• Озвучаването е сложна професия, включва няколко други в себе си
• Режисьорът и актьорите взаимно се палят и укротяват
• В „Дух“ се преплитат страхотна музика, затрогващи и смешни сцени
• Кирил Добрев се присъединява към „Лисицата и котараците“

Тя е акрисата, певица и озвучаващ артист, ще я познаете по гласа още преди да е излязла на сцената. Досетихте ли се вече кой е тазседмичният гост на Art Portal? Носителката на „ИКАР“ 2024 –  Милица Гладнишка, разбира се. Престижното отличие получава за дублажа на Урсула в „Малката русалка“ – роля, с която малко актриси биха могли да се справят. Овладяла изкуството на имитацията, към момента тя се е отдала на покоряването на музикални  върхове с проекта „Лисицата и котараците“, който тръгва на лятно турне из страната. Повече за предстоящите ѝ концерти, работата като озвучаващ актьор, вижданията за любовта и източниците на вдъхновение – прочетете в първата част от интервюто ни с Милица Гладнишка.

– Здравейте, г-жо Гладнишка. Преди дни официално получихте своята награда “Икар” от Христо Мутафчиев за Урсула в “Малката русалка”. Бихте ли ни разказали кои са тънкостите при усвояването на това начинание? 

– Озвучаването е сложна професия, която включва няколко други в себе си. Оказа се, че няма много актриси, които да се справят с ролята на Урсула. Диапазонът на Мелиса Маккарти е огромен, а певческото ѝ майсторство е сериозно предизвикателство за всяка добра певица. Голямата трудност идва от това, че трябва да постигнеш пълна прилика с оригинала. Това е отделен „клон“ в актьорската професия – имитацията. Освен това – нямаш и много време да се подготвиш за ролята. Заради това е най-добре  да работиш върху себе си всеки ден. Много често, когато се появи кастинг,

нямаш достатъчно време за подготовка,

а режисьорите не се интересуват от това. За ролята на Урсула ми помогна Десислава Софранова, която е изключителна личност. Без нея никой от нас не би се справил с толкова тежка роля.

– Ваши колеги са ни споделяли, че се налага озвучаващите актьори да получават одобрение от Disney преди да бъдат избрани за продукциите им у нас. При Вас така ли се случи? Знаете ли колко души още са борили да дадат гласа си на Урсула?

Да, пробите ни за ролите се пращат чак в Америка. Работата е сериозна.

– Като човек, чието “оръдие” на труда е гласът, имате ли специална рутина, с която го поддържате във форма преди концерти, представления или озвучителни сесии?

– За съжаление, нямам. Спазвам само едно правило – да не пия вино преди концерт, защото то много изсушава гърлото и пеенето се превръща в мъчение.

– Гласът е инструмент, който може да се измени с времето – това превръща ли в предизвикателство за Вас озвучаването на детски филмчета, където самите персонажи са на възрастта на публиката?

– Така е – с времето гласът се променя. Става все по-трудно да свиваш и стягаш ларингса, за да пресъздадеш детски глас. Все повече

деца обаче стават озвучаващи актьори

и се справят перфектно. В тях ни е надеждата!

– Един от последните проекти, които изпълнявате в музикалното си амплоа, е “Дух” на Варненската опера. Имате ли отговор на въпроса докъде всъщност се простират границите на любовта?

– Тя в действителност е голяма сила. Тези любов, подкрепа и себеотрицание, които видях у моите родители, са равносилни на подвиг. Истинската, голямата

любов преминава през всякакви граници

и остава във вечността. Що се отнася до мюзикъла – в него се преплитат страхотна музика, затрогващи и смешни сцени, разкошна визия. Той несъмнено е една много стойностна продукция на Варненската опера.

– След няколко дни Ви предстои да представите “Лисицата и котараците” отново пред публика. Какво вдъхнови Вас и колегите Ви за създаването на авторските песни?

– “Лисицата и Котараците” е музикален проект, в който изпълняваме авторски песни по велики романи. Засега имаме песни по “Майстора и Маргарита” на Булгаков, “1984” на Джордж Оруел, “Сага за огън и лед”, “Одисея” на Омир, “Гняв” на Стивън Кинг и “Великият Гетсби” на Фицджералд. 

Магията на книгите ме грабна още от малка.

Четях, докато ходех по улиците. С Иван Велчев и Никеца се сработваме много добре. Ние сме трима трубадури, които са се срещнали на кръстопът. Разказваме своите небивалици и пеем за фантастични герои. Иван е цар на аранжимента и оркестрацията, както и на барабаните. Никеца е майстор на всички видове китари и хармонии. Скоро в групата ще влезе и великият Кирил Добрев – барабанист, басист, композитор и създател на Булгара. Да пишеш песен, в която да вплетеш есенцията на една книга е адски забавно. Ние преминаваме през много

стилове: рок, поп, джаз, фънк, естрада, фламенко….

нямат край стиловете, защото всяка книга е различна. Много е любопитно да наблюдаваш публиката, която потъва в романа чрез музиката. Хората ни споделят, че са дълбоко трогнати. Понякога плачат на някои от песните, а после рязко скачат на лудия рок, с който ги заливаме. Предстои ни лятно турне, която стартира на 13 юни във Варна, 23 август ще пеем на остров „Св. Анастасия“, а на 31 август сме в Бургас. По БГ РАДИО и в Youtube вече звучи и първата ни песен “Здравей, покойник!”. Тя е писана по романа на Оруел “1984” за представлението на Веселка Кунчева – “Последният човек“. В него аз играя Големия брат. Имаме и номинация „Икар“ за театрална музика.

– На какъв принцип подбрахте историите, които да разкажете?

– Няма принцип. Аз си вървя по улицата и си фантазирам. Песента за “Одисея” я измислих, докато разхождах кучето ни. “Здравей, покойник!” създадох, докато работихме по представлението “Последният човек”. Тогава бях насочвана от Веселка, разбира се. “Жълти цветя”, една от песните по “Майстора и Маргарита” се роди между мен и Никеца на един уъркшоп – отново с Веселка Кунчева. Песните са навсякъде, само трябва да ги уловиш.

– Когато не сте на сцената с “котараците”, понякога влизате в ролята на Катерина в “Целуни ме, Кейт”. Поглеждайки през призмата на мюзикъла, как бихте отговорили на въпроса – възможно ли е “Укротяване на опърничавата”?

– Много се забавлявам в този спектакъл. Благодаря на Еделина Кънева, че ме покани и на Александър Текелиев за прекрасната режисура. Трудно се укротява опърничав човек, но за да успее, укротителят трябва да разбере дивака – да усети какво го дразни и защо. Само тогава би могъл да бъде разбран. Горе-долу това е процесът, който върви между режисьора и актьорите. Взаимно се палят и укротяват.