• Снимахме „Чума“ през лятото и най-голямото удоволствие беше, когато свалиш всичко от себе си и си измиеш лицето.
• Ако можех да избера период, в който да се върна, щях да отида в 60-те години на миналия век. 
• Трябва да гледаме действителността в очите.
• През новата година бих си пожелал чувството ни за справедливост да се уравновеси.

Очите му говорят. Погледът му е толкова дълбок, че можеш да се изгубиш в него. Бил е Вездесъщ, пътувал е във времето, бил е лекар и терорист, изяждал го е динозавър, а в един от най-новите български филми „Чума“ се превъплъщава в антагониста, влизайки в пряка битка с героя на Свежен Младенов. Официалната премиера на новата продукция на Мирамар филм е на 19 януари.

Някои може би познават Велислав Павлов от ролите му в театъра. За по-масовата публика той е популярен с образите си на малкия и големия екран – главните му роли във филма „Вездесъщият“, в сериалите „Порталът“, „Откраднат живот“ и „Дървото на живота”. Снимал се е в десетки холивудски продукции, където си е партнирал със световни имена като Антонио Бандерас, Морган Фрийман, Жан-Клод ван Дам и много други.

Огромният му талант и ярко присъствие изпъкват на сцената и пред камера,

а добротата и искреността му си личат в усмивката му и вглъбения му благ тон, когато говори.

За последните му проекти, за живота и предизвикателствата на професията имахме удоволствието да си поговорим с Велислав Павлов.

– Един от последните ти проекти е филмът „Чума“. Разкажи ни повече за него.

– Поканата за този филм дойде като директно предложение от режисьора Иван Владимиров. Ние и преди сме работили заедно и се познаваме. Иначе след снимките една година влачих контузия, която си направих на менискус. За щастие се оказа не разкъсан, но доста наранен. Случи се почти накрая на снимачния процес, по време на едни каскади, които правихме със Свежен.

– С какво друго ще запомниш снимките?

– Досега не съм играл много подобни образи. Имахме грим и костюми – костюмът много определя епохата и характера. И гримьорите свършиха много добра работа и след това художниците.

Всички се постараха много, за да има автентичност.

Предизвикателното беше как говори този герой. Защото това е само във фантазията ни. Написани са някакви думи, но да ги изречеш и да са достоверни, трябва работа, напасване и баланс. Архаичен език е, който обаче поставяме в 21 век и целта е да може да говорим на хората сега.

– Какъв е твоят образ?

– Моят образ е лошият герой. Но е много общо да ги определиш като „лош“ или „добър“. Той е човек, който има завист и гняв към протагониста (в случая Свежен). Те имат предистория заедно и нещата не се развиват добре за моя герой. И някак тази ситуация – на чума, която се случва, се оказва подходяща той да си отмъсти. Интересното е, че

като дойдат такива времена, моралните задръжки на хората много рязко падат.

Тогава се случват много крайни неща – човек прави геройства или големи подлости, с чувството, че има оправдание за това.

– А оправдани ли са?

– Не знам, сякаш човек не мисли за това. Не мислиш как на постъпките ти ще се гледа след 10 години, въпросът е някак си да се оцелее. И моят герой решава да заложи всичко и да търси кръв.

– Какви са предизвикателствата на това да снимаш в епоха?

– Предизвикателството е голямо. Ние снимахме лятото, а костюмите бяха дебели и вълнени, това създава сериозен дискомфорт. След това лепенето на мустака – отнема време и в жегата сърби. Трябва човек добре да се изолира от всичко останало и да премине през тези няколко часа, в които трябва да изглеждаш автентичен. След това най-голямото удоволствие е като свалиш всичко и си измиеш лицето, за да смъкнеш цялото лепило и патина. Така че предизвикателства имаше чисто заради атмосферните условия. Но това винаги го има. Нищо не може да се направи, просто трябва да се издържи.

– Къде снимахте през повечето време?

– Случиха се на едни ливади в Средна гора, близо до село Байлово. Беше много красиво. Художниците бяха намерили едни изоставени махали с

порутени къщи, които бяха реставрирали и направили като истински.

Много впечатляваща работа.

