пълен с различни и шарени личности. Интересното беше, че когато ни събраха за първото четене на сценария и се огледах около себе си,

видях само приятели – хора, с които съм работил и съм се забавлявал.

Всички бяхме много щастливи, че отново сме заедно и то в такъв страхотен проект, какъвто е “Клас 90”. Очаква се той да излезе на екран на 24 януари. 

– Режисьорът Бойко Боянов и Станислав Тодоров – Роги създават съвместно сценария. Двамата са състуденти, което със сигурност е изключително плодотворно за сюжета, имайки предвид общите им спомени. Можете ли да ни издадете дали някоя от заснетите сцени е по истински случай? 

– Двамата сценаристи със сигурност са оставили своя отпечатък върху филма, включвайки ситуации, които са им се случвали или за които са чували. Дори не ми хрумва сцена, която не е по действителен случай – всичко е взето от живота. Двамата дълго време подготвят сценария – съвсем нормално, той претърпява различни вариации при четенията. На нас, актьорите, също ни беше позволено да правим предложения за развитието на ролите.

На Юлиан Вергов например му се наложи да научи немски език.

След завършването, неговият герой заминава за Германия, но се връща за срещата заедно със своето гадже, изиграно от колежка германка. Тя се справи чудесно, успя да влезе в нашия ритъм – между дублите се забавлявахме изключително много, макар че беше неприятно да се снима вечер на студа. 

– Самият Вие казвате, че сценарият е успял да Ви върне назад във времето към ученическите и студентските Ви години. Кои са най-ценните спомен и приятелство, които  пазите от тези моменти? 

– Пазя всичките си приятелства от ранна детска възраст до днес. Поддържам прекрасни отношения с повечето хора от класа си и имам много мили спомени от бригади и пътувания. 

– Говорейки за приятелства, няма как да не спомена Роберт Янакиев и общите Ви проекти. През последните няколко месеца работите заедно не само по „Клас 90“, но и по постановката на Art Label „Не те познавам вече“. Бяхте ли изправени пред определени предизвикателства по време на репетициите? 

– С Роберт се познаваме от дълги години и сме работили по различни проекти. Преди известно време с мен се свързва директорът на Русенския театър – режисьорът Боян Иванов, за да ме покани да участвам в пиесата “Натюрморт със затлъстял племенник”. Първо го попитах кои са останалите колеги, които ще вземат участие. Той започна да ги изрежда, като в един момент спомена и името на Роберт Янакиев. Казах му, че ще има голям проблем с двама ни, тъй като се забавляваме твърде много, когато сме заедно на сцената. Той се вслуша в думите ми и организира репетициите така, че да не се засичаме. В хода на съвместната ни работа по пиесата Роберт ми сподели, че много иска да постави у нас една италианска комедия – “Не те познавам вече”. За нея отново се събрахме само приятели. За съжаление,

репетициите се провеждаха много трудно,

защото през 90% от времето само се забавлявахме. Освен това – той пое и функцията на режисьор на пиесата, което направи работата ни още по-предизвикателна, но същевременно и весела. Скоро ни предстои да я играем отново – на 19 януари в Theatro Art. 

– Как изградихте образа си на д-р Алберто Спинели? Има ли финален творчески щрих, който винаги прибавяте към ролите си, за да ги направите „свои“? 

– Предстои образите на д-р Спинели и останалите участници да се разгърнат. Премиерата е голям празник за нас, но ролите и самата постановка са заложени така от режисьора, че

да има развитие във всеки един от героите.

Всеки път можем да играем по различен начин и това е истинско предизвикателство за нас. Действията и реакциите ни могат да се променят според настроенията на героите ни. Обсъждали сме го и с колегите – ще се стремим всеки път да показваме нещо различно по отношение на актьорските превъплъщения.  

– Твърдите, че никога до момента не сте получавали свободата да импровизирате, както ви харесва. Приемате ли това като опит на режисьорите да поставят актьорите „в рамка“? 

– Не, приемам режисьорите по-скоро като художници или диригенти. Така например, когато опитваш да създадеш произведение, искаш цветовете да са такива, каквито си си ги представял, а също и да бъдат поставени там, където трябва. По същия начин биха могли да бъдат разгледани и взаимоотношенията между артистите –

актьорът е като боичка в ръцете на “художника” – режисьор.

Той не може да позволи тя да се излива неконтролируемо върху платното. Важно е да следваме инструкциите му, защото той има поглед над цялостната картина и иска да каже нещо на зрителите със своята история. Имаме право да импровизираме, но само по отношение на образа и действието. Колкото до моя личен опит – мога да спомена представлението “Вражалец”. То се играе от 2006 г. и всеки път с колегите се стараем да влагаме поне малка доза импровизация, за да ни бъде забавно. 

– Отбелязали сте, че предпочитате да играете в театъра пред това да се снимате в киното и телевизията. Имате ли обаче наблюдения с кои от ролите си сте най-разпознаваем – театралните, кино или телевизионните? 

– Телевизията със сигурност най-бързо стига до публиката. Все по-малко кино се снима в България. Ние сме малък пазар и затова изпитваме сериозни трудности в този сектор. Театърът пък го е имало, има го и ще продължи да го има. Той няма да загине, защото

публиката е жадна за тази духовна храна.

Това е като хляб за нея. Играта в театъра, киното и телевизията е съвсем различна, но това, че е свързана с актьорството, я прави забавна и интересна за мен. Театърът обаче си остава най-живото изкуство и човек става актьор именно там. 

