• Мотото на живота ми е – когато най-много те е страх, скочи.
• Младите актьори, с които работя, ми дават надежда, че българският театър има бъдеще.
• Бих помолила Дядо Господ да ми даде сили да изиграя ролите си по подобаващ начин.
• Киното е моят любовен флирт.
• Излъгах за възрастта си, за да ме приемат в школа във Военния театър.

Силно вълнение, примесено с леко притеснение – емоциите, които “бушуваха” в мен, докато очаквах Мария Стефанова пред Театър 199. Видях я да се задава зад ъгъла и те мигновено се изпариха. Именно така действа тя на хората – дарявайки ги със своята топлина и нежност, може да остави следа в сърцето на всеки, дори и непознат. Срещата ми с нея беше като своеобразно пътешествие във времето. Докато ми разказваше за годините, прекарани в Народния театър, се чувствах сякаш самата аз се разхождах из коридорите на вековната сграда, присъствах на репетициите и усещах аромата на сладките на Славка Славова.  Да, толкова изкусен разказвач е Мария Стефанова, че на човека отсреща му се иска “приказките”, които му разказва, никога да не свършват. 

Тя е едно храбро момиче, което успява да премине през десетките предизвикателства, пред които животът я изправя. Дори и след тежките загуби в личен план и принудителното си пенсиониране,

Мария Стефанова намира смисъл и сила да продължи с актьорската си кариера,

макар и след дългогодишна пауза. Цялото това трепетно очакване на завръщането ѝ от феновете напълно си заслужава. Връща се с гордо вдигната глава в Народния театър в пиесата “Три високи жени”. Днес тя играе още в “Облог” и “Нова земя” на Народния театър и премиерната за 2023 г. пиеса “Оскар и розовата дама” на Театър 199. “Най-възрастната играеща актриса”, така се нарича самата тя. Според мен младежкият ѝ дух надделява над тежестта на годините. Мария Стефанова е артист, влюбен в театъра, чиято мечта и до днес е да може да изиграе всяка от ролите си – настоящи и бъдещи, по подобаващ начин. Тя обича с цялото си сърце сцената, колегите и публиката си – доказват го сълзите в очите ѝ след края на представление.

Гледайки от първи ред “Оскар и розовата дама”, самата аз просълзена, мога смело да заявява, че публиката също изпитва дълбока обич, признателност и уважение към нея. 

– Здравейте, г-жо Стефанова. Срещаме се в Театър 199 малко преди последното представление на “Оскар и розовата дама” за сезона. Бихте ли ни разкрили каква е тайната зад изграждането на сложния образ на маминка Роза. Пиесата е изключително красива, но и същевременно тежка. Вие обаче често представяте героинята си с усмивка. Силата на духа ли Ви води на сцената?

– Това е заложено така майсторски в самия материал от Ерик Еманюел Шмит. Той поначало се занимава с детето в света.

Любовта е в основата на “Оскар и розовата дама”

или преведено на по детски език – обичта. Смятам, че именно тя присъства до голяма степен в пиесата. Две сърца – едно на малко дете и едно на много възрастна жена, която е минала през препятствията и радостите на живота. Сега – тя е човекът, който трябва да преведе това дете по пътя, за да напусне то спокойно мъчителния свят. Няма по-ужасяващо място за мен от болницата – особено детската. Пациентите в нея може и да имат купища играчки и да са посещавани ежедневно, но те живеят в един затворен и нерядко обречен свят. В пиесата никой не знае кога ще настъпи краят на живота на Оскар, но маминка Роза измисля прекрасната легенда за дванадесетте пророчески дни. Те се превръщат в такава, защото са пълни с живот. Той успява да изживее първото влюбване, целувка, изневяра, падания и изправяния. С изминаването на дните успява и да помъдрее и започне на вярва.

Вярата е пътят към истината и това важи не само за религиозните проповеди.

Образът на Дядо Господ в постановката е повод да се различи играта с Дядо Коледа. Малките деца са много интелигентни и приемат света по свой начин. Заради това маминка Роза не опитва да лъже Оскар, а го води меко и неусетно по пътя. 

– Пиесата подтиква публиката да се впусне в търсене на смисъла на живота. Какво осмисля Вашия?

– На над 80 години съм живяла и работила  достатъчно. През живота съм преживяла много съдбовни неща – не съм пощадена.

Преминала съм през най-жестоките изпитания, които може да преживее една жена.