– Връщайки те назад, към начало на професионалния ти път – от малък ли искаше да станеш актьор? Как се зароди интересът ти?

– Не от малък, от тийнейджър горе-долу, когато съм започнал да гледам по-сериозно кино. Беше ми интересно да видя какво е цялото това внимание да бъде върху теб. А бонусите идват след това, когато видиш колко е интересно да играеш. Това е професията –

да си играеш с някакви хора и да получаваш вниманието върху себе си.

Мисля, че всички актьори ги привлича това. Ако някой каже нещо друго, ще лъже. Нуждата всички да гледат теб, чувството, че имаш нещо да кажеш, че си интересен.

– Имаше ли конкретен момент, в който реши, че ще станеш актьор?

– Конкретен момент – не, беше процес и то много несъзнаван. Чист интерес, който си даваш сметка, че е повлиян от филми, които си гледал. Чувство на откривателство и нужда от приключение – от това е. И фантазия… Четено на книги също има голямо значение. Аз много живеех в приключенията и историите за Дивия Запад – чел съм много такива книги. Това предполагам има значение.

В Берковица имаше много хубаво кино, където ходех и там съм гледал много неща, които даваха – филмите от 70-те, 80-те, френски, италиански, американски.

– Какво ти дава актьорската професия?

– От едно известно време ми носи удовлетворение и глад за още по-големи проекти.

Но не сме си дали всичко още…

Поддържа интереса ми, което предполагам на тази възраст е добре, защото на моменти усещам и много голяма умора. Имам очаквания да играя с още хора, които са ми интересни и да ми се случат неочаквани неща. Дава ми чувство за приключения все още.

– Как изграждаш ролите си?

– Всеки път е различно. Много зависи от това какво и как е написано, от това кой е режисьор, как се снима, кои са партньорите. Например в „Чума“ всичко започна от текста и диалога. Имаше репетиции с актьорите и режисьора, което беше много добре – да се чуем как звучим, да чуем неговата гледна точка. След това аз лично оставам насаме с текса, виждам дали нещо трябва да се промени. После си научаваш текста. Четеш целия, за да разбереш твоята история как се вписва – това леко те намества. После идва гримът и костюмите. И някак си този персонаж се появява. Идва време за снимки, правят се репетиции и се снима докато стане. Колкото по-бързо, толкова по-добре. И така част по част се създава киното. Дубли, монтаж…

Аз обичам да работя с доверие. Давам каквото се иска от мен и очаквам, ако аз предлагам нещо, да му се обърне внимание. Не винаги е нужно и не винаги е правилно, но обичам да има обмен – истински. Иначе другото не ме интересува особено – някой да ми каже „Тук направи това и това“.

Най-голямото удоволствие за мен от тази работа е общуването.

Някакво търсене и истинност, в които да се намерим и е страхотно, ако всичко това се запечата на камера.

– Вслушваш ли се в съветите на режисьора или има неща, на които държиш, когато усетиш героя си?

– Винаги има неща, които усещам за героя и ги правя. Ако никой не ми каже „Това е грешно“, значи е това и аз го правя. Режисьорът разбира се има право на корекции, въпрос на обсъждане е. Но докато не ме хванат и някой не ми каже „Това не го прави“, аз си правя някакви неща. (смее се)

– Участвал си в много американски продукции и си си партнирал с големи имена от света на киното. Срещал ли си се със стереотипа за това какви роли биват вземани от източноевропейците?

– Ами да. Повечето такива продукции са жанрови – основно екшъни. И там е много ясно кой как трябва да изглежда. Тези стереотипи ги има винаги и те са за всички актьори, не само за източноевропейците. Има значение заради езика, защото повечето говорим английски с акцент.

Тези роли в един момент омръзват, но никой не те кара насила. От всяка такава работа човек извлича смисъл и тренинг. Аз затова съм снимал толкова много в началото, сега вече не е така. Иначе няма откъде да си набавиш този опит. Не можеш да чакаш 10 или 15 години да те поканят в български филм. Само с работа в театъра не става.

Камерата иска абсолютно други рефлекси, друг инстинкт.

Аз най-често в такива филми съм играл злодей, терорист, такива отрицателни герои. Това е много интересно, защото ролите позволяват да пробваш различни неща.