– Името Ви днес се е превърнало в нарицателно за смях и добро настроение. Хумористични са превъплъщенията Ви не само в театъра, но и по телевизията. „Комиците“ например бележат значителна част от професионалния Ви път. Как се роди идеята за предаването? А тази за „Столичани в повече“ и очакван ли беше успехът на сериала? 

– Идеята се роди, докато все още бях в един друг телевизионен формат. Тогава си

мечтаех да се събера с колеги – съмишленици, за да правим скечове на сцената.

Разбира се, съм работил и преди с всички останали артисти, с които създадохме “Комиците”. Правихме го с огромно желание и любов, личащи си от повторенията, излъчвани и в момента. Продължавам да поддържам добри отношения с всички тях и се надяваме, че скоро отново ще можем да бъдем заедно. Относно втория ви въпрос – не сме очаквали “Столичани в повече” да се радва на толкова сериозна гледаемост. Снимайки се в него, просто опитвахме да си свършим добре работата и да се забавляваме. Все пак имахме известни притеснения, че актьорският състав е почти идентичен и публиката може да разбере грешно посланието ни. Опасявахме се, че сериалът може да бъде приет като някакъв вид продължение на “Комиците”. Оказа се, че публиката го припозна като съвсем различен формат, както и беше замислен. До ден днешен

хората продължават да го гледат, забавляват се, пишат и ни се обаждат.

Имах щастието и честта през последните няколко години да пътувам много извън страната и установих, че българската общност в чужбина пази много топъл спомен за сериала. 

– Какво мислите за феномена даден артист да бъде свързван само с един конкретен жанр?

– Актьорите се сърдят, когато феновете им “лепят етикети”. Публиката всъщност просто ни припознава в роли, в които сме ѝ се сторили най-ярки. Макар

понякога да бъде много крайна – да обича и мрази силно,

тя винаги е права и ние съществуваме, благодарение на нея. 

– Вие ли избрахте именно комедията да е основна част от творческия Ви път? 

– Така се случи. Забавлението е здраве, а ние искахме да живеем много дълго. Това се постига единствено и само с много смях, позитивизъм и радости. Животът е безсмислено кратък, предпочитам да премина през него с усмивка. 

– Казват, че всяко начало е трудно. Такъв ли беше и стартът на кариерата Ви? Срещахте ли подкрепа от големите имена в гилдията или имаше моменти, в които сте били подценяван заради крехката си възраст? 

– За щастие, имах огромен късмет. Веднага щом завърших, направихме една пиеса, с която дори гостувахме в Америка. Имах честта да работя и с Георги Калоянчев, и със Стоянка Мутафова, и с Елена Петрова, и с Никола Анастасов.

Едва на 20 години успях да се докосна до тези легенди на българското изкуство.

С тях често обсъждахме роли, пиеси и автори. Тя бяха най-добрите примери и учители, на които един начинаещ актьор може да се опре. Може би професионалната ми кариера се разви толкова благоприятно и на по-късен етап заради работата с тях. Те са ми дали най-ценните съвети за сцената и професията. 

– Според Ваши изказвания българските артисти са не по-малко талантливи от тези на Запад, но просто нямат техните финансови възможности за създаване на продукции. Кога в България ще започнат да се отделят достатъчно средства за изкуство? 

– Нещо повече – смятам ги за най-талантливите. Поне на мен са ми най-любими и предпочитам да гледам как играят те. У нас ще започнат да се отделят достатъчно средства за изкуство, когато се разбере, че тази духовна храна е не по-малко важна от всяка друга. За момента то не се оценя достатъчно, но смятам, че и това време ще дойде. То е близо, прави ми впечатление, че

все повече хора започвам да си дават сметка колко е важна културата

в динамичното време, в което живеем. 

– Недооценеността и липсата на финансиране ли са най-наболелите проблеми в културния сектор в момента?

– Всяко време има своите герои, актьори и писатели. Финансирането не е било от ключова важност за Георги Господинов при написването на романа “Времеубежище”, който му донесе Международен “Букър”. В нашия недофинансиран сектор се роди и една Мария Бакалова, която ни прослави отвъд океана. В сферата на културата може да няма достатъчно пари, но имаме още Соня Йончева, Веско Ешкенази, Васко Василев и още толкова много представители на сектора. След години те, а

не политиците, ще останат в историята.

Не смятам, че липсата на средства е попречила и на спортните ни звезди да печелят златни медали. 

– Какви мечти таите за бъдещето на изкуството у нас? 

– Бих желал да има колкото се може повече възможности за култура в цяла България. Категоричен съм, че държавните театри трябва да останат много малко – да не са повече от 5. Сред тях са Народният театър, Операта, Кукленият и Музикалният театър. Всички останали трябва да бъдат отворени свободни общински сцени, които да работят на проектен принцип. Ще могат да кандидатстват различни режисьори и актьорски състави, които да обикалят из страната и да играят. И играта, и самата община ще ги поддържат.

Това не е работа на държавата, тъй като тя не може да плаща толкова много.

Разбира се, е важно да се подстрекават и турнетата. Хората в по-малките населени места са жадни за това и са невероятна публика. Това е видно от начина им на посрещане и изпращане – много по-топли и сърдечни са. Те също имат право на достъп до култура. Колкото по-голям е той, толкова по добре. Ние сме изключително духовна и интелигентна нация – това трябва да продължава и да не го забравяме.