В моя дълъг живот вече съм загубила почти всичките си роднини, както и своята вярна приятелка, която споделяше целия ми живот. Тя беше моето доверено лице – моята маминка Роза, която ми помагаше да преминавам през изпитанията. Аз съм упорит характер, но когато се спъвах, имах нужда някой да ми каже, че мога да се поправя. 

– Ако трябваше самата Вие да напишете писмо до Господ, както убеждавате Оскар в представлението, какво щеше да пише в него?

– Мили Дядо Боже, аз съм едно възрастно храбро момиче. Дай ми сили да усетя, че най-интересното предстои – да не бъда страхлива. Това е мотото на живота ми – когато най-много те е страх, скочи.

Започвала съм живота си три пъти наново,

затова се намирам за храбра. Много пъти падах сама, друг път ме спъваха по пътя, но пак се изправях. Поначало съм с оптимистична и емоционална природа – обичам да се радвам, споделям, откривам. Обичам животните и по специално птиците, дори храня такива у дома. Това е една изконна моя нагласа – да подам на по-беззащитния. Животът ми е осмислен от много неща – като млада започнах с почуда. Много дълго време бях наивна, смятах, че всички ме обичат, защото аз ги обичам. Вървях през живота със сърцето си на длан и подавах ръка. Удариха ме, опомних се. На два пъти срешнах голяма любов и тогава тя се превърна в любимата ми дума. По-късно прерасна в обич. В годините, през които преживях тежки моменти със своите колеги, извадени от Народния театър, думата ми вече беше преодоляване. Отделно имам и три други думи –

забранените самосъжаление и самозаблуда,

както и самопознание. Ако не се срещна със себе си, не си задам всички трудни въпроси и не си дам почтен отговор – невинаги нещата, които ми се случват, са приятни. Целият ми живот е сътворен от театър. Другото, равнозначно на него, е семейството ми. Обичам да събирам и него, и колегите си. Радина, Василена, Явор Вълканов, Стенли, Пламен, Ненчо Костов – това са любимите ми деца в Народния театър, развиват се прекрасно и вярвам, че българският театър има бъдеще. 

– В края на “Оскар и розовата дама” забелязах, че в очите ви проблясваха сълзи. В дългогодишната Ви кариера има ли роля, която е успяла до такава степен да ви разтърси, че да не успеете да сдържите емоциите си след “падането на завесата”? 

– Имам много такива роли. Бях отличничка във ВИТИЗ и във времето задължително отивахме в провинцията, а аз се и задържах. Местеха ме единствено регулярните прегледи на българската драма и театър. Тогава някой по-голям театър ме измъкваше от по-малкия. Така попаднах в Пловдивския театър. Там се срещнах с големите български режисьори. Работила съм с почти всички големи имена в сектора. Когато Христо Христов ми даде ролята на Ния в “Преспанските камбани”, изпитах несравнимо удоволствие от ролята на българка. 

– Говорейки за емоции, няма как да не попитам за съвместната Ви работа в театър “Барбуков” с Таня Масалитинова и Славка Славова и Георги Георгиев. Кой е най-светлият и сакрален Ваш спомен с тях?

– Таня Масалитинова и Славка Славова бяха извадени преди мен от Народния театър.

Нямаха формалния предтекст да ме пенсионират – трябваше да навърша 55.

Славка беше съвършеният интелигент в българския театър и почтена до мозъка на костите си. Тя беше абсолютен реакциoнер през цялото време, а живя в епоха, твърдо ориентирана в една посока. При едно анонимно допитване в театъра относно порядките в сферата на културата. Tя е написала толкова откровени неща, че до 5 месеца я уволняват. Двете с Таня бяха изключително различни една от друга. Спомням си как получих ролята на Гормижска в “Лес” от Кръстю Мирски. Тогава щях да играя за пръв път с големите имена като тях. Влязох на първата репетиция и Славка ме гледаше с хладни очи. С всеки изминал ден забелязах как градусите на погледа ѝ се сменяха. Тя започваше да ме гледа все по-топло и по-топло. Беше известна в Народния театър с умението си да прави чудесни коледни сладки, ухаещи на канела. Един ден, малко преди Коледа, тя отново беше донесла от тях,

наведе се към мен и прошепна “Вие не сте случайно в този театър”.

Ето така една голяма актриса може да окрили една своя млада колежка. И все пак аз не влязох като начинаеща актриса в Народния театър – през главния вход с награди и много роли зад гърба си. 