– Каква е разликата да снимаш в такива продукции в сравнение с българските?

– Разликата е времето, което всъщност са парите – много сериозна разлика. Повече пари означава повече време, повече време означава повече комфорт за всички и най-вече за актьорите. Тук ще е късмет, ако някъде има стая, която да е само за актьорите, много рядко се случва. Актьорите стоят на терен, нямат никаква изолация от останалия процес. А актьорите не спират да работят между дублите. Голямата разлика е, че там го знаят.

Времето е най-големият лукс. Имаш повече време да работиш нещо, което автоматично му дава шанса за по-голямо качество. Надявам се тук лека полека да започнем да отлепяме от това дъно, защото работим на някакъв екзистенц минимум.

Парите в киното са основен играч, няма как. Те означават и качествена предпродукция.

Пари, които да дават време – това ни липсва.

Иначе хора, които знаят какво правят и могат да го направят добре мисля, че вече има. Има поколения, които израснаха в чуждите продукции и слава богу, че ги имаше. Без значение какво е качеството.

– Коя е ролята, с която най-много се гордееш?

– В театъра всички неща, които съм правил, са ми носили моменти на удовлетворение. Представленията, които в момента играя са такива – и в Народния театър и тези, които играем с Emergency Theater – „Сцени на разсъмване“ и „Празна е стаята на удоволствието“.

В киното не знам… Най-голямата ми роля беше във „Вездесъщият“. Там имаше много голяма инвестиция и после имаше и сериозен отпечатък върху кариерата ми и върху човешката ми природа. Беше предизвикателно и интересно.

– В друго твое интервю споделяш, че ролята във „Вездесъщият“ те е променила – по какъв начин?

– Там първо стигнах много далече от себе си – това идва от филма, какво прави героят, какъв човек е и от цялата ситуация. Главна роля е. Откачаш се от себе си и впоследствие ми отне около една година да се наместя.

– „Порталът“ е много интересен друг проект…

– Да, и там нямаше много време. Трябваше да бъде 12-сериен филм, телевизията каза, че трябва да бъде шест и

беше на ръба дали ще се снима.

Но Мирамар филм решиха все пак да го заснемат. И мисля, че въпреки това се получи нелошо.

– Там се превъплъщаваш в криминалния психолог Крум Бонев, който се връща във времето – в България през социализма. Ако ти можеше да пътуваш във времето, къде и кога би отишъл?

– Имам наблюдения, то и цяла теория има, че човек изпитва носталгия към времето, когато родителите му са били млади. В моя случай това са 60-те години на миналия век. Само, че ако може да не е в България. Може би Европа или Америка. Макар, че и там не е било лесно. Всъщност няма значение, важен е духът на времето. Този интерес е неосъзнат, не мога да кажа защо.
Иначе много би ми се искало да видя Америка девствена, преди векове.

Връзката с природата много ме храни.

Много обичам да бъда в планината, а и не само, просто някъде, където е чисто и тихо. И ако има животни е бонус.

– Как си почиваш? Сред природата ли?

– Сред природата съм не толкова често колкото ми се иска. Но така успявам да си почивам, да. Много ме успокоява – дава ми смирение и чувство за свобода. Това е активното ми почиване. Иначе почивам като всички хора – да не правиш нищо.

– Как ще отпразнуваш предстоящите празници?

– Традиционно. Ще бъдем със семейството ми. Иначе на 30 декември играем в Народния „Хага“. Така че на 31-и ще е нещо импровизирано. Наблюденията са ми, че така става най-добре, когато нещо се получава в последния момент.

– Какво си пожелаваш за новата година?

– Пожелавам си предстоящите ми снимки в Чехия за един филм да повлекат крак към нещо по-голямо. Иначе бих си пожелал тази война в Украйна да спре, с победа за Украйна. Бих си пожелал

чувството ни за справедливост да се уравновеси.

Защото когато нещата не се случват справедливо това акумулира някакъв гняв, а от това човек най-малко има нужда.

Малко минорно завършваме, но това е истината, че ако се погледне сериозно няма много поводи за веселие. Това е действителността ни и е добре да сме наясно с нея, да я търсим и да я гледаме в очите.

И си пожелавам късмет.