– Работили сте и с едни от най по едни от най-обичаните български филми. Много често в актьорските среди съвместната работа прераства в приятелство. Споделяте ли забавни спомени с тях, които бихте ни споделили? 

– Киното е моят любовен флирт. Истината е, че голямата ми любов е театърът. В който и театър да попаднех през годините, винаги играех в центъра на пиесите. Минах през всичко – Мария-Десислава, Соничка от “Престъпление и наказание”. Играла съм в представления по произведения на всички големи имена като Вазов и Йовков. Ролята на Настася Филиповна разтърси душата ми и преобърна света за мен. Нещо се промени в устройството ми. Все още бях много млада, а задачата – много сложна. Играх с всички големи артисти. С тези, с които не се бях срещала в Народния театър, се срещнах в Театър “Барбуков”. С Коста Цонев дори обикаляхме заедно две години.

Той казваше “Ние с Мара, България на оверлог сме я изкарали”.

– С много от колегите Ви свързва сцената на Народния театър. През годините той заема ключово място не само в кариерата, но и в сърцето Ви. Каква е причината да е толкова специален за Вас?

– Такава енергия има в тази сграда. Той е открит физически през 1904, а е напълнен с живот през 1907 г. През годините в него кипи толкова много талантлива енергия.

– В свои предишни интервюта сте споделяли, че съдбовното обаждане от Мариус Донкин през 2018 г., в което Ви канят да се върнете на сцената на Народния театър, Ви е подействало разтърсващо. Трудно ли взехте решението да се върнете обратно? 

– В продължение на 6 години не се занимавах с театър.

Съпругът ми се разболя и си отиде, понесох го много тежко. Един ден бях на гробищата. До моя Христо лежи Велко Кънев, с когото сме играли много често заедно в Народния театър. Бях на неговия гроб, когато телефонът ми започна да звъни настоятелно. Беше тогавашният директор на Народния театър Мариус Донкин. Каза ми, че при него има млад режисьор, който иска да се срещне с мен. “С мен ли?”, попитах го – “Как така? Аз куцам”. Беше първото нещо, което излетя от устата ми. Обещах му да си помисля. Малко по-късно с мен се свърза и драматургът на театъра с молба да се включа в едно представление – “Три високи жени”. На нея също отговорих, че ще помисля.

На никого не бях казала за това обаждане.

Два дни по-късно тя и режисьорът Стефан Спасов вече бяха в дома ми, за да ми разкажат за постановката. Той проведе кастинг с мен – три репетиции. Мислеше си, че той избира мен, но всъщност аз също го тествах, за да видя дали мога да напасна мисленето на този млад човек към своето. Така и се случи. И до днес когато работя със Стефан, сърцето ми пее. 

– Спомняте ли си какво почувствахте в онзи момент, когато стъпихте отново на сцената след цели 25 години?

– Когато се върнах обратно в Народния театър след пенсионирането си, влязох със същата гордост. Чувствах се все едно никога не съм излизала – бях точно там, където ми е мястото. След края на първата постановка след завръщането си забравих да се поклоня. Имахме генерална репетиция с публика на “Три високи жени”. Залата беше препълнена – главно с любопитни колеги, които искаха да ме видят. Все пак се връщах след толкова много време.

На финала започна бурно викане на името ми.

Колежката ми на сцената ми прошепна в ухото да се поклоня, но аз не можех. Ако има миг, в който съм била вцепенена от ужас, внезапност и неочакваност, то това беше тогава. Не знаех как да реагирам. Ролята ми в “Три високи жени” ми донесе 5-6 награди.

– Още при първото си встъпване в театъра ли осъзнахте, че искате един ден да бъдете актриса, или малката Мария първоначално си е мечтала да работи друго, когато порасне? 

– Знаех, че искам да бъде актриса много преди майка ми да започне да ме води по театри. Още като 5-годишна играех в детска музикална пиеса в ролята на скакалец. Обиколила съм всички театрални школи в София. Веднъж дори излъгах за възрастта си във Военния театър. Подготвяха младежка театрална школа. Облякох рокля на майка си, взех обувки на леля си, навих си косата и ме приеха първа. Делчо Чернев щеше да ме набие, когато разбра, че съм ученичка (смее се). 

– А за какво мечтаете сега?

– Благодарна съм на съдбата си. Бих искала Дядо Господ да ми даде сили да си изиграя ролите по подобаващ начин – както аз знам, че съм способна.